Лоръл К. Хамилтън
Убийствен танц (43)

42

Изплувах от тъмнината бавно, влачейки се нагоре, сякаш бях пробудена от дълбок сън. Не бях сигурна какво ме събуди. Не си спомнях да съм заспивала. Опитах се да се превъртя и не можах. Внезапно бях съвсем будна, с широко отворени очи и напрегнато тяло. И преди бях връзвана, това бе едно от най-малко предпочитаните ми състояния. За няколко мига бях обхваната от пълна паника. Напънах въжетата, които обгръщаха китките и глезените ми. Борих се и дърпах, докато не осъзнах, че възлите се затягат, колкото повече се напрягам.

Насилих се да лежа съвсем неподвижно. Сърцето ми туптеше толкова силно в ушите, че не можех да чуя нищо друго. Китките ми бяха вързани над главата под достатъчно остър ъгъл, че да притискат плешките ми и това да причинява обтягане чак до самите китки. Дори повдигането на главата съвсем малко, колкото да видя глезените си, беше болезнено. Глезените ми бяха вързани заедно за крака на непознато легло. Завъртях глава назад и видях въжето, което привързваше китките ми за горната част на леглото. Въжето беше черно и меко и ако трябваше да правя предположения, бих заложила на тъкана коприна. Приличаше на нещо, което Жан-Клод би могъл да има, захвърлено в някой килер. Обмислих го за част от секундата, после реалността нахлу в стаята и сърцето ми спря за миг.

Габриел застана в долната част на леглото. Беше облечен в толкова прилепнали черни кожени панталони, че изглеждаха като излята, и високи черни ботуши, които обхващаха целите му бедра, с каиши накрая, за да държат меката кожа на място. Беше гол от кръста нагоре. През лявото му зърно бе прекарана сребърна халка, имаше още една на пъпа. Имаше още сребърни украшения нагоре по извивката на ухото му, които блестяха, докато обикаляше около леглото. Дългата му, гъста черна коса падаше пред лицето, обрамчвайки бледите му буреносно сиви очи.

Сърцето ми започна да бие отново. Биеше толкова силно, че щях да се задавя с него. Бяха взели браунинга и файърстара с все кобурите. Ножниците на китките също липсваха. Стегнах гърба си и почувствах ножницата отзад. Когато наклоних глава назад, не почувствах дръжката на ножа. Предполагам, че трябваше да съм благодарна, че не са ме съблекли, за да свалят ножницата. По начина, по който Габриел обикаляше леглото, предполагах, че ще стигнем и до това.

Опитах се да говоря, но не можах, преглътнах и се опитах отново.

— Какво става? — гласът ми прозвуча невероятно спокойно. Дори и на мен.

Стаята се изпълни с женски смях, висок и богат. Но естествено, това не беше стая. Намирахме се във фермата, където снимаха мръсните филми. Стаята, в която бях завързана, имаше само три стени. Прожекторите, закачени над мен, бяха все още тъмни.

Рейна влезе с бодра крачка в полезрението ми, обута в обувки с високи остри токове с цвят на кръв. Носеше нещо, приличащо на червено кожено боди, което оставяше по-голямата част от дългите й крака и бедра голи.

— Здрасти, Анита, изглеждаш добре.

Поех си дълбоко въздух и издишах през носа. Сърцето ми забави леко ритъм. Добре.

— Трябва да говориш с Ричард, преди да правиш нещо драстично. Позицията на лупа точно се освободи днес.

Тя наклони глава на една страна, объркана.

— За какво говориш?

— Тя преспа с Жан-Клод — Касандра се появи в началото на фалшивата стая с гръб към стената. Изглеждаше както винаги. И да се чувстваше неудобно, че ме е предала на Рейна, не си личеше. Мразех я много заради това.

— Няма ли да спиш и с двамата? — попита Рейна.

— Не съм го планирала — отвърнах.

С всяко отваряне на устата, при което никой не ме докосваше, се успокоявах все повече. Ако Рейна бе направила това, за да ме отстрани от пътя си, нямаше нужда да стига по-далеч. Ако беше отмъщение за Маркус, бях закъсала здраво.

Рейна седна на ръба на леглото близо до краката ми. Стегнах се, когато го направи, не можах да се овладея. Забеляза го и се разсмя.

— О, с теб ще е много забавно.

— Можеш да си женската алфа, не искам работата — казах аз.

Рейна въздъхна и прокара ръка по дължината на крака ми, масажирайки мускулите в горната част на бедрото ми, почти несъзнателно, както бихте направили с домашно куче.

— Ричард не иска мен, Анита. Смята, че съм покварена. Иска теб.

Стисна бедрото ми, докато не си помислих, че ще си пусне ноктите и ще откъсне мускула. Накара ме да издам слаб звук, преди да спре.

— Какво искаш?

— Болката ти — усмихна се, като го каза.

Обърнах се към Касандра. Трябваше да има някой нормален в стаята.

— Защо им помагаш?

— Аз съм вълкът на Сабин.

Очите ми се присвиха.

— За какво говориш?

Рейна пропълзя на леглото, легна до мен и притисна тялото си към моето, прокарвайки един пръст по стомаха ми. Беше ленив жест, сякаш не беше истински съсредоточена. Не исках да съм тук, щом почнеше да се концентрира.

— Касандра беше внедрена от самото начало, нали така, скъпа?

Касандра кимна и застана до леглото. Лешниковите й очи бяха спокойни, твърде спокойни. Каквото и да чувстваше, беше скрито зад това красиво лице, внимателно контролирано. Номерът беше дали имаше нещо зад това лице, което можеше да ми помогне.

— Доминик, Сабин и аз сме триумвират. Ние сме онова, което можехте да сте ти, Ричард и Жан-Клод.

Не ми хареса, че използва минало време.

— Ти си жената, заради която се е отказал от прясната кръв?

— Вярвам в светостта на живота. Смятах, че ценя това най-много от всичко. Но да наблюдавам как златната красота на Сабин изгнива, промени мнението ми. Ще направя всичко, всичко, за да му помогна да се оправи — в очите й пробягна нещо подобно на болка и тя извърна поглед. Когато отново се обърна, лицето й бе насилено безизразно, а ръцете й трепереха от усилието. Тя го забеляза и ги обви около себе си. Усмихна се, но в действието нямаше радост. — Трябва да му се реванширам, Анита. Съжалявам, че ти и твоите хора се оказахте оплетени в проблемите ни.

— По какъв начин съм въвлечена аз?

Рейна плъзна ръка по стомаха ми и склони лице съвсем близо до моето.

— Доминик има магия, с която да излекува Сабин от загниващото заболяване. Би могло да се нарече трансфер на магическа есенция. Всичко, което му трябва, е точният донор — тя се наведе толкова близо и само това, че извърнах глава, попречи на устните ни да се докоснат. Прошепна към кожата ми, а дъхът й бе топъл. — Перфектен донор. Вампир, който споделя дословно силата на Сабин, идеално съответстващ, и слуга — алфа-върколак или некромант, свързан със същия този вампир.

Обърнах се и я погледнах. Не можах да се удържа. Тя ме целуна, притискайки своята уста към моята, опитвайки се да вкара със сила езика си. Ухапах я достатъчно силно, че да вкуся кръв.

Тя се дръпна назад с изненадан вик. Постави ръка пред устата си и ме изгледа втренчено:

— Това ще ти струва скъпо.

Изплюх кръвта й по нея. Потече и по брадичката ми. Беше глупава постъпка. Нямаше да си помогна, като я ядосам още повече, но да гледам как кръвта се стича по красивото й лице почти си струваше.

— Габриел, позабавлявай госпожица Блейк.

Това привлече вниманието ми. Габриел се плъзна на леглото, прегъвайки се към мен, както бе направила Рейна от другата ми страна. Беше по-висок от нея, малко над метър и осемдесет, така че не пасваше толкова добре, но каквото не му съответстваше като размер, компенсираше с техника. Възседна тялото ми и се наведе над мен в подобие на лицева опора, приближавайки устата си все повече и повече. Облиза окървавената ми брадичка, с едно бързо движение на езика. Дръпнах глава настрани.

Той ме сграбчи за брадичката с една ръка и ме принуди да го погледна. Държеше ме като в менгеме и пръстите му се впиваха, когато се съпротивлявах. Силата му бе достатъчна, за да я смаже, ако стиснеше. Облиза кръвта от брадичката и устните ми с бавни, продължителни движения.

Изкрещях и се проклех наум. Те искаха точно това. Паниката нямаше да ми помогне. Паниката нямаше да ми помогне. Продължих да си го повтарям отново и отново, докато не престанах да опъвам въжетата. Нямаше да се пречупя, не още, не още.

Касандра пропълзя на леглото. Виждах само бялата й рокля с ъгълчето на окото си. Габриел все още ме държеше неподвижна.

— Пусни лицето й, така че да може да ме погледне.

Габриел й хвърли един поглед и изсъска. От устните й се изтръгна ниско гърлено ръмжене.

— Тази нощ съм в настроение за битка, котенце, не ме улеснявай.

— Не те ли очакват на церемонията? — обади се Рейна. — Не си ли нужна на Доминик, за да сработи връзката?

Касандра отстъпи и гласът, който се разнесе, бе нисък и излезе от човешките й устни с усилие.

— Ще разговарям с Анита, преди да отида, иначе няма да тръгна.

Рейна застана от другата страна на леглото.

— Никога няма да намериш друг вампир, който да пасва толкова перфектно на твоя господар, колкото Жан-Клод. Никога. Нима ще изложиш на риск единствения шанс за лек?

— По този въпрос ще правя каквото искам, Рейна, защото съм алфа. Когато Ричард е мъртъв, аз ще водя глутницата. Не го забравяй.

— Това не беше сделката ни.

— Сделката ни беше, че ще ликвидираш Екзекуторката, преди да пристигнем в града. Ти се провали.

— Маркус нае най-добрите. Кой би предположил, че ще е толкова трудна за убиване?

— Аз, още след първата ни среща. Винаги подценяваш другите жени, Рейна, това е една от слабостите ти — Касандра се наведе към нея. — Опита се да убиеш Ричард, преди Доминик да може да го използва в заклинанието.

— Той щеше да убие Маркус.

Касандра поклати глава.

— Паникьоса се, Рейна. Ти и Маркус. Сега Маркус е мъртъв и ти не можеш да удържиш глутницата. Твърде много от тях те мразят. И мнозина обичат Ричард, или поне му се възхищават.

Исках да попитам къде са Жан-Клод и Ричард, но се страхувах, че знам. Церемония, жертвоприношение, но им трябваше Касандра, за да сработи. Не исках да хукне натам.

— Ти си била алибито на Доминик — казах аз. — Не че се оплаквам, но защо съм още жива?

Касандра сведе поглед към мен.

— Габриел и Рейна те искат в свой филм. Ако ми дадеш дума, че няма да търсиш отмъщение за смъртта на двамата ти мъже, ще се боря, за да видя, че си тръгваш свободна.

Понечих да отворя уста и да обещая. Тя размаха пръст пред устата ми.

— Без лъжи, Анита, не и между нас.

— Твърде късно е за това — отвърнах.

Касандра кимна.

— Вярно е и това ме натъжава. При други обстоятелства можехме да сме приятелки.

— Аха — разбира се, именно заради това болеше още повече. Нищо не сипва сол в раните така, както предателството.

— Къде са Ричард и Жан-Клод?

Тя ме изгледа внимателно.

— Дори и сега си мислиш, че можеш да ги спасиш, нали?

Бих свила рамене, но не можех.

— Мина ми през ума.

— Ти беше примамка и заложник за двамата мъже — отвърна Касандра.

Габриел се беше настанил върху мен и тялото му притискаше моето. Беше тежък. Човек никога не забелязва колко е тежък даден мъж, когато се наслаждава. Беше се отпуснал, така че стъпалата му висяха извън леглото и можеше да сгъне ръце върху гърдите ми. Брадичката му бе върху ръцете и ме гледаше така, сякаш знаеше, че има цял ден, цяла нощ, цялото време на света.

— Много съм изненадана, че днес си скъсала с Ричард, Анита — каза Рейна. — Изпратихме му кичур от косата ти с бележка, че след това ще изпратим ръка. Дойде сам и не каза на никого, както го бяхме инструктирали. Наистина е глупак.

Звучеше като нещо, което Ричард би направил, но въпреки това ме изненада.

— Не сте успели да накарате Жан-Клод да се предаде заради кичур от косата ми.

Рейна се премести така, че да мога да я виждам по-добре, и се усмихна. Устната й вече започваше да оздравява.

— Съвсем вярно, дори не се и опитахме. Така или иначе Жан-Клод щеше да знае, че смятаме да те убием. Щеше да дойде с всичките си вампири и всички вълци, които са му верни. Щеше да стане кървава баня.

— Тогава как се добрахте до него?

— Касандра го предаде. Нали така? Касандра просто ни изгледа.

— Ако Ричард не беше скъсал с теб, можеше и да успееш да излекуваш Сабин. Да потърсим помощ от тебе, по принцип беше просто извинение, за да влезем в територията на Жан-Клод, но ти се оказа по-силна, отколкото бе смятал Доминик. Изненада ни с това, че не носиш никакви вампирски белези. Предполагаше се да си част от жертвоприношението, но без поне първия белег няма да сработи.

Ура за мен.

— Видя как излекувах порязаното на Деймиан и зомбито. Мога да излекувам Сабин. Знаеш, че мога, Касандра. Видя го.

Тя поклати глава.

— Болестта се премести вътре в Сабин. Мозъкът му си отива. Ако го беше излекувала днес, пак щеше да е съмнително. Но той трябва да е нормален, за да проработи заклинанието. Забавянето дори с още един ден може да се окаже фатално.

— Ако убиете Ричард и Жан-Клод, няма да имам силата да излекувам Сабин. Щом Доминик е дошъл, планирайки да принесе в жертва и трима ни, значи заклинанието се нуждае от всички нас, за да проработи.

Нещо пробягна по лицето й. Бях права.

— Доминик не е сигурен, че ще сработи без човешки слуга в групата, нали?

Касандра поклати глава.

— Трябва да стане тази вечер.

— Ако убиете и двамата и това не излекува Сабин, ще сте унищожили единствения му шанс. Нашият триумвират може да го излекува. Знаеш, че е така.

— Не знам нищо такова. Ще ми обещаеш и луната, ако смяташ, че това ще ви спаси.

— Вярно е, но все още смятам, че можем да го излекуваме. Ако убиеш Ричард и Жан-Клод, шансовете ни се изчерпват. Нека поне се опитаме. Ако не сработи, може да ги пожертвате утре. Ще позволя на Жан-Клод да ми направи първия белег. Или ще излекуваме Сабин утре, или ще сме идеалното жертвоприношение за заклинанието на Доминик — пожелах си да се вслуша в мен. Да ми повярва.

— Сабин ще може ли да прочете своята част от заклинанието утре вечер? — попита Рейна. Беше се придвижила съвсем близо до Касандра. — Щом мозъкът му изгние, няма да остава нищо друго, освен да го затворите в кутия с кръстове. Да го скриете.

Ръцете на Касандра се свиха в юмруци. Тялото й потрепери. По лицето й бе изписан първичен страх. Рейна се обърна към мен почти разговорливо.

— Сабин няма да умре, нали разбираш. Ще се стопи в малка локвичка слуз, но няма да умре. Нали, Касандра?

— Не — Касандра почти изкрещя. — Не, няма да умре. Просто ще полудее. Все още ще има всичките сили на триумвирата, но ще е луд. Ще трябва да го заключим и да се молим, че заклинанията на Доминик могат да държат силата му под контрол. Ако не можем да заключим силите му, Съветът ще ни принуди да го изгорим жив. Само това ще е сигурна смърт.

— Но ако го направите — отбеляза Рейна, — двамата с Доминик също ще умрете. Всички тези вампирски белези ще ви повлекат към ада заедно с него.

— Да — отвърна Касандра. — Да.

Погледна ме, едновременно ядосана и безпомощна.

— Нима се предполага да изпитвам съжаление към теб? — попитах аз.

— Не, Анита, просто се предполага да умреш — отвърна тя.

Преглътнах тежко и се опитах да измисля нещо полезно.

Беше трудно с Габриел, легнал върху мен, но ако не го направех, всички бяхме мъртви.

Касандра се стресна, сякаш нещо я бе докоснало. Дъга от енергия обля тялото ми откъм нея и ме накара да настръхна по местата, които докосна. Габриел прокара пръсти по кожата на ръцете ми, карайки настръхналата плът да остане още малко в това състояние.

— Трябва да тръгвам — каза Касандра. — Преди нощта да свърши, може да ти се прииска да беше принесена в жертва — тя погледна към Габриел и Рейна. — Прерязаното гърло ще е по-бързо.

Бях съгласна с нея, но не знаех какво да кажа. Имаше различни начини да ме убият. Никой от тях не изглеждаше особено добър избор.

Касандра погледна надолу към мен.

— Съжалявам.

— Ако наистина съжаляваш — отвърнах аз, — ме развържи и ми дай оръжие.

Тя се усмихна тъжно.

— Сабин ми заповяда да не го правя.

— Винаги ли правиш каквото ти кажат? — попитах.

— По този въпрос, да. Ако беше гледала как красотата на Жан-Клод изгнива пред очите ти, щеше да направиш всичко, за да му помогнеш.

— Кого се опитваш да убедиш, мен или себе си?

Тя залитна леко и почувствах как силата се завихри от тялото й и се плъзна по моето. Габриел облиза ръката ми.

— Трябва да тръгвам. Кръгът ще бъде затворен скоро — тя погледна надолу към мен и Габриел, който ближеше ръката ми. — Наистина съжалявам, Анита.

— Ако търсиш прошка, моли се. Бог може и да ти прости, но не и аз.

Касандра ме погледна за още един миг.

— Така да е. Сбогом, Анита.

Изчезна в бяла мъгла като призрак, пуснат на бързи обороти.

— Добре — каза Рейна, — сега можем да нагласим светлините и да направим няколко пробни кадъра.

Светлините блеснаха ослепително. Затворих очи заради сиянието.

Габриел се придвижи нагоре по тялото ми и ги отворих.

— Щяхме да те съблечем гола и да те завържем с разкрачени крака, но Касандра не ни позволи. Сега обаче е твърде заета със заклинанието.

Постави ръце от двете страни на главата ми, затискайки част от косата.

— Гримирахме те, докато беше в безсъзнание. Можем да направим грима на тялото част от шоуто. Какво ще кажеш?

Опитах се да измисля нещо полезно. Каквото и да било. Нищо не ми хрумна. Той се наведе над мен, приближавайки лицето си все повече. Отвори уста достатъчно, че да покаже зъби. Не вампирски зъби, а малки леопардови зъби. Ричард ми бе казал веднъж, че Габриел прекарвал твърде много време в животинска форма и вече не можел да се върне изцяло. Страхотно.

Габриел ме целуна, първо по-леко, после по-силно, вкарвайки език в устата ми. Отдръпна се от мен.

— Ухапи ме — целуна ме, после отдръпна устни достатъчно, че да прошепне: — Ухапи ме.

Болката възбуждаше Габриел. Не исках да е още по-възбуден, но с езика му, заврян наполовина в гърлото ми, беше трудно да не му дам каквото иска. Прокара ръце по гърдите ми, стискайки ги достатъчно силно, че да ме накара да възкликна.

— Ухапи ме и ще спра.

Захапах устната му. Хапах го, докато не се отдръпна и плътта не се опъна помежду ни. От устата му потече кръв право в моята. Пуснах го и изплюх кръвта в лицето му. Беше достатъчно близо, че да се разплиска като червен дъжд.

Той се разсмя и потри пръсти в окървавената устна, сложи ги в устата си и осмука кръвта.

— Знаеш ли как станах леопардлак? — попита той. Погледнах го.

Той ме плесна леко, небрежно. Пред очите ми затанцуваха звезди.

— Отговори ми, Анита.

Когато отново можех да се фокусирам, попитах:

— Какъв беше въпросът?

— Знаеш ли как станах леопардлак?

Не исках да играя тази игра. Не исках да участвам в идеята на Габриел за разговор в леглото, но и не исках да ме удря отново. Нямаше да е кой знае какво усилие да ме прати в безсъзнание. Ако въобще отново се свестях, вероятно щях да съм в по-лоша форма, отколкото сега. Трудно за вярване, но факт.

— Не — отвърнах.

— Винаги съм обичал болката, дори когато бях човек. Срещнах Елизабет. Тя беше леопардлак. Чукахме се, но аз поисках тя да се превърне, докато го правим. Каза, че се страхува, че ще ме убие — наведе се над мен. Кръвта се стичаше от устните му на бавни тежки капки.

Примигнах, извръщайки лице в опит да не попадне в очите ми.

— Почти умрях.

Извъртях глава изцяло настрани, докато кръвта капеше по лицето ми.

— Сексът струваше ли си?

Той се наведе напред и започна да я облизва от лицето ми.

— Най-добрият секс, който някога съм правил.

В гърлото ми се надигна вик. Преглътнах го и ме заболя. Трябваше да има начин да се измъкна. Трябваше да има. Намеси се мъжки глас:

— Легни върху нея, както ще го направиш за кадрите, и нека да видим какво става със светлините.

Осъзнах, че тук има екип. Режисьор, оператор, дузина хора, които се мотаеха и не ми помагаха.

Габриел измъкна нож от високия си черен ботуш. Дръжката бе черна, но острието имаше високо съдържание на сребро. Гледах към ножа, не можах да се удържа. И друг път съм била уплашена, но никога толкова. Страхът пламтеше в гърлото ми, заплашваше да изригне под формата на писъци. Не гледката на острието ме ужасяваше. Преди миг бях готова да направя всичко, за да го накарам да среже въжетата. Сега бях готова на всичко, за да не ги реже.

Габриел постави ръка на корема ми и плъзна ножа между завързаните ми крака. Нямаше много болка. Бях благодарна. Той извъртя горната част на тялото си и се пресегна надолу с ножа. Знаех какво ще направи, преди да почувствам освобождаването на въжетата около глезените ми. Почти едновременно със срязването на въжетата отпусна тялото си върху моето. Нямаше време да се боря, нямаше време да се възползвам. Беше го правил и преди.

Раздвижи бедрата си срещу мен, разтваряйки краката ми достатъчно, че да го почувствам срещу себе си през дънките. Не изпищях, изхлипах и се мразех заради това. Лицето ми бе притиснато към голите му гърди, точно над зърното с пиърсинга. Космите по гърдите му бяха груби и драскаха по бузата ми. Тялото му ме покриваше почти изцяло. С камерата едва ли можеха да видят нещо повече от ръцете и краката ми.

Хрумна ми много странна идея.

— Твърде висок си — казах.

Наложи му се да се повдигне леко, за да погледне лицето ми.

— Какво?

— Камерата никога няма да улови нещо друго, освен гърба ти. Твърде висок си.

Той пропълзя назад, повдигайки се леко в позиция като за лицева опора. Изглеждаше замислен. Обърна се, без да се маха от мен.

— Франк, успяваш ли въобще да я заснемеш?

— Не.

— Мамка му — каза Габриел. Погледна надолу към мен, после се усмихна. — Не ходи никъде. Веднага се връщам.

Слезе от мен.

Със свободни крака успях да се изправя до седнала позиция. Ръцете ми все още бяха над главата, но можех да се притисна към горната табла. Беше значително подобрение.

Габриел, Рейна и двама мъже в опърпани дрехи разговаряха събрани на група. Улавях късчета от разговора.

— Може би ако я увесим от тавана?

— Ще трябва да пренаредим стаята за това.

Бях си спечелила малко време, но за какво? Близо до стаята имаше дълга маса. Оръжията ми бяха на нея, подредени в редичка като реквизит. Всичко, от което се нуждаех, бе там, но как можех да се добера до него? Рейна нямаше да ми даде нож, така че да се освободя. Не, Рейна нямаше, но може би Габриел щеше.

Той тръгна към леглото, движейки се сякаш има повече мускули, повече неща, отколкото обикновен човек. Движеше се като котка, ако котката можеше да ходи на два крака.

Коленичи до леглото и започна да развързва въжето от таблата, но остави китките ми пристегнати.

— Защо не срежеш въжето? — попитах аз.

— Франк се ядоса, че срязах първото. Това е истинска коприна. Скъпо е.

— Хубаво е да знам, че Франк е финансово отговорен.

Габриел сграбчи лицето ми и ме принуди да го погледна в очите.

— Ще пренаредим стаята и ще те завържем изправена. Ще те чукам, докато свършиш с мен вътре в теб, после ще се променя и ще те разкъсам. Може даже да оцелееш, както стана с мен.

Преглътнах и заговорих много внимателно.

— Това наистина ли е твоя фантазия, Габриел?

— Да.

— Не е най-добрата ти фантазия.

— Какво?

— Да ме изнасилиш, докато съм безпомощна, не е твоята представа за горещ секс.

Той се ухили, показвайки зъби.

— О, да, точно това е.

Не се паникьосвай. Не се паникьосвай. Не се паникьосвай. Наведох се към него и той пусна лицето ми, за да мога да го направя, но дръпна въжето, така че да е сигурен, че ръцете ми остават в полезрението му. Определено го беше правил и преди.

Насилих се да се наведа върху голите му гърди, притискайки вързаните си ръце към кожата му. Наведох се към него и прошепнах:

— Не искаш ли в теб да има проникнало острие, докато го правиш?

Докоснах сребърната халка на зърното му и я дръпнах, докато кожата не се опъна навън и той не ахна.

— Не искаш ли да чувстваш как среброто те изгаря отвътре, докато си потънал дълбоко в мен? — застанах на колене, така че лицата ни да са по-близо. — Не искаш ли да знаеш, че се опитвам да те убия, докато ме чукаш? Кръвта ти да се излива върху мен, докато ме оправяш, не е ли това истинската ти фантазия? — прошепнах последното върху устните му.

Габриел бе застанал съвсем, съвсем неподвижно. Можех да видя как пулсът в гърлото му тупти срещу кожата. Сърцето му биеше учестено и силно под ръцете ми. Откъснах халката от зърното му и той нададе нисък стон. По гърдите му потече кръв. Вдигнах халката и той пусна въжето, така че да мога да движа ръцете си. Вдигнах окървавеното парче метал между устните ни, сякаш и двамата щяхме да го целунем.

— Ще имаш само една възможност да ме чукаш, Габриел. По един или друг начин Рейничка ще се погрижи да умра тази нощ. Никога няма да имаш друг шанс с мен.

Върхът на езика му се стрелна навън и пое халката, облизвайки я от пръстите ми. Завъртя я в устата си и я извади почистена от кръвта. Подаде ми я с върха на езика си. Поех я и обвих пръсти около нея.

— Просто искаш да ти дам нож.

— Искам да забия сребърното острие толкова дълбоко в тялото ти, че дръжката да насини плътта ти.

Той потрепери, а дъхът му излезе като продължителна въздишка.

— Никога няма да намериш друга като мен, Габриел. Поиграй си с мен и това ще е най-страхотният секс, който някога си правил.

— Ти ще се опиташ да ме убиеш.

Плъзнах пръсти по горната част на кожените му панталони.

— О, да, но бил ли си някога в смъртна опасност след първата си среща с Елизабет? Откак тя се промени под теб, някога да си се страхувал по време на секс? Някога пак да си яхвал тази тънка линия между удоволствието и смъртта?

Той се извърна от мен, без да среща погледа ми. Докоснах лицето му с вързаните си ръце и го обърнах отново към мен.

— Рейна не ти позволява, нали? Точно както няма да ти позволи и тази вечер. Ти си алфа, Габриел, мога да го почувствам. Не й позволявай да ти отнеме това. Не й позволявай да ме отнеме от теб.

Габриел се взираше напрегнато в мен, телата ни се докосваха, лицата ни бяха достатъчно близо за целувка.

— Ти ще ме убиеш.

— Може би, или ти ще убиеш мен.

— Може и да оцелееш — отвърна той. — Аз оцелях.

— Още ли чукаш Елизабет, след като оцеля? — целунах го нежно, прокарвайки зъби по кожата му.

— Елизабет ме отегчава.

— Ти ще ме отегчиш ли, Габриел? Ако оцелея, ще бъдеш ли скучен?

— Не — прошепна той.

В този момент знаех, че е мой. Това или беше началото на брилянтен план, или си бях спечелила малко време, някоя и друга възможност. Беше подобрение на ситуацията. Истинският въпрос беше колко време имаха Жан-Клод и Ричард? Колко време имаше, преди Доминик да ги разпори? Ако не можех да стигна навреме, не исках въобще да отивам. Ако и двамата загинеха, почти щеше да ми се иска Габриел да ме довърши. Почти.