Лоръл К. Хамилтън
Убийствен танц (27)

26

Върховете на пръстите на Жан-Клод се плъзнаха по края на панталона ми. Ричард сграбчи китката му. И в двамата проблесна гняв и споделената сила отново се съживи.

— Няма да използваш случая за извинение да се намъкнеш в гащичките й — изрече Ричард.

Гласът му бе натежал и мрачен с нещо повече от гняв. Ръката му се стегна около китката на Жан-Клод.

Жан-Клод сви дланта си в юмрук и изви ръка в лакътя. На лицата на двамата се изписаха концентрация и гняв. Можех да почувствам пулсиращото напрежение в гърдите им. Гневът им гъделичкаше кожата ми. Беше твърде скоро да повтаряме всичко отначало.

— Можете да си играете на канадска борба по-късно, момчета, сега трябва да проверим какво съм вдигнала от мъртвите.

Появи се миг на колебание, когато и двамата сведоха погледи към мен. Ръцете им все още се напрягаха една срещу друга. На лицето на Ричард бе изписано усилието. Лицето на Жан-Клод бе равнодушно и любопитно, сякаш не се изискваше никакво усилие да удържи върколак. Но можех да почувствам леките тръпки, преминаващи през тялото му. Всичко при Жан-Клод бе илюзия. При Ричард бе оголени нерви и реалност.

— Какво каза, ma petite?

— Каза, че е вдигнала мъртвите — отвърна Ричард.

— Аха, така че станете от мен. Можете да се биете по-късно, но сега трябва да проверим какво съм направила.

— Сме направили — поправи ме Жан-Клод.

Отдръпна се от Ричард и миг по-късно той пусна ръката му.

— Какво сме направили — съгласих се аз.

Ричард стоеше изправен, а мускулите по голите му крака се движеха под кожата и беше трудно да не ги докосна, да почувствам движението. Предложи ми ръка, за да се изправя.

— Дай ми минутка — казах аз.

Жан-Клод се изправи, като че бе дръпнат от невидими конци. Той също ми предложи ръка.

Двамата стояха и се гледаха ядосано. Гневът им витаеше във въздуха като невидими искрици. Поклатих глава. Изглежда бях по-изтощена от тях двамата, нали бях нещастен човек. Всъщност щях да приема подадената ми ръка, което рядко ми се случваше. Въздъхнах, нагласих крака и се изправих без ничия помощ.

— Дръжте се прилично — казах им. — Не чувствате ли какво витае във въздуха? Гневът върши чудесна работа за призоваването на каквото там е това, така че престанете. Може да ни се наложи да го направим отново, за да върнем към вечен покой нещата, които съм призовала от гроба.

Жан-Клод моментално се успокои и застана отпуснато. Поклони се ниско.

— Както желаеш, ma petite.

Ричард завъртя врата си в опит да отпусне рамене. Ръцете му все още бяха свити в юмруци, но кимна.

— Не разбирам как онова, което направихме, е призовало зомбита.

— Аз мога да действам като фокус за други съживители. Това е начин да се комбинират силите, за да се вдигат по-възрастни зомбита или повече от едно или две зомбита. Единственото, което знам, е как да вдигам мъртвите, така че, когато ми изсипахте толкова много сила… — свих рамене — направих онова, което умея.

— Старото гробище на Николаос ли вдигна? — попита Жан-Клод.

— Ако сме късметлии — отвърнах аз.

Той наклони глава на една страна, объркан. Ричард сведе поглед към себе си.

— Мога ли да си сложа някакви панталони?

Усмихнах се.

— Ще е жалко — отвърнах, — но да.

— Ще си взема халата от банята — каза Жан-Клод.

— Действай — отвърнах аз.

— Без коментари колко е жалко, че ще се обличам?

Поклатих отрицателно глава.

— Жестоко, ma petite, жестоко.

Усмихнах се и му се поклоних леко.

Той отвърна на усмивката, но в очите му се четеше предизвикателство, докато се отправяше към банята.

Ричард навлече дънките си. Наблюдавах го как закопчава ципа и копчето им. Беше приятно просто да го гледам как се облича. Любовта прави и най-малките движения впечатляващи.

Минах покрай него към вратата, оставяйки го да си облече риза, ако смяташе да го прави. Единственият начин да го игнорирам, бе да не гледам. Същата теория работеше и при Жан-Клод през повечето време.

Тръгнах към вратата. Ръката ми се протягаше към дръжката, когато Ричард ме сграбчи изотзад, вдигна ме от земята и ме дръпна от вратата.

Краката ми буквално се клатушкаха във въздуха.

— Какво, по дяволите, правиш? Пусни ме.

— Вълците ми идват — отвърна той, сякаш това обясняваше всичко.

— Пусни ме долу.

Той ме свали достатъчно, че краката ми да докосват пода, но ръцете му останаха обвити около мен, сякаш се страхуваше, че ще тръгна към вратата. Изражението му бе далечно, слушащо. Аз не чувах нищо.

В коридора отекна вой и накара космите по ръцете ми да настръхнат.

— Какво става, Ричард?

— Опасност — почти прошепна той.

— Рейна и Маркус ли са това?

Той все още слушаше неща, които не можех да чуя. Бутна ме зад себе си и тръгна към вратата, гол до кръста, облечен само с дънки.

Втурнах се към леглото и оръжията си. Измъкнах файърстара изпод възглавницата.

— Не отивай там невъоръжен, проклет да си — измъкнах узито изпод леглото.

Надигна се хор от виещи гласове. Ричард отвори вратата и се втурна по коридора. Извиках името му, но той вече бе изчезнал.

Жан-Клод излезе от банята, облечен в плътната, обшита с кожа черна роба.

— Какво има, ma petite?

— Имаме компания — преметнах презрамката на узито през гърдите си.

В далечината се разнесе звук от ръмжащи вълци. Жан-Клод притича покрай мен, а дългите поли на робата се развяваха зад него. Носеше се като тъмен вятър. Когато излязох в коридора, вече бе изчезнал от поглед.

Щях да стигна последна. Проклятие.