Лоръл К. Хамилтън
Убийствен танц (24)

23

Седнах на ръба на леглото, чакайки Ричард да се върне в стаята. Кожата ми беше настръхнала от прощалния дар на Жан-Клод. Само целувка, и Ричард почти се бе нахвърлил на мен и Жан-Клод. Интересно, какво щеше да направи, ако ни беше хванал да вършим нещо наистина сладострастно? По-добре да не разбирам.

Ричард остави куфара и двете ми чанти в стаята. Излезе и се върна с малката си чанта за преспиване.

Стоеше в рамката на вратата и ме гледаше. Отвърнах на погледа. Кръвта все още се процеждаше от гърлото му на мястото, където го бях порязала. Изглеждаше сякаш никой от нас не знае какво да каже. Мълчанието нарастваше, докато не стана толкова плътно, че буквално натежа.

— Съжалявам, че те нараних — изрече той. — Преди никога не съм губил контрол по този начин — пристъпи в стаята. — Но като те видях с него…

Протегна ръце, после ги отпусна безпомощно до тялото си.

— Беше само целувка, Ричард. Това е всичко.

— С Жан-Клод никога не е само целувка.

Нямаше как да оспоря това.

— Исках да го убия — изрече Ричард.

— Забелязах.

— Сигурна ли си, че си добре?

— Как е вратът ти?

Докосна раната и на ръката му се появи прясна кръв.

— Сребърно острие, няма да зарасне веднага.

Застана пред мен със сведен поглед, толкова близо, че крачолите на дънките му почти се отъркаха в коленете ми. Беше твърде близо. Остатъчното докосване от силата на Жан-Клод извикваше болка по кожата ми. Близостта на Ричард влоши нещата.

Ако се изправех, телата ни щяха да се докоснат, толкова близо бе. Останах седнала, опитвайки се да преглътна последните остатъци от целувката на Жан-Клод. Не бях сигурна какво ще се случи, ако сега докосна Ричард. Чувството бе сякаш каквото и да бе сторил Жан-Клод, то реагираше на тялото му. Или пък бях аз. Може би изпитвах такава нужда. Може би тялото ми се бе уморило да казва „не“.

— Наистина ли щеше да ме убиеш? — попита Ричард. — Щеше ли да можеш да забиеш ножа?

Гледах го и ми се искаше да го излъжа заради прямотата в погледа му, но не го направих. Онова, което щяхме да правим един с друг, онова, което означавахме един за друг не трябваше да се базира на лъжа.

— Да.

— Просто така?

Кимнах.

— Просто така.

— Видях го в очите ти. Студени, безстрастни, сякаш някой друг гледаше през тях. Ако бях сигурен, че мога да убивам хладнокръвно, щях да съм страшно уплашен.

— Ще ми се да ти обещая, че няма да ти хареса, но не мога.

— Знам — той ме погледна. — Не мога да те убия. По никаква причина.

— Нещо в мен ще се прекърши, ако те загубя, Ричард, но първата ми реакция е да се защитя на всяка цена. Така че, ако някога пак имаме подобно неразбирателство като тази вечер, не ми помагай, не се приближавай, докато не съм сигурна, че няма да ме изядеш. Става ли?

Той кимна.

— Става.

Притокът на енергия, който ми бе дал Жан-Клод избледняваше, успокояваше се. Изправих се и тялото на Ричард се докосна в моето. Почувствах моментален приток на друга енергия, която нямаше нищо общо с вампира. Аурата на Ричард ме обгърна като полъх на топъл бриз. Ръцете му се плъзнаха зад гърба ми. Плъзнах своите около кръста му и положих глава на гърдите му. Слушах дълбокото тупкане на сърцето му, докосвайки с длани мекотата на фланелата. Имаше чувство за уют в прегръдките на Ричард, което липсваше, когато Жан-Клод ме държеше в своите.

Той прокара ръка през косата ми и я отметна на една страна. Дръпна ме назад, докато можеше да вижда лицето ми и се наведе с разтворени устни. Изправих се на пръсти, за да ги посрещна.

Нечий глас изрече:

— Господарю.

Ричард се обърна, без да ме пуска, така че и двамата да можем да виждаме вратата. Джейсън пълзеше по белия килим и оставяше следи от алени капки по пътя си.

— Господи, какво ти се е случило? — попитах аз.

— Аз му се случих — отвърна Ричард. Той се приближи до пълзящия мъж.

— Какво искаш да кажеш с това, че ти си му се случил?

Джейсън се доближи до краката на Ричард и притисна лице към килима:

— Съжалявам.

Ричард коленичи и го изправи до седнала позиция. По лицето му се стичаше кръв от рана над очите. Беше дълбока и се нуждаеше от шевове.

— Метнал си го в някоя стена? — попитах аз.

— Опита се да ми попречи да стигна до теб.

— Не мога да повярвам, че си направил това.

Ричард ме погледна.

— Искаш да съм водач на глутницата. Искаш да съм алфа. Е, това е нужно — той поклати глава. — Да можеше да видиш лицето си. Изглеждаш толкова вбесена. Как искаш да убия друго същество, а същевременно си ядосана от малко грубост и пердах?

Не знаех какво да кажа.

— Жан-Клод каза, че убийството на Маркус няма да е достатъчно. Че трябва да си готов да тероризираш глутницата, за да я контролираш.

— Прав е — Ричард изтри кръвта от лицето на Джейсън. Раната вече бе почнала да се затваря. Постави кървавите пръсти в устата си и ги облиза.

Стоях замръзнала и зяпах като неволен свидетел на автомобилна катастрофа.

Ричард се наведе близо до лицето на Джейсън. Мисля, че знаех какво ще направи, но трябваше да го видя, за да го повярвам. Облиза раната. Прокара език по откритата рана, както би направило куче.

Извърнах се. Това не можеше да е моят Ричард, моят надежден, успокояващ Ричард.

— Не можеш да понесеш гледката, нали? — попита той. — Да не мислиш, че убиването е единственото, което отказвах да върша?

Гласът му ме накара да се обърна.

На брадичката му имаше кърваво петно.

— Наблюдавай всичко, Анита. Искам да видиш какво означава да си алфа. После ми кажи дали си струва. Ако не можеш да го понесеш, не смей отново да ме караш да го правя — погледът в очите му превръщаше думите му в предизвикателство.

Предизвикателствата ги разбирах. Седнах на ръба на леглото.

— Давай. Цялата съм твоя.

Ричард отметна косата си на една страна и разкри раната на врата си.

— Аз съм алфа и храня глутницата. Пролях кръвта ти и сега ти я връщам — топлият прилив на сила изпълни стаята.

Джейсън го гледаше, а очите му се бяха завъртели почти до бяло.

— Маркус не прави това.

— Защото не може — отвърна Ричард. — Аз мога. Нахрани се с кръвта ми, с извинението ми, със силата ми и никога повече не се изправяй срещу мен.

Въздухът бе така натежал от енергия, че правеше дишането трудно.

Джейсън се изправи на колене и постави уста върху раната, първоначално колебливо, сякаш се страхуваше, че ще бъде отблъснат или наранен. Когато Ричард не каза нищо, Джейсън притисна уста към отворената рана и започна да пие. Мускулите на челюстта му се движеха, гърлото му преглъщаше. Едната му ръка се плъзна зад гърба на Ричард, другата — на рамото му.

Обикалях около тях, докато не застанах така, че да мога да виждам лицето на Ричард. Очите му бяха затворени, изражението умиротворено. Трябва да бе почувствал, че го гледам, защото отвори очи. В тях имаше гняв, гняв, частично насочен и към мен. Не беше само заради убиването на Маркус, беше заради отказването от частици от човечността му. Не бях разбрала това, не и до този момент.

Той докосна рамото на Джейсън.

— Достатъчно.

Джейсън се притисна по-силно към раната като бозаещо кутре. Ричард го отдели със сила от врата си. Около раната се бе образувала смучка.

Джейсън се отпусна назад, наполовина сгушен в прегръдката на Ричард. Облиза крайчеца на устата си, за да погълне и последните капчици кръв. Изкикоти се и се претърколи по-далече от Ричард, за да коленичи на пода. Потърка лице в крака на Ричард.

— Никога не съм чувствал нещо подобно. Маркус не може да споделя сила по този начин. Някой друг в глутницата знае ли, че можеш да споделяш кръв?

— Кажи им — отвърна Ричард. — Кажи на всички.

— Наистина ще убиеш Маркус, нали? — попита Джейсън.

— Ако не ми остави друг избор, да. Сега върви, Джейсън, другият ти господар чака.

Джейсън се изправи и за малко не падна. Позакрепи се, търкайки длани надолу по краката и ръцете си, сякаш се къпеше в нещо невидимо за мен. Може би се опитваше да прилепи топлата, диплеща се около него сила. Отново се разсмя.

— Ако ще ме храниш, може да ме блъскаш в стените колкото си искаш.

— Разкарай се — изрече Ричард.

Джейсън се махна.

Ричард все още беше коленичил на пода. Вдигна поглед към мен.

— Сега разбираш ли защо не исках да го правя?

— Да — отвърнах аз.

— Може би ако Маркус знае, че мога да споделям кръвта си, силата си, ще се оттегли.

— Все още се надяваш да не го убиваш.

— Не става дума само за убийството, Анита. А за всичко, което върви с него. Това, което току-що направих с Джейсън. Стотици неща и нито едно от тях не е особено човешко.

Погледна ме и в кафявите му очи имаше тъга, която не бях виждала преди. Внезапно разбрах.

— Не е само убиването, нали? Щом веднъж завладееш глутницата с кръв и груба сила, ще трябва да я удържаш с кръв и сила.

— Именно. Ако някак успея да принудя Маркус да отстъпи, да се отдръпне, тогава ще имам възможност да правя нещата по друг начин — пристъпи и застана пред мен, а очите му бяха изпълнени с желание. — Успях да привлека на своя страна или към неутралитет поне половината глутница. Вече не подкрепят Маркус. Никой преди не е успявал да раздели глутница без убийства.

— Защо просто не се разделите на две глутници?

Той поклати глава.

— Маркус никога няма да го позволи. Водачите на глутницата получават десятък от всеки член на глутницата. Ще намали не само властта му, но и средствата му.

— Нима сега получаваш пари? — попитах аз.

— Всички все още плащат на Маркус. Аз не искам парите, а и това е още един сблъсък. Мисля си, че плащането на данък трябва да се прекрати.

Наблюдавах светлината по лицето му, плановете, мечтите. Изграждаше основите на властта си на базата на честност и бойскаутски принципи със създания, които можеха да ти разкъсат гърлото и след това да те изядат. Вярваше, че може да го направи. Докато наблюдавах красивото му, изпълнено с желание лице, и аз почти повярвах.

— Мислех си, че можеш да убиеш Маркус и с това да се свърши. Но няма да стане така, нали?

— Рейна ще се погрижи да бъда предизвикан. Освен ако не ги накарам да се страхуват от мен.

— Докато Рейна е жива, ще създава проблеми.

— Не знам какво да правя с нея.

— Мога да я убия — отбелязах аз. Изражението на лицето му казваше достатъчно. — Шегувах се — подхвърлих. Така де. Ричард не би се съгласил с практичността на предложението, но ако искахме да е в безопасност, Рейна трябваше да умре. Звучеше жестоко, но бе самата истина.

— Какво си мислиш, Анита?

— Че може би ти си прав, а ние грешим.

— За какво?

— Може би не трябва да убиваш Маркус.

Очите му се разшириха.

— Мислех си, че си ми ядосана, задето не убивам Маркус.

— Не за убиването на Маркус. За излагането на всички на опасност, като не убиваш Маркус.

Той поклати глава.

— Не виждам разлика.

— Разликата е, че убийството е начин да се постигне нещо, а не самото му постигане. Искам те жив. Маркус да го няма. Членовете на глутницата, които те следват, да са в безопасност. Не искам да ти се налага да ги измъчваш, за да държиш глутницата под контрол. Ако можем да постигнем всичко това, без да убиваме никого, то нямам нищо против. Не мисля, че съществува вариант без убиване. Но ако измислиш такъв, ще те подкрепя.

Той изучаваше лицето ми.

— Да не би да ми казваш, че сега не смяташ, че трябва да убивам?

— Аха.

Той се разсмя, но по-скоро иронично, отколкото развеселено.

— Не знам дали да ти се развикам, или да те прегърна.

— На доста хора им действам по този начин — казах аз. — Виж, когато отидохме да спасим Стивън, трябваше да повикаш няколко души. Да подходиш от позицията на сила с трима или четирима лейтенанти зад гърба си. Има компромис между това да се правиш на сър Ланселот и да си Влад Цепеш.

Той седна на ръба на леглото.

— Способността да предавам сила чрез кръвта си е рядък талант. Впечатляващ е, но няма да е достатъчен. Ще трябва да приложа нещо много страховито, за да накарам Маркус и Рейна да отстъпят. Аз съм могъщ, Анита, наистина могъщ — каза го, сякаш е самата истина, без егоцентризъм или гордост. — Но не съм толкова могъщ.

Седнах до него.

— Ще направя всичко по силите си, Ричард. Просто ми обещай, че няма да си невнимателен.

Той се усмихна, но усмивката не стигна до очите му.

— Няма да бъда невнимателен, ако ме целунеш.

Целунахме се. Вкусът му бе топъл и сигурен, но под него се усещаше сладко-соления вкус на кръвта и афтършейва на Джейсън. Отдръпнах се от него.

— Какво има?

Поклатих глава. Нямаше да е от помощ, ако му кажех, че мога да усетя чужда кръв в устата му. Щяхме да работим в посока да не му се налага да прави подобни неща. Не звярът му щеше да открадне човечността му, а хиляди дребни нещица.

— Промени се за мен — изрекох аз.

— Какво?

— Промени се за мен, тук, сега.

Той ме погледна така, сякаш се опитваше да прочете нещо по лицето ми.

— Защо сега?

— Нека видя всичко от теб, Ричард, пълния комплект.

— Ако не искаш Жан-Клод да споделя леглото ти, определено не искаш и вълк.

— Няма да си в плен на вълчата форма до сутринта, сам го каза по-рано.

— Не, няма — изрече той тихо.

— Ако се промениш тази нощ и успея да го приема, можем да се любим. Ще започнем да планираме сватбата.

Той се разсмя.

— Може ли да убия Маркус, преди да се наложи да убивам Жан-Клод?

— Жан-Клод обеща да не те наранява — отвърнах аз.

Ричард замръзна.

— Вече си говорила с него за това?

Кимнах.

— Защо не ми беше ядосан?

— Каза, че ще отстъпи, ако не може да е с мен, така че просто отстъпва — не добавих частта за това, че Жан-Клод ме обича. Спестих я за по-късно.

— Призови звяра си, Ричард.

Той поклати глава.

— Не е само звярът ми, Анита. Става дума и за лукои, за глутницата. Трябва да видиш и тях.

— Виждала съм ги.

Той поклати отрицателно глава.

— Не си ни виждала при лупанара. Мястото на нашата сила. Там сме истински, без претенции, дори без самите нас.

— Току-що ти казах, че искам да се оженя за теб. Схвана ли го? — попитах аз.

Ричард се изправи.

— Искам да се оженя за теб, Анита, повече от всичко останало на света. Желая те толкова много, че чак ме боли. Нямам си доверие да остана тук тази вечер.

— Досега успявахме да останем целомъдрени — отвърнах аз.

— С много мъка — той вдигна нощната чанта. — Лукои наричат секса „убийственият танц“.

— Е, и?

— Използваме същата фраза и за битката за наследяването.

— Все още не схващам проблема.

Той ме изгледа.

— Ще разбереш. Бог да ни е на помощ, ще разбереш.

Внезапно в него се открои нещо толкова тъжно и изпълнено с копнеж, че не исках да го пусна. Утре щеше да се изправи срещу Маркус и само защото се бе съгласил да убива, не значеше, че ще може. Когато настъпеше моментът, не вярвах, че няма да трепне. Не исках да го изгубя.

— Остани с мен, Ричард. Моля те.

— Няма да е честно спрямо теб.

— Не бъди такъв проклет бойскаут.

Той се усмихна и направи много несполучлива имитация на моряка Попай.

— Аз съм това, което съм.

Затвори вратата зад себе си. Даже не успях да го целуна за довиждане.