Лоръл К. Хамилтън
Убийствен танц (14)

13

Намирането на официални дрехи, в които може да се скрие пистолет, е трудна работа. Всъщност не бях планирала да нося оръжие на срещата си с Жан-Клод. Разбира се, това бе преди заплахата от убиец. Сега нямах намерение да излизам без пистолет. Ако бях знаела, че днес ще трябва да съм въоръжена, щях да облека малката черна рокля вчера и да си запазя костюма с панталон за днес. Но откъде да предположа! И сега единственото, което имах опаковано, бяха дънки и роклята. Беше малка черна рокля с достатъчно плътни презрамки, че да позволява сутиен, ако човек внимава. За всеки случай, бях купила черен сутиен. Проблясването на бяла презрамка при черна рокля винаги изглежда толкова просташко. Сакото бе от тъмно черно кадифе, скъсено така, че да свършва над кръста. Яката и подгъвът бяха украсени с черни орнаменти.

Сакото висеше на дръжката на вратата на килера на Ричард. Той стоеше отчаяно на леглото и наблюдаваше как си слагам червило. Бях наведена напред и се разглеждах в огледалото на тоалетната масичка. Полата беше достатъчно къса и бях решила да нося черно боди не като бельо, а за да скрие кобура в пазвата ми и всичко да пасва. Рони не вярваше, че няма да се наведа напред поне веднъж тази вечер. Беше права.

Така че дори и да забравех, бодито покриваше повече от болшинството бански костюми. Самата аз никога не бих избрала нещо толкова късо. Рони ми влияеше зле. Ако знаеше, че планирам да го нося с Жан-Клод, вероятно щеше да избере нещо друго. Тя го наричаше зъбатко, че и с по-лоши имена. Харесваше Ричард.

— Хубава рокля — каза Ричард.

— Благодаря — обърнах се пред огледалото, за да проверя начина, по който ми стои полата.

Беше достатъчно запълнена, че да се люлее, като се движа. Черните ножници на предната част на ръцете ми всъщност пасваха на дрехата. Само една малка подутина от белега на левия ми лакът беше видима. Преди много време един вампир беше разкъсал ръката ми. Същият вампир ме беше загризал за ключицата. Белезите бяха нормални за мен, но от време на време, когато излизах да се забавлявам, забелязвах как някой ме наблюдава, как ме зяпа. Бързо отклоняваха очи или срещаха погледа ми. Не че белезите бяха ужасни за гледане. Не бяха толкова ужасни, наистина. Но разказваха история за болка и нещо необичайно. Казваха, че съм била на места, където повечето хора не са стъпвали, и съм оцеляла. Предполагам, че си струваха зяпането.

Черните връзки, които задържаха новия нож край гръбнака ми, се показваха леко към раменете, но повече на гърба. Дръжката беше скрита под косата ми, но нямах намерение да свалям сакото.

— Защо не беше облечена с това снощи? — попита Ричард.

— Костюмът с панталона изглеждаше по-подходящ.

Погледна ме, а очите му се плъзнаха повече по тялото ми, а не по лицето. После поклати глава.

— За среща с някого, с когото не смяташ да спиш, това е много секси облекло.

Не бях планирала Ричард да вижда тази рокля, поне не и през вечерта, когато съм я облякла за Жан-Клод. Не бях сигурна какво да кажа, но се опитах.

— Вярвам на себе си с Жан-Клод повече, отколкото вярвам на себе си с теб, така че той получава късата пола, а ти не.

Това си беше истината.

— Твърдиш, че не получавам секси тоалета, защото съм толкова неустоим?

— Нещо подобно.

— Ако прокарам ръце нагоре по краката ти, какво ще открия, чорапогащи или жартиери? — изглеждаше толкова официален, наранен.

С всичко сриващо се около мен, не би трябвало да се притеснявам за наранените чувства на гаджето си, но ставаше точно така. Животът си продължава, дори да си затънал до задника в алигатори.

— Чорапогащи — отвърнах аз.

— Жан-Клод ще разбере ли какъв вид са?

— Може да попита, точно както направи и ти — отвърнах аз.

— Знаеш, че нямам това предвид.

Въздъхнах.

— Не знам как да направя нещата по-лесни за теб, Ричард. Ако има нещо, което ще те накара да се чувстваш по-сигурен за това, питай.

За негова чест, не ме помоли да не отивам. Мисля, знаеше, че няма да хареса отговора.

— Ела тук — рече и протегна ръка към мен.

Пристъпих към него и поех протегнатата му ръка. Той ме придърпа в скута си, с крака встрани, както човек сяда в скута на Дядо Коледа. Прегърна ме през кръста с една ръка и сложи другата на бедрото ми.

— Обещай ми, че няма да спиш с него тази вечер.

— С убийци, готови да ми се нахвърлят иззад мебелировката, си мисля, че можеш да заложиш на това — отвърнах.

— Не се шегувай, Анита, моля те.

Прекарах ръка през косата му. Изглеждаше толкова сериозен, толкова наранен.

— Отказвах много дълго време, Ричард. Защо се притесняваш за тази вечер?

— Роклята — отвърна той.

— Признавам, че е къса, но…

Той прокара ръка по бедрото ми, докато не изчезна под роклята. Спря точно под дантелата на бодито.

— Носиш бельо, за бога. Ти никога не носиш бельо.

Щях да обясня за пасването, но някак си не смятах, че това ще го успокои.

— Добре, няма да спя с него тази вечер. За начало, не бях и планирала.

— Обещай ми, че ще се върнеш и ще спиш с мен — усмихна се, докато го изричаше.

Отвърнах на усмивката и се изплъзнах от скута му.

— Първо ще трябва да се превърнеш. Трябва да видя звяра ти. Или поне това ми повтаряш постоянно.

— Мога да се превърна, щом се прибереш.

— Ще можеш ли да приемеш човешка форма достатъчно бързо, че да можем да свършим нещо тази вечер?

Той се усмихна.

— Достатъчно силен съм, за да бъда Улфрик, Анита. Едно от нещата, които умея, е да се превръщам почти по желание. Не припадам, когато си върна човешката форма, за разлика от повечето превръщачи.

— Удобно — отвърнах.

Той се усмихна.

— Върни се тази вечер и ще се променя за теб. Силви е права. Трябва да приема какво съм.

— Част от това е да го изпробваш на мен, а?

Той кимна.

— Така мисля.

Докато се взирах в сериозните му очи, осъзнах, че ако се промени за мен тази вечер и не мога да го понеса, това ще унищожи нещо вътре в него. Надявах се, че ще се справя.

— Когато се върна тази вечер, ще те наблюдавам как се променяш.

Той изглеждаше мрачен, сякаш очакваше, че ще побягна с писъци.

— Целуни ме и изчезвай — изрече.

Целунах го и той облиза устните си.

— Червило — целуна ме отново. — Но под него все още мога да усетя вкуса ти.

— Хм-м — отвърнах.

Погледнах надолу към него и почти ми се прииска да не тръгвам. Почти. Звънецът на входната врата иззвъня и ме накара да подскоча. Ричард не се стресна, сякаш го бе чул преди мен.

— Бъди внимателна. Иска ми се да можех да съм с теб.

— Мястото ще е заринато с медии — отвърнах аз. — Няма да е хубаво да те снимат с банда чудовища. Може да развали прикритието ти.

— Бих нарушил прикритието си, ако ще ти осигуря безопасност.

Обичаше да преподава, но въпреки това му вярвах. Щеше да излезе от нелегалност заради мен.

— Благодаря, но Едуард е прав. Ще съм толкова притеснена да те опазя жив, че няма да се грижа добре за себе си.

— Не се притесняваш за Жан-Клод?

Свих рамене.

— Той може да се грижи за себе си. Освен това, вече е мъртъв.

Ричард поклати глава.

— Вече не вярваш истински в това.

— Не, той е мъртъв, Ричард. Това го знам. Каквото го държи жив, е форма на некромантия различна от моите сили, но все пак магия.

— Може да го казваш, но в сърцето си не го вярваш.

Отново свих рамене.

— Може би не, но си остава истина.

На вратата се почука.

— Кавалерът ти е тук — отбеляза Ричард.

— Идвам. Сега трябва отново да си оправям червилото.

Той прокара пръсти по устните си и когато ги вдигна, по тях имаше алени следи.

— Поне ще мога да разбера дали си го целувала. Това нещо ще си личи все едно е кръв по бялата му риза.

Не спорих. Жан-Клод винаги се обличаше в черно и бяло. Бях го виждала само с една риза, която не бе бяла. Беше черна. Отново си сложих червило и го прибрах в обсипаната с мъниста черна чантичка на тоалетката. Чантичката беше твърде малка дори за файърстара. Имах деринджър, но така или иначе, освен на близко разстояние, си беше доста безполезен. При наличието на наемен убиец може би не беше добра идея да съм толкова близо. Едуард имаше решение. Даде ми назаем своя полуавтоматичен сийкамп 32-ри калибър^[1]. Беше почти същия размер като малък 25-и, съвсем малко по-широк от ръката ми, а ръката ми беше миниатюрна. Беше много добро оръжие за калибъра и размера си. Никога не бях виждала по-добро. Исках да притежавам такова. Едуард ме информира, че му се е наложило да чака почти година за доставката на оръжието. Беше си до голяма степен правен по поръчка. При други обстоятелства би ми го подарил. Добре. Щях да си поръчам собствен — ако оцелеех тази вечер. Ако не оцелеех, нямаше да си поръчвам каквото и да било.

Успявах да не мисля твърде много по въпроса. Концентрирах се върху обличането, върху поставянето на оръжията по местата им, върху Ричард, върху всичко друго, но не и върху факта, че се поставях в ролята на примамка за някой достатъчно умел, че да изкара по 500 000 долара на изстрел. Трябваше да вярвам на Едуард, че ще ме опази жива. Защото макар Едуард да би спрял лимузината и да би стрелял едва когато можеше да вижда лицето ми, това не важеше за повечето убийци. Повечето професионалисти предпочитаха да ви ликвидират от безопасно разстояние. Една мощна пушка можеше да стреля от метри, дори от километри. Нито аз, нито Едуард можехме да направим много по въпроса. Нямах почти никаква представа от експлозиви. Трябваше да разчитам на Едуард да се справи с евентуални бомби. Тази нощ се оставях в неговите ръце и щях да му се доверя, както не се бях доверявала на никого през живота си. Плашеща мисъл.

Отново проверих чантичката: документи, червило, пари, пистолет. Обичайно бих носила малка пътническа четка за коса, но нямаше място. Можех да преживея една нощ с разрошена коса.

Мисълта ме накара да погледна косата си в огледалото и да използвам четката още веднъж. Трябваше да призная, че прическата ми изглеждаше страхотно. Беше истински красива. Дори Рони не можеше да я подобри. Косата ми беше естествено къдрава. А тази нощ й бях сложила разните му мазила след душа и я оставих да изсъхне сама. Веднъж в Калифорния една жена ми се ядоса, задето не й казах къде съм се накъдрила. Не искаше да повярва, че е естествена.

Сложих чантичката през рамената, така че тънката презрамка преминаваше през гърдите ми. Сливаше се толкова добре с роклята, че всичко изглеждаше хармонично. Но чантичката ми падаше край ребрата съвсем малко по-ниско, отколкото кобурът за подмишница. Пробвах да извадя оръжието няколко пъти и не беше твърде зле. Не толкова добре колкото кобур, но все пак… Наметнах си сакото и се погледнах в огледалото за пореден път. Нито ножовете, нито пистолетът си личаха. Страхотно. Накрая си сложих кръстчето. Погрижих се да е под дрехата, и сложих отгоре му малко прикриваща лента. По този начин запазвах кръста си и същевременно се подсигурявах, че няма да се изплъзне изпод дрехата и да светне срещу Жан-Клод. Отново взех четката и я оставих, без да я използвам.

Отлагах. Не се страхувах само от убиеца. Изпитвах ужас от момента, в който Жан-Клод и Ричард щяха да се срещнат. Не бях сигурна как ще реагират и не бях готова за емоционално противопоставяне.

Поех си дълбоко въздух и се отправих към вратата. Ричард ме последва. Беше неговата къща. Не можех да го моля да се скрие в спалнята.

Жан-Клод стоеше край телевизора и надничаше по рафтовете с видеокасети, сякаш изучаваше заглавията. Беше висок и слаб, макар и не толкова висок, колкото Ричард. Носеше черни панталони и късо черно сако до кръста, подобно на моето. Бе обут във високи черни кожени ботуши, които покриваха почти целия му крак. Меката горна част бе закрепена с помощта на ремъци с малки сребърни токи. Черната му коса се спускаше върху раменете, няколко сантиметра по-дълга, отколкото при първата ни среща.

Най-сетне се обърна, сякаш не бе подозирал, че стоим там. Неволно ахнах, когато го видях. Ризата му беше червена, чисто, яркоалено, което блестеше изпод отвореното му сако. Яката бе висока и се държеше на място с три антични черни копчета. Ризата беше отворена под яката и разкриваше голям овал от гърдите му. Белегът от изгорено с формата на кръст върху гърдите му се виждаше в кръга от червена коприна, сякаш беше рамкиран за показ. Кръгът гола кожа свършваше точно при черните панталони, където бе запасана ризата.

Ризата изглеждаше впечатляващо на фона на бледата му кожа, черната, спускаща се на вълни коса и тъмносините му очи. Затворих ченето си и казах:

— Изтупано, много изтупано.

Той се усмихна.

— Ах, ma petite, винаги намираш перфектните думи.

Плъзна се по килима с елегантните си ботуши и се улових, че ми се иска да свали сакото си. Исках да видя как косата му се изсипва върху гърба на тази риза, черно върху червено. Знаех, че ще изглежда прекрасно.

Ричард пристъпи зад мен. Не ме докосна, но можех да почувствам къде е застанал. Топло, нещастно присъствие зад гърба ми. Не можех да го обвинявам. Жан-Клод изглеждаше като реклама за „Вашите Мокри Мечти“. Не можех да обвинявам никого, че ревнува.

Жан-Клод се изправи пред мен, достатъчно близо, че ако се протегнех, да мога да го докосна. Стоях между двамата и символизмът беше очевиден за всички ни.

— Къде е Едуард? — успях да попитам с почти нормален глас. Браво на мен.

— Проверява колата. Мисля, че за неподходящи устройства — отвърна Жан-Клод с лека усмивка.

Стомахът ми се стегна на възел. Някой наистина ме искаше мъртва до полунощ. Едуард проверяваше колата за бомби. Дори на мен това не ми се струваше съвсем реално.

— Ma petite, добре ли си? — Жан-Клод взе дланта ми в своята. — Ръката ти е студена.

— Забавно оплакване, идващо от теб — обади се Ричард.

Жан-Клод погледна над рамото ми към него.

— Не беше оплакване, а наблюдение.

Ръката му бе топла и за мен бе ясно, че е откраднал тази топлина от някого. О, били са изпълнени с желание да му я дадат. Винаги се намираха хора, готови да дарят на Господаря на града. Но въпреки това, както и да се гледаше на нещата, той си оставаше кръвосмучещ труп. Докато се взирах в него, осъзнах, че част от мен вече не приема тази гледна точка. Или просто вече не ми пукаше. Проклятие.

Той вдигна бавно ръката ми към устните си, а очите му наблюдаваха не мен, а Ричард. Измъкнах ръката си от неговата. Той ме погледна.

— Ако искаш да целунеш ръката ми, няма проблем, но не го прави, за да ядосаш Ричард.

— Приеми извиненията ми, ma petite. Съвсем права си — той погледна покрай мен към Ричард. — И вие приемете моите извинения, мосю Зееман. Намираме се в… деликатна ситуация. Ще е детинско да я влошаваме още повече, като си играем игрички.

Нямаше нужда да виждам лицето на Ричард, за да знам, че се мръщи.

В този момент се появи Едуард и ни спаси. Можехме да млъкнем и да потеглим. Поне така се надявах.

— Колата е чиста.

— Радвам се да го чуя — отвърнах аз.

Едуард беше облечен подходящо за вечерта. Кафяв кожен шлифер висеше до глезените му и се движеше като нещо живо, когато влезе в стаята. Шлиферът висеше странно тежко на някои места. Беше ми показал част от играчките, които бяха прибрани тук и там. Знаех, че под твърдата бяла яка на ризата му има скрита гарота. Тя беше твърде близко дори и за мен.

Очите му проблеснаха по посока на двамата мъже в живота ми, но всичко, което каза, беше:

— Ще следвам лимузината. Не се оглеждай за мен тази вечер, Анита. Ще съм там, но не искаме да предупредим нашия наемник, че си имаш бодигард.

— Втори бодигард — добави Жан-Клод. — Вашият, как го нарекохте, наемник, ще знае, че аз съм край нея.

Едуард кимна.

— Да, ако ударят лимузината, ти ще си там. Ще трябва да имат план как да те ликвидират, което предполага сериозна огнева мощ.

— Аз съм едновременно спирачка и покана за вдигане на залозите, така ли? — попита Жан-Клод.

Едуард го погледна, сякаш вампирът най-накрая беше направил нещо интересно. При все това не срещна погледа му. Аз бях единственият човек, за когото знаех, че може да гледа Господаря в очите и да не бъде омагьосан. Да си некромант си имаше предимства.

— Именно — каза го, сякаш не бе очаквал вампирът да разбира ситуацията.

Но ако имаше нещо, в което Жан-Клод бе добър, това бе оцеляването.

— Тогава ще тръгваме ли, ma petite? Партито ни очаква.

Направи подканящо движение с ръце и ме насочи към вратата, без да хваща ръката ми. Погледна първо към Ричард, после към мен. Държеше се ужасяващо прилично. Жан-Клод си беше трън в задника от световна величина. Не му приличаше да се държи като добряк. Обърнах се към Ричард.

— Тръгвай. Ако се целунем за довиждане, това ще означава пак да размажем червилото ти.

— Вече носиш достатъчно от червилото й, Ричард — обади се Жан-Клод. За пръв път тази вечер долових топла нотка на ревност.

Ричард пристъпи две крачки напред и напрежението в стаята се повиши до небесата.

— Мога да я целуна за довиждане, ако това ще те зарадва.

— Престанете и двамата — обадих се аз.

— Но, разбира се — отвърна Жан-Клод, — тя е моя до края на вечерта. Мога да си позволя да съм щедър.

Ричард стисна ръце в юмруци. Първите искрици енергия се появиха в стаята.

— Тръгвам си — отправих се към вратата и не погледнах назад.

Жан-Клод ме настигна, преди да се озова до нея. Протегна се към дръжката, но се спря и ме остави аз да я отворя.

— Все забравям за увлечението ти по вратите.

— Аз не забравям — обади се Ричард тихо.

Обърнах се и погледнах към него. Стоеше обут в дънки, с тениска, нагъната от мускулите по гърдите и ръцете му. Все още беше бос, а косата му представляваше разрошен облак около лицето. Ако оставах тук, можеше да се сгушим на дивана и да гледаме някой от любимите му филми. Започвахме да имаме наши любими филми, песни, изрази. Може би разходка на лунна светлина. Нощното му зрение беше почти толкова добро, колкото и моето. Може би по-късно можехме да довършим онова, което бяхме започнали преди срещата.

Жан-Клод плъзна пръстите си в моите и привлече вниманието ми към себе си. Погледнах към тези сини, сини очи, прилични на небе преди буря или на морска вода на място, където в дълбините лежат студени скали. Можех да докосна тези три черни копчета и да проверя дали наистина са антични мъниста. Погледът ми се плъзна надолу към бледия участък кожа на гърдите му. Знаех, че белегът с формата на кръст е грапаво хлъзгав на пипане. Да го гледам, караше гърдите ми да се стягат. Беше толкова красив. Дали тялото ми винаги щеше да се чувства привлечено от него като слънчоглед към светлината? Може би. Но докато стоях и държах ръката му, осъзнах, че не е достатъчно.

Двамата с Жан-Клод можехме да имаме прекрасна афера, но можех да си представя как прекарвам живота си с Ричард. Беше ли достатъчна любовта? Дори ако Ричард убиваше, за да оцелее, можеше ли да приеме бройката на убитите от мен? Можех ли да приема звяра му или пък щях да съм ужасена колкото него? Жан-Клод ме приемаше каквато съм. Но аз не го приемах. Само защото и двамата гледахме на света през тъмни очила, не означаваше, че това ми харесва.

Въздъхнах и звукът не беше на доволство. Ако това бе последният път, когато виждам Ричард, трябваше да му се хвърля на врата и да го даря с целувка, която никога няма да забрави, но не можех да го направя. Държейки ръката на Жан-Клод, не можех да го направя. Щеше да е жестоко спрямо всички ни.

— Довиждане, Ричард — казах аз.

— Бъди внимателна — звучеше толкова самотен.

— Двамата с Луи ще ходите на кино тази вечер, нали? — попитах аз.

Той кимна утвърдително.

— Скоро трябва да пристигне.

— Добре — отворих уста, за да добавя още нещо, но не го направих. Нямаше какво да кажа. Излизах с Жан-Клод. Никакви думи нямаше да променят този факт.

— Ще чакам да се върнеш — каза Ричард.

— Ще ми се да не го правиш.

— Знам.

Тръгнах, вървейки малко по-бързо от нужното към чакащата лимузина. Беше бяла.

— Е, не е ли бляскава и чистичка? — подхвърлих.

— Реших, че черната прилича твърде много на катафалка — обади се Жан-Клод.

Едуард също излезе. Затвори вратата след нас.

— Ще съм на линия, щом ти потрябвам, Анита.

Срещнах погледа му.

— Знам това.

Той се усмихна мимолетно.

— Но просто за всеки случай си пази гърба, все едно животът ти зависи от това.

Усмихнах се.

— Нима не го правя винаги?

Той погледна към вампира, застанал до отворената врата на лимузината.

— Не толкова добре, колкото си мислех.

Едуард изчезна в мрака към колата си, преди да успея да измисля отговор. Нямаше проблем. Беше прав. Чудовищата най-накрая ме бяха сгащили. Да ме прелъстят вършеше почти същата работа, като да ме убият, и бе почти толкова осакатяващо.