Лоръл К. Хамилтън
Убийствен танц (18)

17

Седях на стол с права облегалка в офиса на Жан-Клод в „Танц на смъртта“. Ръцете ми бяха закопчани зад гърба с белезници. Не ми бяха позволили да измия кръвта от дясната си ръка и тя бе изсъхнала в лепкава субстанция. Бях свикнала по мен да има засъхнала кръв, но въпреки това беше неудобно. Униформените полицаи бяха взели другия нож и бяха открили сийкампа в чантичката. Не бяха намерили големия нож в ножницата по гръбнака ми. Беше си немарливо претърсване, за да се пропусне нож по-дълъг от предната част на ръката ми, но в началото униформеният бе решил, че съм още една жертва. Беше го потресло да открие, че красивата малка женичка беше убиец. О, извинете ме, предполагаем убиец.

Кабинетът имаше бели стени, черен килим и бюро, което приличаше на резбован абанос. Имаше лакиран японски параван с изрисуван черен замък на върха на черна планина. На далечната стена имаше рамкирано кимоно — алено, с черни и яркосини орнаменти. В две по-малки рамки имаше ветрила — едното в черно и бяло с изрисувано нещо, приличащо на чаена церемония, другото в синьо и бяло, с ято жерави. Жеравите ми харесваха повече и имах достатъчно време, за да направя своя избор.

Единият от униформените бе останал с мен в стаята през цялото време. Бяха пили кафе, без да ми предложат. По-младият полицай вероятно щеше да ме освободи от белезниците, но партньорът му почти бе заплашил да го пребие, ако го направи. Партньорът бе сивокос, с очи, студени и празни като тези на Едуард. Казваше се Ризо. Докато го наблюдавах, се радвах, че съм оставила пистолета на пода, преди да влезе в стаята.

Ще попитате защо не се намирах в участъка, където да ме разпитат? Отговорът: Медиите ни бяха заобиколили. Четирима униформени се бяха оказали достатъчни да контролират движението и да пречат на медиите да се нахвърлят на някого — докато последните не бяха надушили сензационна история. Внезапно навсякъде имаше камери и микрофони, поникнаха като гъби след дъжд. Униформените се обадиха за подкрепление и барикадираха мястото на убийството и офиса. Всичко останало бе заето от камери и микрофони.

Пред мен се бе изправил или по-скоро надвиснал детектив от отдел „Убийства“. Детектив Грийли беше малко под метър и осемдесет с толкова широки рамене, че изглеждаше като голям квадрат. Повечето черни хора не са наистина черни, но Грийли беше такъв. Лицето му бе толкова тъмно, че имаше лилави отсенки. Късо подстриганата му посивяваща коса приличаше на вълна. Но черен, бял или кафяв, тъмните му очи бяха неутрални, тайнствени, полицейски очи. Погледът му казваше, че е видял всичко и не е бил впечатлен. Определено не беше впечатлен от мен. Можеше да се каже, че изглежда отегчен, но аз знаех по-добре. Бях виждала Долф да изглежда по същия начин точно преди да се нахвърли върху някого и да разпердушини алибито му.

Тъй като нямах алиби, не се притеснявах. Бях разказала историята си, преди да ми прочетат правата. След като Грийли ми бе прочел правата, всичко, което бях казала, бе, че искам адвокат. Започвах да звуча като развалена плоча, дори и на самата себе си.

Детективът обърна един стол, така че да застане лице в лице с мен. Даже се сви малко в опит да не е толкова заплашителен.

— Щом дойде адвокат, няма да можем да ти помогнем, Анита — изрече Грийли.

Не ме познаваше достатъчно добре, за да ме нарича на малко име, но не му направих забележка. Опитваше се да се прави на мой приятел. Не бях толкова глупава. Ченгетата никога не са ти приятели, ако те подозират в убийство. Конфликт на интереси.

— Звучи като типичен случай на самозащита. Кажи ми какво се случи и се обзалагам, че можем да направим сделка.

— Искам да разговарям с адвоката си — отвърнах аз.

— Щом намесим адвокат, сделката излита през прозореца — каза той.

— Нямаш правомощията да правиш сделки — контрирах. — Искам да разговарям с адвоката си.

Кожата около очите му се стегна, иначе си изглеждаше същият, равнодушен. Но го вбесявах. Не можех да го виня.

Вратата на офиса се отвори. Грийли вдигна поглед, готов да се ядоса на прекъсването. Долф влезе в стаята и показа значката си. Очите му проблеснаха мимолетно към мен, после се спряха твърдо на Грийли. Грийли се изправи.

— Извини ме, Анита. Веднага се връщам.

Даже успя да ми отправи приятелска усмивка. Влагаше толкова усилия в представлението, че бе почти тъжно, че не му се връзвам. Освен това, ако наистина беше приятелски настроен, щеше да ми махне белезниците.

Грийли се опита да накара Долф да излезе навън, но той поклати отрицателно глава.

— Офисът е обезопасен. Останалата част от клуба не е.

— Какво трябва да значи това? — попита Грийли.

— Означава, че местопрестъплението с все жертвата е обект на предаване по националната телевизия. Заповядал си никой да не разговаря с пресата, така че те спекулират. Засега всеобщо избраният слух е за подивели вампири.

— Искаш да кажа на медиите, че жена, прикрепена към полицейски отряд, е обвинена в убийство?

— Имаш трима свидетели, които твърдят, че мис Смит първа е извадила пистолета си. Това е самозащита.

— Това е нещо, което помощник-областният прокурор ще реши — каза Грийли.

Забавно, имайки предвид как ми разправяше, че можем да направим сделка. Сега говореше с друго ченге и внезапно се оказваше, че помощник-областният прокурор е този, който може да сключва сделки.

— Обади им се — каза Долф.

— Просто така — изкоментира Грийли. — Искаш да я пусна?

— Тя ще даде показания, след като я заведем заедно с адвоката й в участъка.

Грийли издаде груб гърлен звук.

— Да, има голямо желание да разговаря с адвоката си.

— Върви да разговаряш с пресата, Грийли.

— И какво да им кажа?

— Че вампирите не са намесени. Че е просто лош момент, че убийството се е случило в „Танц на смъртта“.

Грийли погледна обратно към мен.

— Искам, като се върна, тя да е тук, Стор. Без изчезвания.

— И двамата ще сме тук.

Грийли ми хвърли вбесен поглед и за миг гневът и раздразнението се появиха в очите му. Приятелската маска изчезна.

— Погрижи се да сте тук. Шефовете може да искат да си в случая, но това е убийство, моят случай — той размаха пръст към Долф, но без да го докосва. — Не се ебавай с него.

Грийли мина покрай него и затвори плътно вратата. Тишина, толкова плътна, че можеше да се стъпва по нея, изпълни стаята.

Долф дръпна стол от бюрото и седна с лице срещу мен. Скръсти ръце и ме изгледа. Отвърнах на погледа.

— Три жени казват, че мис Смит първа е посегнала към оръжието си. Измъкнала е чантата ти, значи е знаела къде е оръжието ти — отбеляза той.

— Малко прекалих с размахването му тази вечер. Моя грешка.

— Чух, че си се присъединила към шоуто отвън. Какво стана?

— Трябваше да внеса малко ред в програмата. Жената нямаше желание да участва. Незаконно е да се използват свръхестествени сили, за да накараш някого да прави нещо, което не желае.

— Не си полицайка, Анита.

Беше първият път, в който ми го припомняше. Обикновено Долф ме третираше като един от своите хора. Дори ме бе поощрил да казвам, че съм с отряда, така че хората да предполагат, че съм детектив.

— Да не ме изритваш от отряда, Долф? — стомахът ми се сви, докато задавах въпроса.

Ценях работата си с полицията. Ценях Долф и Зербровски и останалите момчета. Да ги загубя, щеше да ме нарани повече, отколкото бях готова да призная.

— Два трупа за два дни, Анита, и двата на нормални хора. Това изисква доста обяснения в участъка.

— Ако бяха вампири или някакви други страшилища, всички щяха да погледнат на другата страна, така ли?

— Караница с мен не е най-доброто решение в момента, Анита.

Гледахме се секунда или две. Аз първа отклоних поглед и кимнах.

— Защо си тук, Долф?

— Често се занимавам с медиите.

— Но позволяваш на Грийли да говори с пресата.

— Трябва да ми кажеш какво става, Анита — гласът му бе тих, но по опънатата кожа около очите и стойката на раменете разбрах, че е ядосан. Предполагам, че не можех да го обвинявам.

— Какво искаш да чуеш, Долф? — попитах.

— Истината би била хубаво нещо.

— Мисля, че първо ми трябва адвокат — нямаше да си разкажа и майчиното мляко само защото Долф ми бе приятел. Оставаше си ченге, а аз бях убила човек.

Очите на Долф се присвиха. Обърна се към униформения, който се бе подпрял на стената.

— Ризо, върви да донесеш малко кафе, за мен черно. Какво искаш в твоето?

Кафето идваше. Нещата започваха да се оправят.

— Две захарчета и една сметанка.

— Вземи нещо и за себе си, Ризо, и не бързай.

Полицай Ризо се изправи от стената, на която се бе облегнал.

— Сигурен ли сте за това, сержант Стор?

Долф го погледна. Само го погледна.

Ризо вдигна ръце в някакво подобие на отблъскващ жест.

— Не искам Грийли да ми разкаже играта, задето съм ви оставил насаме.

— Донеси кафе, полицай Ризо. Аз ще поема евентуалния гняв.

Ризо напусна, клатейки глава, най-вероятно на глупостта на цивилните детективи. Когато останахме сами, Долф ми нареди:

— Обърни се.

Изправих се и му подадох ръцете си. Разкопча белезниците, но не ме натисна да седна отново. Вероятно бе предположил, че Ризо го е направил. Не му казах за ножа, който бяха пропуснали, което щеше да го вбеси, ако го откриеше по-късно, но пък хей, не можех да позволя на ченгетата да ми конфискуват всички оръжия. Освен това не исках да съм невъоръжена тази вечер.

Седнах обратно, удържайки желанието да разтрия китки. Аз бях коравата убийца на вампири. Нищо не можеше да ме нарани. Да, бе.

— Говори с мен, Анита.

— Неофициално? — попитах.

Той ме изгледа с безизразните очи на добро ченге.

— Би трябвало да кажа „не“.

— Но…

— Неофициално, кажи ми.

Разказах му. Промених само едно нещо: че анонимно обаждане ме бе предупредило за договора за главата ми. Като изключим това, всичко останало си беше истина. Мислех, че Долф ще е доволен, но не беше.

— И нямаш представа защо някой би предложил договор за главата ти?

— Не и за тези пари и с това времево ограничение.

Той ме изгледа, сякаш се опитваше да прецени до каква степен му казвам истината.

— Защо не ни каза за анонимното обаждане по-рано? — наблегна сериозно на думата анонимно.

Свих рамене.

— Навик, предполагам.

— Не, искала си да действаш. Вместо да се покриеш, си дошла тук да се правиш на примамка. Ако убиецът бе използвал бомба, заради теб можеха да пострадат доста хора.

— Но тя не използва бомба, нали?

Той си пое дълбоко въздух и издиша. Ако не го познавах по-добре, щях да реша, че брои до десет.

— Извади късмет — изрече той.

— Знам.

Долф ме изгледа.

— За малко да те убие.

— Ако тези жени не бяха влезли в онзи момент, сега нямаше да разговаряме.

— Не изглеждаш притеснена.

— Тя е мъртва. Аз не съм. За какво да се притеснявам?

— За такава сума, Анита, утре ще има друг.

— Вече минава полунощ, а аз все още съм жива. Може договорът да е отменен.

— Защо е времевото ограничение?

Поклатих глава.

— Ако знаех, може би щях да разбера и кой е обявил наградата.

— И ако откриеш, какво ще направиш? — попита той.

Изгледах го. Неофициално или не, Долф си оставаше перфектното ченге. Приемаше работата си много сериозно.

— Ще предам името му на вас.

— Ще ми се да го вярвах, Анита, наистина.

Дарих го с най-добрия си изненадано невинен поглед.

— Какво имаш предвид?

— Зарежи момичешките игрички, Анита. Познавам те твърде добре.

— Хубаво, но и двамата знаем, че докато има награда, убийците ще продължат да идват. Добра съм, Долф, но никой не е толкова добър. В някакъв момент ще изгубя. Освен ако парите не изчезнат. Няма ли награда, няма да има и убийци.

Гледахме се един друг.

— Можем да те поставим под полицейска защита — каза Долф.

— За колко дълго? Завинаги? — поклатих отрицателно глава. — Освен това следващият убиец може да използва бомба. Искаш ли да рискуваш хората си? Аз — не.

— Значи ще издириш човека с парите и ще го убиеш?

— Не съм казвала подобно нещо, Долф.

— Но планираш точно това.

— Престани да задаваш въпроса, Долф. Отговорът няма да се промени.

Той се изправи и сграбчи облегалката на стола.

— Не прекрачвай границата с мен, Анита. Приятели сме, но преди всичко съм ченге.

— Ценя приятелството ни, Долф, но ценя живота си повече.

— Мислиш, че не мога да се справя?

— Мисля, че си полицай и това означава, че трябва да играеш по правилата. Когато имаш работа с професионални убийци, това може да доведе до смъртта ти.

На вратата се потропа.

— Влез — каза Долф.

Ризо влезе с кръгла табла и три изящни черни китайски чаши. Във всяка имаше по една червена бъркалка за кафе. Ризо погледна Долф и мен. Погледна към свободните ми ръце, но не каза нищо. Постави таблата на бюрото, достатъчно далече от мен, че да не мога да го сграбча. Полицай Ризо изглеждаше като човек с поне двадесет години служба и въпреки това ме третираше като много опасна персона. Съмнявам се, че би обърнал гръб на Анабел. Ако не бе сграбчила чантата ми, можеше да ме застреля в гърба. О, щях да я видя в огледалото, но нямаше да успея да извадя пистолета си навреме. Никога не бях позволявала на друг човек, независимо колко приятелски настроен или услужлив, да застане зад мен по този начин. С Анабел бях направила същата грешка, която хората правеха с мен. Бях видяла дребна, хубава жена и я бях подценила. Бях женска шовинистична свиня. Това за малко да се окаже фатален недостатък.

Долф ми подаде чашата с най-светлото кафе. Беше твърде много да се надявам, че сметаната е истинска, но при всички положения изглеждаше чудесно. Никога не бях попадала на кафе, което да не е чудесно. Беше просто въпрос на степенуване колко чудесно е. Отпих колебливо глътка от димящата течност и измърках доволно. Беше истинско кафе с истинска сметана.

— Радвам се, че ви харесва — обади се Ризо.

Погледнах към него.

— Благодаря ви, полицай.

Той изсумтя и се отдръпна от нас, за да се облегне на отсрещната стена.

— Разговарях с Тед Форестър, домашния ти ловец на глави. Пистолетът в чантата ти е регистриран на негово име.

Долф седна на стола и започна да духа кафето си.

Тед Форестър бе една от самоличностите на Едуард. Беше издържала на щателни полицейски проверки и преди, когато се бяхме оказвали с трупове около нас. Доколкото бе известно на полицията, той бе ловец на глави, специализиращ в свръхестествени създания. Повечето ловци на глави стояха в Западните щати, където все още имаше сериозни награди за главите на превръщачи. Не че повечето проверяваха дали превръщачът, когото убиват, е опасност за някого. Единственият критерий в някои щати бе след смъртта медицинска експертиза да потвърди, че е ликантроп. В повечето случаи изследването на кръвта помагаше. Уайоминг обмисляше да промени законодателството си, след като три случая на погрешни убийства бяха стигнали до техния щатски Върховен съд.

— Трябваше ми достатъчно малък пистолет, който да се събира в дамската чантичка, но същевременно да е мощен.

— Не харесвам ловците на глави, Анита. Те злоупотребяват със закона.

Отпих от кафето и останах смълчана. Ако знаеше точно колко е злоупотребявал със закона Едуард, отдавна щеше да го е заключил.

— Ако е достатъчно добър приятел, че да ти измъкне задника от подобна каша, защо не си го споменавала преди? Не знаех, че съществува до онези проблеми с бракониерите, ловящи превръщачи.

— „Бракониери“ — повторих и поклатих глава.

— Какво има? — попита Долф.

— Загиват превръщачи, и говорим за бракониери. Загиват нормални хора, и става дума за убийство.

— Нима вече съчувстваш на чудовищата, Анита? — попита той и гласът му бе дори по-тих, толкова равен, че можеше да се обърка със спокоен, но не беше. Беше вбесен.

— Ядосан си за нещо друго, а не за бройката трупове — казах аз.

— Забъркала си се с Господаря на града. Така ли получаваш цялата вътрешна информация за чудовищата?

Поех си дълбоко въздух и издишах.

— Понякога.

— Трябваше да ми кажеш, Анита.

— Откога личният ми живот е работа на полицията?

Той само ме изгледа.

Сведох поглед към чашата с кафе и се втренчих в ръцете си. Накрая вдигнах поглед. Беше трудно да срещна очите му, по-трудно, отколкото трябваше да е.

— Какво искаш да кажа, Долф? Че се срамувам, защото едно от чудовищата ми е гадже? Така е.

— Тогава го зарежи.

— Ако беше толкова просто, повярвай ми, щях.

— Как мога да ти вярвам, че ще си вършиш работата, Анита? Ти спиш с врага.

— Защо всички решават, че спя с него? Нима никой друг не ходи по срещи, без да прави секс?

— Извинявам се за предположението, но трябва да признаеш, че доста хора ще сметнат същото.

— Знам.

Вратата се отвори и Грийли влезе в стаята. Очите му регистрираха липсата на белезници и кафето.

— Добре ли си бъбрите?

— Как мина изявлението пред пресата? — попита Долф.

Той сви рамене.

— Казах им, че госпожица Блейк е разпитвана във връзка с причинена смърт на територията на заведението. Казах, че няма намесени вампири. Не съм сигурен, че ми повярваха. Продължават да искат да разговарят с Екзекуторката. Макар че повечето я наричат „приятелката на Господаря“.

Това ме накара да трепна. Дори и с кариера като моята, в пресата щяха да ме наричат госпожа Жан-Клод. Той беше по-фотогеничен от мен.

Долф се изправи.

— Искам да изведа Анита оттук.

Грийли го изгледа.

— Не мисля така.

Долф остави кафето си на бюрото и застана до колегата си. Снижи глас и последва продължително усилено шептене. Грийли поклати глава:

— Не.

Още шептене. Грийли ми хвърли смразяващ поглед.

— Добре, но да се появи в участъка преди съмване или ти ще си го отнесеш, сержант.

— Ще е на линия — отвърна Долф.

Ризо гледаше всички ни.

— Извеждаш я оттук, но не към участъка? — даже на мен ми прозвуча обвинително.

— Това е решението ми, Ризо — отвърна Грийли. — Разбра ли? — буквално изръмжа думите.

Долф някак бе успял да използва старшинството си и на Грийли не му харесваше. Ако Ризо искаше да стане удобна мишена на гнева му, нямаше проблеми.

Ризо се подпря обратно на стената, но не беше щастлив.

— Схванах.

— Разкарай я оттук — каза Грийли. — Пробвай задния изход. Но не знам как ще минете покрай камерите.

— Ще преминем — отвърна Долф. — Да вървим, Анита.

Поставих чашата си на бюрото.

— Какво става, Долф?

— Имам тяло, което трябва да видиш.

— Заподозрян в убийство помага за друг случай. Шефовете няма ли да побеснеят?

— Оправих се с това — отвърна Долф.

Погледнах го с разширени очи.

— Как? — попитах.

— Не искаш да знаеш.

Изгледах го. Той отвърна на погледа. Отново отклоних очи първа. В повечето случаи, когато хората казваха, че не искам да знам, беше точно обратното. Означаваше, че най-вероятно трябва да знам. Но от малцината избрани бях готова да приема думата им. Долф бе от тези хора.

— Добре — казах. — Да вървим.

Долф ми позволи да измия засъхналата кръв от ръцете си и потеглихме.