Лоръл К. Хамилтън
Синя луна (7)

6

Пътуването до Майъртън отне повече време от нормалното, защото бях зад волана на непознат микробус и карах по много тесни пътища. Това ме изнервяше. Накрая Джейсън каза:

— Може ли аз да шофирам? Ще стигнем, преди да се мръкне.

— Затваряй си устата! — наредих му аз.

Той млъкна и се усмихна.

Най-накрая пристигнахме. Градът се състоеше от една главна улица, която беше павирана и приличаше подозрително на двулентова магистрала, оградена от постройки. Имаше светофар и втори, много по-малък чакълен път; на места под настилката му се виждаше червеникава пръст. Благодарение на единствения светофар в града беше невъзможно човек да не види двете заведения за бързо хранене и семейния крайпътен ресторант, който беше по-претъпкан и от „Деъри Куин“^[1]. Или храната беше добра, или тукашният „Деъри Куин“ не струваше.

Джамил ми беше обяснил как да стигна до полицейското управление. Караш по главната улица, после завиваш надясно. Няма начин да пропуснеш завоя. Когато някой каже подобно нещо, обикновено става едно от двете. Или е прав и мястото се забелязва от пръв поглед, или е скрито и ненамираемо без подробна карта, на която да е отбелязано с „X“.

На светофара завих вдясно. Микробусът мина през дупка на пътя и се разклати като голям звяр, който минава през вода. Щеше ми се да съм зад волана на моя джип. Чакъленият път беше истинската главна улица на града. От едната му страна се издигаха постройки с висок дървен тротоар пред тях. Забелязах бакалия и дърводелски магазин, в който се продаваха мебели ръчна изработка. Отпред беше изложен люлеещ се стол, по чиято дървена рамка още имаше места, покрити с груба сива кора. Много провинциално. Много шик. Друг магазин предлагаше билки и домашно приготвено сладко, въпреки че по това време на годината никой не яде сладко. От другата страна на улицата имаше къщи. Те не бяха в новия архитектурен стил на Средния запад, който се срещаше и в много части на Юга. Къщите бяха предимно едноетажни, с основи от сгуробетон или червен камък. Стените им бяха облицовани с дървени плочки, които варираха от светлосиво до сиво. В двора на едната имаше стадо керамични елени и градински джуджета, бяха много и сигурно се продаваха.

В края на улицата започваше планински склон, обрасъл толкова гъсто с дървета, че приличаше на зелена завеса. Щяхме да навлезем отново в гората, а още не бях видяла нещо, което да прилича на полицейско управление. Страхотно.

— Трябва да е точно тук — обади се Джейсън.

Погледнах в огледалото за задно виждане, уверих се, че няма коли, и спрях.

— Виждаш ли нещо, което аз не виждам? — попитах го аз.

— Шанг-Да — отговори той.

Обърнах се към него.

— Какво?

— На верандата в края на улицата.

Погледнах натам, накъдето гледаше. Висок мъж седеше прегърбен на сгъваем стол. Беше бос, с бяла тениска, джинси и ниско нахлупена шапка с козирка. Слънчевият загар контрастираше силно с бялата му фланелка. В големите си длани държеше кутия газирана вода или може би бира. Освежително питие рано сутрин.

— Това е Шанг-Да. Вторият телохранител на нашата глутница. Той е Хати, а Джамил е Скол.

Аха. Започвах да схващам.

— Той охранява Ричард, следователно полицейското управление трябва да е някъде наблизо.

Джейсън кимна.

Погледнах прегърбената фигура. На пръв поглед мъжът не изглеждаше особено опасен. Сливаше се доста добре с околната обстановка, докато не си дадох сметка, че по тениската му няма нито едно петънце и е чисто нова. Джинсите му имаха ръб, сякаш бяха гладени с ютия, а тенът му не се дължеше единствено на слънцето. Но чак когато повдигна много бавно глава и погледна право към нас, разбрах какъв добър актьор е. Дори от това разстояние се забелязваше, че погледът му е обезпокоително напрегнат. Осъзнах, че внезапно бяхме привлекли цялото му внимание, а той не беше реагирал по друг начин, освен да помръдне леко глава.

— По дяволите — казах аз.

— Аха — съгласи се Джейсън. — Шанг-Да е нов. Прехвърли се при нас от глутницата в залива на Сан Франсиско. Никой не се сби с него, когато стана Хати. Никой не искаше толкова много този пост — посочи към отсрещната страна на улицата. — Да не би да е това?

Беше ниска едноетажна сграда, построена от сгуробетон. Пред нея имаше малък паркинг с чакълена настилка, но на него нямаше нито една кола. Микробусът зае по-голямата част от паркинга. Спрях възможно най-близо до стената на постройката, като слушах как клоните на дърветата шибат покрива на буса. Някъде в града вероятно имаше полицейска кола, която рано или късно щеше да паркира до мен. Мисля, че й оставих достатъчно място.

До вратата висеше изящно резбована дървена табелка. На нея пишеше: „Полицейско управление“.

Само тя подсказваше какво представлява сградата. „Няма начин да го пропуснеш“ — Джамил имаше чувство за хумор. Или все още ми беше ядосан, задето го клъцнах. Детинщини.

Слязохме от микробуса. Усетих, че Шанг-Да ме наблюдава. Деляха ни метри, но силата на вниманието му пропълзя по кожата ми и косъмчетата на ръцете ми настръхнаха. Погледнах към него и за секунда очите ни се срещнаха. Сега ми се изправи и косата на тила.

Джейсън застана до мен.

— Да влизаме.

Кимнах и тръгнахме към вратата.

— Само така ми се струва, или Шанг-Да не ме харесва?

— Той е предан на Ричард, а ти го нарани, при това лошо.

Погледнах го.

— Но ти май не ми се сърдиш. Не си ли предан на Ричард?

— Аз бях през нощта, когато Ричард се би с Маркус. Шанг-Да не беше.

— Да не би да намекваш, че съм постъпила правилно, като напуснах Ричард?

— Не. Намеквам, че разбирам защо не можа да го приемеш.

— Благодаря, Джейсън.

Той се усмихна.

— Освен това може би желая тялото ти.

— Жан-Клод ще те убие.

Той сви рамене.

— Какво е животът без капчица опасност?

Поклатих глава.

Джейсън стигна пръв до двукрилата врата, но не посегна да я отвори. Познаваше ме добре.

Бутнах остъклените врати. Предполагам, че те също бяха отличителен знак. Останалите постройки на улицата имаха врати като на обикновените къщи. Остъклените бяха характерни за модерните бизнес сгради. Отвътре управлението беше боядисано в бяло, включително дългото като барплот бюро срещу входа. Върху дъската за съобщения от лявата страна на вратата бяха закачени няколко снимки на издирвани лица, а зад бюрото имаше радиостанция, но като изключим тези неща, все едно бяхме в приемната на зъболекарски кабинет.

Мъжът зад бюрото беше доста едър. Личеше си, макар да беше седнал. Раменете му бяха широки почти колкото аз съм на височина. Косата му беше съвсем къса, но се познаваше, че е ситно къдрава. Трябваше да се обръсне гола глава, за да се отърве от къдриците.

Държах разрешителното си на екзекутор в симпатично калъфче от изкуствена кожа. На него имаше моя снимка и изглеждаше ужасно официално, но все пак не беше полицейска значка. Да не говорим, че не важеше за този щат. Но беше единственото, което можех да покажа, затова го показах. Влязох, вдигнала в ръка разрешителното, защото бях въоръжена, а се намирах в полицейско управление. На ченгетата това нямаше да им хареса.

— Аз съм Анита Блейк, екзекутор на вампири.

Ченгето помръдна единствено очите си; ръцете му бяха скрити зад бюрото.

— Не сме викали екзекутор.

— Тук съм неофициално — обясних аз.

Застанах пред бюрото. Понечих да прибера разрешителното, но той посегна и му го дадох.

Докато го разглеждаше, попита:

— Защо сте тук?

— Приятелка съм на Ричард Зееман.

Сивите му очи трепнаха. Погледът му определено не беше приятелски. Хвърли разрешителното ми обратно върху бюрото. Аз го взех.

— Някакъв проблем ли има, полицай… — прочетох табелката с името му — Мейдън?

Той поклати глава.

— Няма проблем, освен че приятелят ви е проклет изнасилвач. Не мога да разбера защо най-долните копелета винаги имат гаджета.

— Не съм му гадже — отвърнах. — А точно това, което казах — приятелка.

Мейдън се изправи в цял ръст, който надхвърляше метър и осемдесет. Не беше просто висок, беше грамаден. В гимназията сигурно е бил в отбора по борба или американски футбол. Мускулите му бяха започнали да омекват, а в талията беше натрупал десетина килограма в излишък, но това не можеше да ме заблуди. Той беше едър и як и го знаеше. Револверът на кръста му отговаряше на външния му вид: хромиран „Колт Питон“ с дълга цев и тежка черна ръкохватка. Отлично оръжие за лов на слонове, но малко прекалено за сплашване на пияниците в съботните нощи.

— Вие кой сте? — посочи с палец Джейсън.

— Просто приятел — отговори Джейсън.

И се усмихна, за да изглежда безобиден. Не беше толкова убедителен като мен, но се справяше доста добре. Пред полицай Мейдън и двамата изглеждахме някак крехки.

— Неин приятел или на Зееман?

Джейсън се ухили добродушно.

— Аз съм приятел на всички.

Мейдън не се усмихна. Напротив, изгледа го студено с тъмносивите си очи. Не пожъна повече успех от мен. Джейсън продължаваше да се усмихва. Полицаят продължаваше да го гледа.

Накрая докоснах леко Джейсън по ръката. Това беше достатъчно. Той сведе очи и примигна, само усмивката му не трепна. Обаче Мейдън реши, че е спечелил състезанието по гледане.

Полицаят излезе тромаво иззад бюрото. Движеше се като човек, който знае отлично, че е масивен, и е убеден, че земята се тресе под стъпките му. Едър беше, но не чак толкова. Аз, разбира се, нямах никакво намерение да му го казвам.

През малка врата вдясно от бюрото влезе втори мъж. Беше със светлокафяв костюм, който прилягаше на тялото му като елегантна ръкавица. Бялата му риза беше с тегелирана предница, той носеше много тясна вратовръзка със златна брошка на шията. Щом ме видя, големите му черни очи се облещиха от изненада. Косата му беше подстригана съвсем късо, но стилно. Подаде ми ръка, имаше пръстен с розов диамант и колежански пръстен.

— Възможно ли е това прелестно видение да е скандалната госпожица Блейк?

Не можах да се сдържа и се усмихнах.

— А вие трябва да сте Белисариус.

Той кимна.

— Наричайте ме Карл.

— Аз съм Анита, а това е Джейсън.

Той се здрависа с Джейсън, все така усмихнат и любезен. После се обърна към Мейдън:

— Сега може ли да се видим с моя клиент?

— Вие двамата да, но не и той — полицаят пак посочи с палец Джейсън. — Шерифът заръча да пусна вас двамата. Никой нищо не ми е казвал за други посетители.

Джейсън отвори уста. Докоснах го по ръката.

— Всичко е наред.

— И пистолетът остава тук — заяви Мейдън.

Не исках да му го давам, но бях впечатлена, че го е забелязал.

— Разбира се.

Измъкнах браунинга изпод сакото си. Освободих пълнителя в другата си ръка. Издърпах затвора на пистолета назад, за да му покажа, че няма патрон в патронника, и му го подадох заедно с пълнителя.

— Нямате ли ми доверие, че го направихте вместо мен?

— Реших, че браунингът е твърде малък за вашите ръце. А аз съм му свикнала.

— Занасяте ли ме? — попита той.

Кимнах.

— Да, занасям ви.

Тогава Мейдън се усмихна. Провери браунинга, после го прибра в чекмеджето на бюрото заедно с пълнителя.

— Пистолетът не е лош, особено ако не можете да се оправите с нещо по-голямо — той заключи чекмеджето — още една точка за него.

— Размерът не е важен, Мейдън. Важно е изпълнението.

Ухили се до ушите.

— Обаче приятелят ви ще трябва да остане тук.

— Казах ви, че всичко е наред. Наистина.

Мейдън кимна и ни поведе към вратата, през която беше влязъл Белисариус. Озовахме се в дълъг бял коридор с две врати по средата. На едната пишеше „Жени“, а на другата „Мъже“.

— Понеже се появихте през онази врата, си помислих, че идвате от свиждане с Ричард.

— Не, за съжаление. Господин Зееман беше неотстъпчив.

— Неотстъпчив — повтори Мейдън, — неотстъпчив. Ето това е хубава адвокатска дума.

— Четенето обогатява речника, полицай Мейдън. Трябва да опитате някой път. Въпреки че за вас вероятно ще има полза и разглеждането на картинки.

— Ох, това изказване ме нарани — каза грамадният мъж.

— Ако ви е наранило, защо не кървите? — попита Белисариус.

Мейдън ме хвърли в тъча с отговора:

— Като ни гъделичкате^[2], не се ли смеем?

Белисариус му изръкопляска тихо.

— Туше, полицай Мейдън.

— Голям мъж, при това начетен — обадих се аз. — Впечатлена съм.

Мейдън извади от джоба си верижка с ключове.

— Не казвайте на другите ченгета. Ще ме помислят за педал.

Вдигнах глава да го погледна в очите и му казах:

— Четенето на Шекспир не ви прави педал, Мейдън. Прави ви проклетият револвер. Само педалите носят такова голямо желязо.

Той отключи вратата в края на коридора.

— Трябва да нося нещо голямо, госпожице Блейк. За равновесие, когато тичам.

Разсмя ме с тези думи. Мейдън отвори вратата и ни въведе през нея. После я заключи отново и тръгна по дългия бял коридор, в отсрещния край на който имаше затворена врата.

— Почакайте тук. Ще отида да се уверя, че гаджето ви е готово да ви види.

— Не ми е гадже — възразих.

Казах го механично, започваше да ми става навик да го повтарям.

Мейдън се усмихна и отключи вратата в отсрещния край. После изчезна вътре.

— Двамата с Мейдън май се спогаждате доста добре, госпожице Блейк.

— Ченгетата обичат да се държат гадно. Номерът е да не го приемаш лично и да не им оставаш длъжен.

— Дано го запомня.

Вдигнах очи към него.

— На вас може и да не ви свърши работа. Вие сте адвокат, при това заможен.

— А и не съм красива жена — отбеляза той.

— Така е, въпреки че красотата невинаги е предимство, когато си имаш работа с полицаи.

Белисариус кимна.

Мейдън излезе от отсрещната врата. Усмихваше се, сякаш беше видял или чул нещо смешно. Каквото и да беше, със сигурност на мен нямаше да ми е забавно.

— Казах на Зееман, че има прекалено хубаво гадже за шибан перверзник.

— Обзалагам се, че не сте му казали точно това — рекох аз.

Той кимна.

— Попитах го защо му е притрябвало да изнасилва друга жена, след като има такова сексапилно гадже.

— А той какво отговори? — попитах, като се помъчих да запазя лицето си напълно безизразно.

— Каза, че не сте му гадже.

Кимнах.

— Нали ви казах.

Мейдън отвори широко вратата и ни махна да влезем.

— Когато поискате да си тръгнете, натиснете звънеца.

Минахме покрай него, а той подхвърли:

— Забавлявайте се — и ни заключи вътре.

Сигурно бяха сключили сделка за купуването на бяла боя, защото цялото помещение беше бяло, дори подът. Сякаш попаднах в снежна виелица. Двете разположени едно над друго легла, решетките на малкия прозорец, дори тоалетната и мивката бяха бели. Единствено клетката, която заграждаше килията от три страни, беше различна на цвят. Ричард седеше там и ни гледаше.

Седеше върху долното легло. Косата му се спускаше на гъсти вълни и почти скриваше лицето му. Под силната бяла светлина на лампите над главите ни косата му изглеждаше по-тъмна от обичайния й медно кафяв цвят, почти червеникавокафява. Беше облечен в измачкана бледозелена официална риза, ръкавите й навити върху мускулестите му предмишници. Тъмнокафявият му панталон беше намачкан — очевидно беше спал с него. Той изправи високото си сто осемдесет и два сантиметра тяло. Ризата се изопна на раменете и бицепсите му. Беше натрупал маса от последното ни виждане, а и преди си беше доста мускулест. Някога щеше да ми достави огромно удоволствие да сваля тази риза и да видя какъв е под нея, да прокарам длани по тези прекрасни гърди и силни ръце. Но това беше преди, а сега ситуацията беше коренно различна. Ричард се приближи до решетките и ги обгърна с пръсти.

— Какво правиш тук, Анита?

Гласът му не прозвуча толкова ядосано, колкото се опасявах. Звучеше почти нормално и стегнатата топка в стомаха ми се стопи.

Белисариус се отдалечи от нас. Седна на масата пред килията и започна да вади някакви документи от куфарчето си. Правеше се на много зает, за да ни осигури цялото възможно уединение. Много мило от негова страна.

— Чух, че си в беда.

— И дойде да ме спасиш? — попита.

Тъмнокафявите му очи се взираха в мен, изучаваха лицето ми. Косата му беше паднала пред очите. Той я прехвърли назад с болезнено познат жест.

— Дойдох да ти помогна.

— Не се нуждая от помощта ти. Не съм го извършил.

Белисариус се намеси:

— Обвинен сте в изнасилване, господин Зееман.

Обърнах се и го изгледах.

— Мислех, че е обвинен в опит за изнасилване.

— Докато ви чаках, започнах да чета документацията по случая. Щом получих разрешението на господин Зееман да действам като негов адвокат, ми бе осигурен достъп до архивите. При гинекологичния преглед не е открита сперма, но има следи от проникване. Проникването е достатъчно, за да бъде обвинен в изнасилване.

— Не съм имал полов акт с нея — каза Ричард. — Не сме стигали толкова далече.

— Но сте излизали заедно — обадих се аз.

Той ме погледна.

— Да, така е — в гласа му долових гняв.

Престорих се, че не съм го забелязала. Вероятно и аз щях да съм кисела, ако съм в затвора по скалъпено обвинение. По дяволите, щях да съм кисела даже и да съм извършила това, за което ме обвиняват.

— Проблемът, господин Зееман, е, че без проби от сперма не можете да докажете убедително, че не сте насилили госпожица Шафър. Обвинението може и да е скалъпено, но е добре скалъпено. Срещали сте се многократно с тази жена. Тя е излязла с вас и се е прибрала пребита — той прелисти една от папките. — Влагалището е с кръвонасядания, има разкъсвания. Дори да не е било изнасилване, било е много грубо.

— Беки каза, че й харесва да е грубо — каза тихо Ричард.

— Как се стигна до обсъждане дали харесва грубия секс? — намесих се аз.

Той ме погледна открито в очите, готов да избухне, ако аз избухна.

— Искаше да ме вкара в леглото си.

— Какви бяха точните й думи? — попита Белисариус.

Ричард поклати глава.

— Не си спомням точно, но й казах, че се страхувам да не й причиня болка. Тя ми отговори, че ако харесвам грубия секс, тя също си пада.

Отдръпнах се от него и се загледах в затворената врата. Не ми се слушаше тази история. Обърнах се и видях, че ме гледа, очите ни се срещнаха.

— Затова ли се съгласи да дойдем двамата? За да чуя всички подробности?

Ричард издаде рязък звук, почти като смях, но пълен с горчивина. Направи странна гримаса. Преди можех да разгадая мислите по лицето му, по погледа му. Сега не можах. Понякога си мисля, че никога не съм го познавала, че и двамата сме се заблуждавали.

— Ако искаш подробности, ще ги чуеш. Не за Бети, а за Луси, за Кери и за Мира. Особено за Кери и за Мира. Мога да ти разкажа с подробности за тях.

— Чух, че си бил доста зает — рекох аз.

Гласът ми беше по-тих, отколкото бих искала, но нормален. Нямаше да се разплача.

— Кой те повика тук, Анита? Кой не ми се подчини?

През стаята премина първата вълна от тъмна енергия, от която настръхнах. Понякога забравям какъв е в действителност Ричард. Той се прикрива по-успешно от всеки друг ликантроп, когото познавам. Погледнах към Белисариус. Не ми се видя разтревожен. Чудесно, значи не можеше да я усети. Но аз можех. Силата полази по кожата ми като топъл вятър.

— Никой не е нарушил заповедите ти, Ричард.

— Някой ти е казал.

Той се вкопчи в решетките. Знаех, че може да ги изтръгне от пода. Можеше да пробие дупка в задната стена, стига да пожелае. Ако още не бе избягал от килията, то беше, защото не искаше да разваля маскировката си. Кротък гимназиален учител по естествени науки не би могъл да огъне решетки от стомана.

Приведох се към решетките, понижих глас. Свръхестествената му енергия облъхна кожата ми.

— Наистина ли искаш да обсъждаме това сега пред непознатия?

Ричард се наведе на свой ред, опря чело в стоманените пръчки.

— Той е мой адвокат. Не трябва ли да знае?

Приближих се още повече, можех да го пипна през решетките. Исках да го докосна. В момента ми се струваше нереален.

— Толкова ли си наивен?

— Досега не са ме арестували.

— Не, винаги арестуваха мен.

Той почти се усмихна. Енергията понамаля. Звярът в него започна да се прибира под перфектното си прикритие.

Хванах хладните метални пръчки, плъзнах ръце под неговите.

— Сигурно ти е хрумвало как някой ден може би ще трябва да ми дойдеш на свиждане в затвора, но изобщо не си допускал, че е възможно да стане обратното.

Ричард се подсмихна.

— Да, щях да ти донеса кекс с ножовка в него.

Усмихнах се.

— На теб не ти е нужна ножовка, Ричард — плъзнах ръце върху неговите. Той стисна леко пръстите ми. — Трябва ти добър адвокат като този, когото ти водя.

Той се дръпна от решетките.

— Защо ми е адвокат, след като съм невинен?

Белисариус отговори:

— Обвинен сте в изнасилване. Съдията отказа да ви пусне под гаранция. Ако не успеем да оборим историята й, ви очакват от две до пет години, моето момче, и то ако извадим късмет. Снимките са в папката. Била е пребита, при това лошо. Тя е малка русокоса сладурана. Ще отиде в съда облечена като любимата на всички учителка от втори клас. Онази, в която тайно сте били влюбени и е миришела на сапун „Айвъри“. — Той се изправи и тръгна към нас, без да спира да говори. — Ще ви подстрижем косата…

— Ще му подстрижете косата! — възкликнах аз.

Белисариус се намръщи.

— Ще ви подстрижем косата и ще ви облечем прилично. Хубаво е, че сте привлекателен и сте бял, но сте едър и изглеждате доста силен. — Той поклати глава. — Не е нужно да доказваме, че сте невинен, господин Зееман. Трябва да докажем, че госпожица Шафър е виновна.

Ричард свъси вежди.

— Какво имате предвид?

— Трябва да я представим като вавилонската блудница. Но първо ще поискам да ви пуснат под гаранция, защото това е първото ви престъпление. По дяволите, даже нямате глоба за неправилно паркиране. Ще ги накарам да ви пуснат под гаранция.

— Колко време ще ви отнеме? — попитах го аз.

Белисариус ме изгледа строго.

— Има ли фатален срок, за който не съм уведомен?

Двамата с Ричард се спогледахме като по команда. После той отвърна „да“, а аз „не“.

— Добре, кое от двете, да или не? Има ли нещо, което трябва да знам?

Ричард ме погледна, после отговори:

— Не, мисля, че няма.

Това не се хареса на Белисариус, но той не настоя.

— Добре, младежи. Ще приема думите ви на доверие, но ако нещо, което не трябва да знам, внезапно ми се стовари, хич няма да ми е весело.

— Няма подобна опасност — рекох аз.

Той поклати глава.

— Ако стане така, ще зарежа господин Зееман да се оправя както знае. Ще се наложи да си търсите нов адвокат по-бързо, отколкото можете да кажете „затвор“.

— Не съм направил нищо нередно — заяви Ричард. — Как пък на мен се случи?

— Тогава защо те е обвинила в изнасилване? — попитах аз.

— Някой й го е причинил — каза Белисариус. — Щом не сте вие, кой е?

Ричард поклати глава.

— Бети излиза с много хора. Знам със сигурност за трима други мъже.

— Ще ни трябват имената им.

— Защо? — попита той.

— Ако смятате да спорите с мен за всяко нещо, моето момче, няма да стигнем доникъде.

— Просто не искам да замесвам други хора.

— Ричард — намесих се аз, — ти си загазил. Остави Карл да си върши работата, моля те.

Ричард ме погледна.

— Заряза всичко, за да дойдеш да ме спасиш, а?

Усмихнах се.

— Почти.

Той поклати глава.

— Какво мисли Жан-Клод по въпроса?

Погледнах настрани, за да избягна погледа му.

— Не беше въодушевен, но иска да излезеш от затвора.

— Не се съмнявам.

— Вижте какво, младежи, нямаме много време. Ако не можете да обуздаете личните си чувства, може би е по-добре Анита да ни остави насаме.

Кимнах.

— Съгласна съм. Ще трябва да споделиш с него разни неща за госпожица Шафър, които не искам да чувам. И се налага да бъдеш напълно откровен.

— Ревнуваш ли? — попита Ричард.

Поех си дълбоко въздух и го издишах. Исках да отрека, но той щеше да надуши, че го лъжа. Справях се добре, докато не заяви, че Бети е била неговото момиче за груби изпълнения. Това ми беше дошло в повече.

— Нямам никакво право да те ревнувам, Ричард.

— Но ревнуваш, нали? — настоя той, втренчил очи в лицето ми.

Наложих си да издържа погледа му, докато отговарях. Идеше ми да потъна в земята, защото бях започнала да се изчервявам.

— Да, ревнувам. Щастлив ли си?

Той кимна.

— Да.

— Махам се оттук — записах телефонния номер на бунгалото си в бележника на Белисариус и натиснах звънеца, за да ме пуснат да изляза.

— Радвам се, че дойде, Анита — каза Ричард.

Стоях с гръб към вратата и се надявах Мейдън да побърза.

— Ще ми се да можех да кажа същото, Ричард.

Вратата се отвори. Бях свободна.

— Добре ли си прекарахте с гаджето? — попита Мейдън, докато вървеше след мен по коридора.

Спрях пред втората заключена врата.

— Не ми е гадже.

— Всички така разправят — полицаят отключи вратата и я отвори. — Май дамата много отрича^[3].

— Мейдън, заврете си читателската карта отзад.

— Ох — рече той, — това беше гадно. Кой знае дали ще успея да измисля отговор, който да е наполовина толкова добър.

— Върнете ми пистолета, Мейдън.

Влязохме и полицаят заключи вратата. Джейсън седеше на един от столовете, наредени срещу бюрото. Той вдигна глава.

— Може ли вече да си вървим?

— Не прекара ли приятно с полицай Мейдън? — попитах го аз.

— Не ми позволи да си поиграя с белезниците му — оплака се Джейсън.

Мейдън отиде зад бюрото и отключи чекмеджето. Извади браунинга, сложи пълнителя на мястото му и издърпа затвора, за да вкара патрон в патронника. После провери предпазителя и ми го подаде с ръкохватката напред.

— Смятате ли, че в Майъртън е толкова опасно, та се налага да имам патрон в патронника? — попитах го аз.

Полицаят ме изгледа. Изгледа ме продължително, сякаш искаше да ми каже нещо.

— Човек никога не знае — рече накрая той.

Няколко секунди се взирахме неподвижно един в друг, после мушнах пистолета в кобура с готов за изстрелване патрон, като преди това проверих два пъти предпазителя. Обикновено не се разхождам с патрон в патронника. Това ме накара да се чувствам неспокойна. А още повече ме обезпокои фактът, че Мейдън може би се опитваше да ме предупреди. Беше възможно, разбира се, и просто да си прави гаргара с мен. Някои ченгета, особено ченгетата в малките градове, обичаха да ми създават неприятности. Фактът, че съм екзекутор на вампири, подтикваше някои от тях да си правят грубиянски шеги с мен: например да ме накарат да се разхождам с патрон в патронника.

— Приятен ден, Блейк.

— И на вас, Мейдън.

Вече бях отворила вратата, следвана по петите от Джейсън, когато Мейдън добави:

— Бъдете внимателни навън.

Погледът му беше предпазлив. Физиономията му беше неразгадаема. Аз не съм от най-проницателните, колкото и да не ви се вярва.

— Имате ли да ни казвате нещо, Мейдън?

— Смятам да изляза в обедна почивка, след като си тръгнете.

Изгледах го.

— Сега е десет сутринта. Малко е рано за обяд, не смятате ли?

— Просто споменах, ако ви е интересно да знаете, че няма да съм тук.

— Ще се опитам да преглътна разочарованието си — казах аз.

Той ме възнагради с кратка усмивка и се изправи.

— Ще се наложи да заключа вратата след вас, защото приемната ще остане празна.

— Ще заключите Белисариус заедно с Ричард?

— Само за малко — той ни отвори вратата и изчака да излезем отвън.

— Не обичам игрите, Мейдън. Какво става, по дяволите?

Отговори без усмивка:

— Ако способният ви адвокат успее да освободи гаджето ви под гаранция, на негово място бих напуснал града.

— И да наруши гаранцията?

— Близките му са тук почти от нощта, в която беше арестуван. А преди това бяха учените, с които работи. Чудесни почтени граждани, готови да свидетелстват. Но чудесните почтени граждани няма вечно да са тук.

Мейдън ме гледаше в очите. Изчаках с надеждата, че ще приключи с намеците и ще ми каже какво става, дявол да го вземе. Той не каза.

Кимнах.

— Благодаря, Мейдън.

— Няма за какво — и заключи вратата след нас.

Ръката ми не беше на ръкохватката на браунинга, а би трябвало. Но щеше да е глупаво да извадя оръжието в хубавата августовска утрин в град с по-малко население от обитателите на студентско общежитие.

— Какво беше всичко това? — попита Джейсън.

— Не измъкнем ли Ричард, той ще пострада. Единствената причина, поради която все още не е пострадал, е, че наоколо е имало прекалено много свидетели. Прекалено много хора, които да задават въпроси.

— Ако ще действат ченгетата — почуди се Джейсън, — Мейдън защо ни предупреждава?

— Може би не му харесва да участва. О, по дяволите, не знам. Но това означава, че някому е нужно Ричард да е в затвора.