Лоръл К. Хамилтън
Синя луна (43)

42

Изгоних всички от стаята, с изключение на Джейсън. Наложи се да остане, защото другите започнаха да спорят, че не трябвало да бъда съвсем сама. Да не би да съм забравила, че имало хора, които се опитват да ме убият? Да не би да съм забравила, че Жан-Клод щял да ги убие всички, ако умра. Последното изказване определено не беше продиктувано о: приятелска загриженост. Коментарът ми беше: „Предполагам, че ако умрем всички, проблемите ни ще бъдат решени.“ Което сложи край на спора.

Джейсън се беше настанил в гнездото от възглавници на леглото. Опита се да се завърти на една страна, но спря насред движението, изпъшка от болка. Движеше се вдървено, сякаш всичко го болеше, затова му бях позволила да се разположи на леглото вместо на стола.

Аз крачех насам-натам из стаята. Описвах малка окръжност, която минаваше покрай крака на леглото, прозорците, далечната стена и близката стена, където беше вратата.

— Знаеш ли, че направи двайсет тегела покрай крака на леглото? А аз дори не ги броя от самото начало — каза Джейсън.

— Млъкни.

Бях се въоръжила отново с всички пистолети не защото мислех, че ще ми потрябват, а защото се чувствах по-комфортно с тях. Стегнатият презраменен кобур и файърстарът, който ми убиваше в окачения на панталоните кобур, ме караха да се чувствам предишната Анита, която познавах. Аз бях единствената от нашия триумвират, която носеше пистолети. И те не ми бяха дадени от тях. Бяха си мои. Пистолетите, тези специфични инструменти за насилие, бяха само мои. А в момента се нуждаех от нещо, което да е само мое.

Джейсън продължи да се обръща на една страна, бавно, сантиметър по сантиметър. Докато завърши завъртането си с облекчение, вече бях направила пълна обиколка на стаята и се бях озовала отново до крака на леглото. Двамата с Джамил бяха преместени в къщата на Мериан, така че всички ранени да са на едно място. Роксан беше в коридора, охранявана от Бен. Очевидно бях поела в себе си достатъчно от силата на Ричард, за да се страхуват от нов сблъсък между нас. Не бях сигурна кого охраняваше Бен — нея от мен или обратното. Доктор Патрик беше в кухнята и разбъркваше яхнията, която Мериан ни беше оставила. Зейн и Чери също бяха някъде тук, но всички останали превръщачи бяха отишли в лупанара. Възнамеряваха да довършат прекъснатата снощи церемония. Браво на тях.

Ашър беше някъде в къщата. Не знаех къде, а и не ме интересуваше. Бяха се случили прекалено много неща за прекалено кратко време. Нуждаех се от малко време, за да се съвзема. Време, което едва ли щеше да ми се даде. На вратата се почука.

— Кой е? — попитах аз.

— Деймиън.

— Махай се.

— Дошъл е вампир и с него един от заместниците на шериф Уилкс. Казват, че трябва да говорят с теб или с Ричард. Не било свързано с полицейската работа.

Това ме заинтригува. Спрях да обикалям и отворих вратата. Деймиън беше със същата жилетка, само че копчетата й бяха скъсани от Барнаби. След смъртта на Ники Барнаби беше прекратил схватката и беше отлетял нанякъде. Костюмът на Деймиън беше черен под ярката светлина и с него кожата му изглеждаше невероятно бяла.

— Какви бяха точните им думи? — попитах го аз.

— Че имат съобщение за вас двамата от Франк Найли.

— По дяволите — изругах тихо аз.

— В момента са в кухнята при доктор Патрик и Ашър.

— Кажи на Роксан и на Джамил, че лошите са тук. Аз ще сляза долу да говоря с тях.

— Мъжът е въоръжен с пистолет — предупреди ме Деймиън.

— Аз също — тръгнах по коридора и вампирът ме последва. Джейсън извика от вратата:

— Чакайте ме.

— Настигни ни, ако можеш, Джейсън. Нямам намерение да те чакам, докато слизаш по стълбите.

— Не позволявай да я убият, Деймиън — рече той.

Извиках му през рамо:

— Ще направи това, което аз му кажа — след едночасови размишления за всичко, което бях научила, настроението ми не се беше подобрило.

Изтрополих надолу по стълбите. Деймиън ме следваше като безшумна сянка. Защо Уилкс и хората му не бяха нападнали мястото? Бях очаквала да започнат да стрелят по нас, ако открият, че още не сме напуснали града. Какво съобщение можеше да ни носят от Найли? И откъде се беше взел вампирът? Долф не беше споменал, че Найли пътува с вампир. А щеше непременно да го спомене, защото мразеше вампири. Имах толкова много въпроси, но този път щях да науча отговорите им почти веднага. Колко ободрително.

Кухнята изглеждаше нормално. Бяха почистили кръвта от линолеума и бяха сменили дантелената покривка на масата с нова. Заместник Томпсън седеше на един от кухненските столове. Беше с цивилни дрехи, не носеше униформа. На стола до него седеше висок слаб вампир, който виждах за пръв път. Доктор Патрик се беше настанил на стола срещу тях с гръб към коридора. Последният стол беше зает от Натаниел. Той не откъсваше очи от вампира.

Зейн стоеше прав, с гръб към мивката. Ашър се беше облегнал на кухненския бюфет толкова близо до Томпсън, че можеше да го докосне, ако протегне ръка, и да му попречи с лекота да извади пистолета си. Въпросният пистолет беше 10-милиметрова берета в презраменен кобур. Когато беше на работа, Томпсън носеше същото оръжие, само че в различен кобур. Беше лекомислено от негова страна да допусне Ашър толкова близо, но той явно не мислеше така.

Заместникът ме посрещна с усмивка, която беше самоуверена и високомерна, сякаш се намирах точно където е искал и не можех да направя нищо по въпроса. Какво ставаше?

— Как ме открихте? — попитах го аз.

Той посочи с палец вампира.

— Господарят на града ни каза, че все още усеща присъствието ти тук. Вампирите му ни помогнаха да те проследим. Очевидно си по-лесна за намиране от приятеля ти. Има нещо в силата ти, което ги привлича.

Погледнах към вампира. Лицето му беше безизразно, бледо и празно. Имаше тъмносиви очи и права черна коса. Тя беше подстригана късо и сресана нагоре и назад в стил Помпадур. Прическа, популярна през петдесетте, която отговаряше на вътрешното ми усещане за вампира. Той беше станал жив мъртвец преди не повече от петдесет години.

— Как се казваш?

— Доналд.

— Здрасти, Доналд, не те видях на барбекюто.

Лицето на вампира се изкриви от гняв. Не беше достатъчно стар, за да го прикрие.

— Казахте на моя господар, че сте дошли тук само да освободите третия член на вашия триумвират от затвора. И че щом го постигнете, ще си вървите. Престорихте се, че напускате града, но останахте. Ако си бяхте тръгнали, щяхме да се примирим с убийството на хората ни. Но вие останахте и така показахте, че възнамерявате да заграбите земите ни и силата на моя господар.

— Разговарял ли си скоро с твоя господар? — попитах го аз. — И по-важното: той разговарял ли е скоро с човешкия си слуга?

Вампирът ме изгледа свирепо, но в погледа му нямаше никаква сила.

— Колин е ранен, но още е жив. А ти ще бъдеш ликвидирана от Съвета… защото уби слугата му.

Ашър каза:

— Ако човешки слуга нападне открито друг вампир, губи покровителството на Съвета. Това е закон. Анита не е направила нищо, заради което да бъде преследвана от Съвета. Ако Колин продължи с опитите си да ни навреди, тъкмо него Съветът ще подхване и унищожи.

— Стига с тези вампирски глупости — рекох аз. Обърнах се към Томпсън. — Е, какво е съобщението? Мислех, че ако още сме тук след мръкване, Франк ще се погрижи лично за нас.

— Старият Франк май е уплашен до смърт от теб. Хауърд непрекъснато мърмори, че поличбите са наистина лоши и че трябва незабавно да напуснат града. И че ако останат, ще ги убиеш всичките.

Повдигнах вежда:

— След като се срещнах с Найли и хората му, съм поласкана, че ме мислят за таласъм. А сега, какво, по дяволите, е съобщението?

Томпсън извади малка бяла кутия от джоба си. В подобни кутии се продават евтини огърлици. Той ми я подаде с усмивка, която беше толкова неприятна, че ме достраша да взема кутийката.

— Няма да те ухапе — рече заместникът.

Погледнах към Ашър. Той сви рамене.

Взех я. Отдолу беше лепкава. Вдигнах я и видях кафеникаво петно на белия картон. Кутията беше лека, но не беше празна.

— Какво има вътре?

— Не искам да развалям изненадата — каза Томпсън.

Поех си дълбоко дъх и отворих капака. Вътре имаше кичур коса, навит на спирала върху къс памук. Кичурът беше дълъг, дебел, кестеняв, вързан с червена панделка като подарък. Извадих кичура и го положих върху дланта си. Памукът, върху който беше лежал, бе изцапан в единия ъгъл. Изцапан с нещо червеникавокафяво.

Направих усилие да запазя безизразна физиономия.

— И?

— Не я ли позна? Подарък от малкия брат на Зееман.

— От отрязаната коса на Даниел няма да потече кръв — отбелязах аз.

— Не — каза Томпсън с усмивка, после се засмя и се размърда на стола като дете, което няма търпение да изкара докрай шегата. — В кутията има още един малък подарък. Вдигни памука.

Сложих кичура на масата. Той остана да лежи там навит и лъскав. Не исках да вдигам памука. Не исках да виждам какво друго са отрязали от Даниел. Единственото ми утешение беше, че повечето неща, които виждах в съзнанието си, бяха прекалено големи, за да се поберат в килията.

Повдигнах памука и паднах на колене, сякаш някой ме беше ударил. Стоях на колене и се взирах във върха на малък пръст, прекалено деликатен, за да принадлежи на Даниел. Лакът върху нокътя му беше невредим, гладък и светъл. Изискан като всичко свързано с майката на Ричард.

Доктор Патрик стана от масата и повърна в мивката. Доста мекушаво за лекар, който при това е върколак.

— Какво е това? — попита Чери.

Нямах сили да й отговоря.

Ашър й отговори вместо мен, защото беше надникнал в кутията през рамото ми.

— Женски пръст.

В този момент в стаята влезе Джейсън.

— Какво каза току-що?

Вампирът Доналд попита:

— Какво сте направили, човече?

— Хванали сме брата и майката на Ричард — каза Томпсън. — Мислех, че чисто и просто ще те убием, но Найли плаща, така че той иска да ти даде шанс да се измъкнеш, без да те убива. Изглежда, си мисли, че ако не се опита да те убие, ти също няма да се опиташ да го убиеш. Смешно, нали?

Най-накрая откъснах поглед от пръста на Шарлот Зееман и вдигнах очи.

— Какво искате?

— Да напуснете града още тази нощ. Ще освободим майката и брата на Ричард сутринта, когато сме сигурни, че наистина сте си заминали. Ако и този път не си тръгнете, Найли ще продължи да реже парчета от семейството на Зееман. Следващия път вероятно ще бъде ухо, а може и нещо по-голямо — рече Томпсън с усмивка.

Беше садистичен и брутален, но ако знаеше какво ми се върти в главата, нямаше да се усмихва.

Изражението на вампира Доналд ми подсказа, че за разлика от Томпсън той знае какво ми се върти в главата.

Изправих се много бавно. Оставих кутията на масата до кичура коса. Когато заговорих, гласът ми беше изненадващо спокоен, почти без капка емоция.

— Къде са те?

— Затворили сме ги на сигурно място — каза заместникът.

— Не знаех какво са направили — рече вампирът. — Нямах представа, че са осакатили семейството на третия член на вашия триумвират.

Поклатих глава.

— Виждаш ли какъв е проблемът, Доналд? Когато си играеш с лоши хора, не можеш да контролираш лошотията им. Значи вие двамата просто оставихте Даниел и Шарлот там, зарязахте ги.

— Да — рече Томпсън. — Старият Дон ме докара с колата си.

Взирах се в пръста. Не можех да откъсна очи от него. Накрая вдигнах поглед към Доналд.

— Значи и двамата знаете къде са.

Доналд изцъкли очи. Прошепна:

— Аз не знаех.

Ашър пристъпи напред и сложи ръце върху раменете на Томпсън.

Заместникът не се разтревожи.

— Ако с нас се случи нещо, страданията им ще бъдат още по-големи. Майката на Ричард е привлекателна жена. Ще бъде жалко да се загрози.

Доналд каза:

— Съжалявам за това, което са направили, но моите заповеди са същите. Трябва да напуснете територията ни още тази нощ.

— Обади се по телефона. Кажи им, че се предаваме. Кажи им да не ги мъчат, защото си тръгваме.

Томпсън се ухили самодоволно.

— Не, никакви телефони. Разполагаме с два часа. Ако не се върнем навреме, ще започнат да й режат части, които няма да увредят само машинописа й.

Кимнах и извадих браунинга. Насочих го и едновременно стрелях. Дори не помнех да съм се прицелвала. Главата на вампира избухна в облак от кръв и мозък. Тялото му се килна назад и падна заедно със стола.

Ашър задържа Томпсън на мястото му. Кръвта на вампира беше оплискала лицето на заместника. По челото му се стичаше нещо по-гъсто от кръв. Той се помъчи да го изтръска, но Ашър не му позволи.

Извадих пистолета от кобура под мишницата на Томпсън и насочих браунинга към челото му.

Той спря да се съпротивлява и впери поглед в мен. Трябва да призная, че не му липсваше смелост. Беше оплискан с кръв и мозък, един вампир го държеше, той гледаше дулото на пистолета и въпреки това не показа капчица страх.

— Убий ме и няма да постигнеш нищо, само ще ги нарежат на парчета.

— Кажи ми къде са, Томпсън, и ще отида да ги взема.

— Майната ти! Така или иначе ще ме убиеш.

— Давам ти дума, че, ако ни кажеш къде са и ги намерим живи, ще ти подаря живота.

— Не ти вярвам, кучко.

— Проблемът да си предател, да си човек, на когото не може да се разчита, отрепка, Томпсън, е, че започваш да мислиш всички останали за същите като теб. — Сложих браунинга на предпазител и го прибрах в кобура. Той проследи движенията ми с озадачена физиономия. — Аз държа на думата си. Искаш ли да живееш, или не?

— Найли и Линус Бек са много по-страшни от теб, пиленце.

Беше ме нарекъл кучка и пиленце. Или беше глупак, или…

— Опитваш се да ме накараш да те убия.

— Ако проговоря, с мен е свършено. И Найли няма просто да ме застреля.

Томпсън вдигна очи към мен и по погледа му разбрах, че вече се мисли за мъртвец. Въпросът беше кой и как щеше да го убие. Явно предпочиташе да съм аз и да го направя още сега, вместо Найли да го убие по-късно.

— Той не се страхува от смъртта — каза тихо Ашър.

Кимнах:

— Не се страхува.

— Можем да извикаме ченгетата — предложи Джейсън.

— Щом не се страхува от вас, момчета, няма да се уплаши и от щатските полицаи — стоях и се взирах в Томпсън. — Не знам какво да правя с теб, но ще ти кажа какво няма да правя. Няма да седя тук в продължение на два часа и да гледам как се нижат минутите. Няма да оставя Даниел и Шарлот да умрат.

— Тогава напусни града — рече заместникът.

— Видях се с Найли, Томпсън. Наистина ли очакваш да повярвам, че той ще ги освободи?

— Каза, че да.

— Вярваш ли му? — попитах.

Томпсън ме гледаше.

— Аз — не.

Пръстите на Ашър стискаха раменете на мъжа, сякаш вампирът го масажираше.

— Има и по-страшни неща от смъртта, Анита. Стига да можеш да ги понесеш.

Погледнах красивото му печално лице, но не можах да разгадая изражението му.

— Какво си намислил?

— Око за око — каза вампирът.

Вгледах се в кристалносините му очи и оставих идеята да разцъфне в съзнанието ми като някакво ужасяващо цвете. Много хора, които не се страхуват от бързата смърт с куршум, пребледняват при мисълта за мъчения. Аз съм една от тях. А сега опираше именно до мъчения.

— Вярвам, че ако бъдем безмилостни заместникът до половин час ще ни каже къде са — рече Ашър. — Аз ще свърша мръсната работа. От теб се иска само да ми дадеш благословията си.

Томпсън изглеждаше обезпокоен.

— За какво говорите, по дяволите?

— Джейсън — рекох аз.

Той дойде и застана до мен. Сведе очи към онова, което лежеше на масата. Не каза нищо, но по лицето му потекоха сълзи. Беше прекарал много неделни вечери в къщата на семейство Зееман.

— Можеш да ни помогнеш, ще държиш Томпсън.

Джейсън застана от другата страна на заместника и притисна едната му ръка към масата. Ашър все още го държеше за раменете.

Погледнах към вампира и кимнах:

— Направи го.

— Деймиън, бъди така добър и ми донеси нож. Най-добре онзи с назъбеното острие.

Деймиън се обърна безмълвно и закрачи през кухнята. Двамата със Зейн започнаха да отварят наред чекмеджетата.

— Какво ще правите? — попита Томпсън.

— Познай — рекох му аз.

— Не съм й отрязал нищо на кучката. Изобщо не съм ги докосвал. Беше онзи особняк — наемникът на Найли. Линус Бек. Той й отряза пръста. Той го направи. Аз не съм направил нищо.

— Не се притеснявай, Томпсън. Ще стигнем и до Линус. Но в момента само с теб разполагаме.

Деймиън взе големия касапски нож с назъбено острие. И тръгна към масата.

Томпсън започна да се дърпа. Беше трудно да го удържат седнал.

— По-добре го свалете на пода — рекох аз.

Натаниел се притече на помощ. Сложиха заместника по лице на пода, държаха го за ръцете, а Натаниел му хвана краката. Томпсън беше едър и силен мъж, но не можеше да се бори с тях. Те бяха прекалено силни. Много по-силни от него.

Заместникът се разкрещя:

— Майната ви!

Деймиън подаде ножа на Ашър:

— Аз ще го държа.

Докоснах Деймиън по ръката и поклатих глава:

— Не, аз ще го направя.

Вампирът ме изгледа.

— Имам си правило: никога не искай от другите нещо, което не си готов да направиш. Ако аз самата не мога да го направя, значи няма изобщо да го правим. Ще измислим друг начин.

Джейсън вдигна очи от мъжа, който се мяташе в ръцете му.

— Няма друг начин.

Никога не бях виждала такава ярост в очите му.

— Ще можеш ли да го направиш? — попитах. — Ще можеш ли да го нарежеш?

Джейсън бавно закима.

— Заради това, което е в кутията, съм готов да му отхапя шибаните пръсти един по един.

Изглежда, говореше сериозно, та си помислих, че изобщо не го познавам.

— Можем да го направим, Анита — обади се Ашър. — Няма да ни коства нищо.

— Ще ни коства, Ашър. Ако сме готови да сторим такова зло, това би трябвало да ни притеснява.

— Това не е зло — възрази Ашър. — Това е нещо практично. И справедливо.

Протегнах ръка към ножа.

— Зло е и всички го знаем. А сега ми дай ножа. Или аз ще го направя, или ще измислим нещо друго.

Деймиън остана неподвижен, стиснал ножа в ръка.

— Позволи ми да го направя вместо теб, Анита, моля те.

— Дай ми проклетия нож.

Той ми го подаде, защото нямаше друг избор. Коленичих до Томпсън.

— Къде са те, Томпсън?

— Не, не! Найли ми каза какво ме чака, ако ви помогна. Той е напълно откачен.

— Почакай — рече Зейн. Беше намерил малък касапски сатър. — Това ще свърши по-добра работа.

— Благодаря — взех го и проверих тежината му на дланта си. Не бях сигурна, че съм способна да го направя. Дори не бях сигурна, че исках да съм способна да го направя. Всъщност знаех, че се надявам да не съм способна. Но ако наистина щяхме да го правим, трябваше да го направя аз. Трябваше да го направя или да измислим нещо друго. Пръстът на Шарлот Зееман лежеше в кутията. След по-малко от два часа щяха да й отрежат още нещо. Бях убила вампира и бях изпръскала Томпсън с кръв и мозък, но той отказваше да проговори. Беше зъл кучи син, но не се огъваше. А Шарлот и Даниел нямаха време да го чакат да се огъне. Трябваше да го пречупим, и то бързо. Имах причини да го направя. Важни причини, истински причини. И все пак не знаех дали съм способна.

— Ще започнем с един пръст, Томпсън. Също като Линус — казах аз.

Той се разпищя:

— Недей, моля те, недей! О, Боже, не го прави!

Ашър беше притиснал с почти цялата си тежест опаката страна на дланта на мъжа и го беше принудил да разпери пръсти.

— Кажи ми къде са и това няма да се случи — рекох аз.

— Найли каза, че ще ме разпорят и ще ме накарат да изям собствените си вътрешности. Каза, че вече го е направил с един човек в Маями. И аз му вярвам.

— Аз също му вярвам, Томпсън. Но ти не вярваш, че ние сме способни да го направим, нали? Не вярваш, че сме толкова луди като Найли.

— Никой не може да се мери по лудост с Найли.

Вдигнах сатъра.

— Грешиш — и застинах.

Не можех да замахна. Не можех да го направя. Даниел. Шарлот.

— Найли изнасили ли вече Даниел? — попитах с толкова безизразен глас, че сякаш говореше някой друг.

Томпсън спря да се бори. Остана да лежи неподвижно. После завъртя очи нагоре.

— Моля те, недей.

Попитах го, без да откъсвам поглед от очите му:

— А ти изнасили ли Шарлот Зееман?

В очите му проблесна страх. Беше го сторил. Това ми беше достатъчно. Можех да го направя. Прости ми, Господи. Клъцнах малкото му пръстче и върха на безименния му пръст, защото се мръдна. Но другите ставаха все по-сръчни в усилието да го държат неподвижно, а аз — все по-сръчна в кълцането. Накрая Томпсън ни каза къде са Даниел и Шарлот Зееман. След петнайсет минути беше готов да ни каже и майчиното си мляко. Беше готов да признае, че е убил Хофа^[1] и че е танцувал с дявола. Щеше да ни каже всичко, само и само да спрем.

Повръщах в ъгъла, докато не изкарах и жлъчния сок и не почувствах, че главата ми ще се пръсне. Тогава разбрах, че съм направила нещо, от което никога нямаше да се съвзема. По време на първото или второто замахване със сатъра в мен се беше скъсало нещо, което никога нямаше да се възстанови. Обаче не съжалявах. Не съжалявах, защото това беше цената да си върнем Даниел и Шарлот. Вътрешностите ми се бяха свили в твърда студена буца. Изпитвах нещо повече от омраза. Щях да ги накарам да си платят за онова, което бяха сторили. Щях да ги убия. Щях да ги избия до крак.

Усещах някаква странна лекота и празнота. Така ли се чувстват лудите? Усещането не беше толкова лошо. По-късно, когато шокът ми преминеше, щях да се чувствам много по-зле. По-късно щях да се питам дали не е имало друг начин да накараме Томпсън да проговори. По-късно щях да си спомням, че съм искала да го нараня, да го накарам да пълзи и да се моли. Че съм искала да запечатам в плътта му всичката болка, която са преживели Шарлот и Даниел. А сега трябваше да спасим Даниел и Шарлот. О, и последно. Томпсън пищеше, пищеше високо и сърцераздирателно като ранен заек.

Застрелях го в главата. Пищенето спря.