Лоръл К. Хамилтън
Синя луна (19)

18

Намерихме лупанара без чужди упътвания. Имахме нюха на Джейсън и моята способност да усещам мъртвите. Бях предполагала, че всички лупанари са еднакви, но когато наближихме, разбрах, че съм грешала. Каквото и да се намираше пред нас, то беше свързано със смърт — стара смърт. Усетих я като неспокоен гроб. Понякога може да се попадне на такъв в горите. Стар гроб, в който някой е бил погребан без ритуал, просто плитка дупка в земята. Мъртвите не обичат плитките дупки. Ямата трябва да е дълбока и широка, иначе стават неспокойни. Кремацията обикновено решава тези проблеми. Никога не съм срещала дух на човек, който е бил кремиран.

Когато видяхме слабата светлина на фенери между дърветата, Джейсън спря и ме докосна по ръката, за да ми привлече вниманието.

— Не ми харесва това, което надушвам — каза той.

— Какво имаш предвид? — попитах го аз.

— Труп, който е прекарал дълго време на земята.

— Зомби?

— Не, нещо по-изсъхнало и по-старо.

Спогледахме се. Бях почти сигурна, че и двамата си мислим едно и също. Гниещ вампир. Осъзнах, че съм стиснала ръката му, а той моята. Стояхме в мрака като деца, които се чудят дали наистина са чули чудовище, или това е бил вятърът. Никой от нас не тръгна напред, за да разбере. Стига да имахме завивки, вече щяхме да сме се сврели под тях.

Ако възнамерявахме да отидем там, за да ги убием, щях да се чувствам далеч по-добре. Напоследък предпочитаният ми метод на действие беше „сечи и пали“. Всеки път при сблъсък с вампири на тяхна територия и по техните правила пострадвахме ние. Внезапно осъзнах, че хич не ми се ходи на онова място, за да преговарям с чудовищата. Исках да завра пистолет под брадичката на Колин и да натисна спусъка. Исках да приключа с това. Не желаех да стъпвам там и да му давам власт над мен по някакви древни правила за гостоприемство между безвъзвратно анемичните.

Деймиън изплува между дърветата. Беше със стандартния черен кожен панталон, толкова тесен, че в него можеше да се напъха само вампир. Но носеше и черна копринена тениска с дълбоко деколте. Приличаше на дамска фланелка. Дългата му до раменете коса подсилваше илюзията за женственост, но гръдният кош и раменете му разваляха ефекта — бяха прекалено мускулести.

Облеклото на Джейсън беше почти същото, само дето тениската и панталонът му бяха от сатен. Високите им до коленете ботуши обаче бяха еднакви. За пръв път си дадох сметка, че Джейсън е по-широк в раменете от Деймиън. Отскоро ли беше така? Преместих поглед от върколака към вампира и поклатих глава. Толкова бързо растяха.

Казах на глас:

— Момчета, приличате на беквокалисти на готик група.

— Всички ви очакват — рече Деймиън.

Осъзнах, че още не искам да ходя там. Усетих как Джейсън поклати глава.

— Не — каза той.

— Уплашени сте — отбеляза Деймиън.

Върколакът кимна. Аз се намръщих. Обикновено с Джейсън бяхме по-смели, независимо от ужасиите, които ни очакваха в следващата стая — или на следващата поляна, какъвто навярно беше случаят сега.

— Какво има, Деймиън? Какво става?

— Казах ти какъв е Колин.

— Нарече го нощен хаг. Каза ми, че може да се храни със страх. Това трябваше ли да ми подскаже нещо? — попитах аз.

— И може да предизвиква страх у другите — каза Деймиън.

Поех си дълбоко въздух и си наложих да отслабя хватката върху ръката на Деймиън. Той продължи да ме стиска болезнено силно.

— Звучи логично — рекох аз. — По този начин винаги могат да си осигурят храна, нали?

Вампирът кимна.

— Освен това му харесва. Страхът е като наркотик за нощния хаг. Старата ми господарка казваше, че е по-хубаво от кръв, защото можела да бъде винаги заобиколена от страх. Стига да искала, можела да се движи в свят, който притреперва от страх пред нея.

— И Колин прави същото тази нощ? — попитах аз.

Джейсън пусна ръката ми. Остана плътно до мен, така че ръцете ни се докосваха, но вече не бяхме сгушени в мрака като зайци.

— Обикновено усещам, когато някой вампир се опитва да манипулира съзнанието ми. Бива си го.

— Тази сила не е като другите способности на господарите, Анита. Първата ми господарка казваше, че е като дишането при хората — нещо, което правиш несъзнателно. Тя можела да я активизира, но не и да я спре напълно. През цялото време я заобикаляха вълни на тих ужас.

— Беше ли плашеща в леглото? — попита Джейсън. Мисля, че го подхвърли на шега.

Но лунната светлина ми разкри, че на Деймиън никак не му е забавно.

— Да — отговори той. — Да, беше — вампирът ме погледна и съзрях на лицето му напрежение, което никак не ми хареса. Той даже протегна ръка към мен, но после я отпусна. И каза: — Някои господари могат да се хранят и с други неща, не само със страх.

— Например? — попитах аз.

Ашър проговори в съзнанието ми, а явно и в това на Деймиън, защото и двамата подскочихме. Гласът му прозвуча като шепот от съседна стая, безплътен и почти недоловим. „Побързайте.“

Край на приказките. Побързахме.

Фенерите светеха между дърветата като малки жълти луни. Деймиън се плъзна през последната редица от дървета и излезе на поляната. Аз не. Залитнах в периферията на поляната. Върху тази земя имаше кръг от сила, който беше толкова стар и толкова често обхождан, че беше като завеса, която само чака да бъде дръпната. Каквото и да имаше тук, можеше да бъде съживено без почти никакъв напън.

Когато затворих вътрешното си око и погледнах към поляната, се заковах на място. Стоях и се взирах в това, което виждах. Джейсън се взираше заедно с мен. Бяхме виждали какво ли не, но лупанарът на клана Дъбово дърво си заслужаваше гледането.

Пред нас имаше просторна поляна с голям дъб по средата, но това е все едно да кажа, че Емпайър Стейт Билдинг е висока сграда. Дървото беше гигантско. Беше поне трийсет метра и се извисяваше високо, високо над поляната. На един по-нисък клон висеше тяло. По-скоро скелет на тяло с протегната напред ръка, придържана от изсъхнали сухожилия. Другата ръка се беше раздробила и беше паднала на земята. Навсякъде под дървото имаше кости. Бели кости, жълти кости, кости, които бяха толкова стари, че бяха посивели с времето. Цялата поляна беше застлана с килим от кости.

Внезапно в гората се изви вятър. Листата на дъба се разшумяха, зашепнаха. Скелетът се залюля и въжето, на което висеше, заскърца. Звукът ме накара да насоча отново очи към дървото, защото там имаше не едно, а десетки скърцащи въжета. Повечето отдавна бяха празни, със скъсани или проядени, разнищени краища, но всички скърцаха и се люлееха.

Проследих ги нагоре по короната на дървото, докъдето можех да ги виждам на лунната светлина. Дъбът трябва да беше над стогодишен и на върха му също се полюшваха парчета въже. Изглежда, провесваха тела на това дърво от много дълго време.

Скелетът се завъртя внезапно под напора на засилилия се вятър, раззина челюст, а празните му очни кухини отразиха за секунда светлината на фенерите. Сухожилията на челюстта се скъсаха, тя увисна на една страна и се залюля като счупена панта. Обзе ме ужасяващо желание да притичам по килима от кости и да изтръгна челюстта или да я закрепя отново, каквото и да е, само и само тази малка кост да спре да се люшка от вятъра.

— Боже мой — прошепна Джейсън.

Не можах да кажа нищо, затова просто кимнах. Не губя често дар слово, но при тази гледка останах без думи.

Деймиън се беше спрял и се беше върнал назад, за да застане до нас. Изчакваше ни, сякаш беше наш ескорт. Най-накрая успях да отместя поглед от дървото и ужасяващата му украса. Видях пейки, които образуваха трите страни на отворен триъгълник. Между пейките имаше достатъчно място, така че присъстващите не бяха сгъчкани един в друг, и все пак поляната сякаш беше претъпкана, самият въздух като че ли беше пълен с невидими твари, които се стрелкаха напред-назад покрай мен, та кожата ми настръхна.

— Усети ли? — попитах.

Джейсън ме погледна.

— Кое?

Явно не беше. Което означаваше, че каквито и да бяха тварите във въздуха, превръщач не можеше да почувства присъствието им. В такъв случай какво представляваха?

Един вампир се взираше в мен от мястото си на близката пейка. Косата му беше кестенява и толкова къса, че се виждаше бледата му гола шия. Очите му изглеждаха много тъмни, може би бяха кафяви, а може би черни. Той се усмихна и усетих как силата му ме връхлита. Опитваше се да ме плени с поглед. В обичайния случай бих изчакала, докато сведе пръв очи, но не ми харесваше какво усещам на това място. Сила, която не беше вампирска. Отместих поглед от очите му и разгледах бледата извивка на бузата му. Устните му бяха пълни, горната беше издадена напред по много женствен начин. Останалата част от лицето му беше ръбеста и ъгловата, брадичката остра, а носът прекалено дълъг. Лице, което щеше да изглежда грозновато, ако не бяха устата и очите с дълги мигли, тъмни и дълбоки като черни огледала.

Не се взирах прекалено дълго в тези очи. Чувствах се несигурно, сякаш земята под краката ми не беше съвсем стабилна. Ричард трябваше да ми каже за лупанара. Някой трябваше да ме подготви за него. По-късно щях да съм бясна, че никой не ми беше казал нищо, но сега просто се опитвах да измисля как да се справя със ситуацията. Ако кланът на Върн практикуваше човешки жертвоприношения, на това трябваше да се сложи край.

Деймиън застана пред мен и скри останалите от очите ми.

— Нещо не е наред ли, Анита?

Погледнах го. Не избухнах пред другите вампири само заради Ричард. Той никога не би одобрил човешките жертвоприношения. О, може да е идвал тук веднъж и да си е тръгнал, без да повика полиция, но не би дошъл отново и нямаше да се връща година след година. Просто не би одобрил това място.

Може би кланът на Върн третираше по този начин своите мъртви. Ако ставаше дума за нещо друго, щях да повикам щатските полицаи, но не и тази вечер. Не и докато не ги видя да влачат пищяща жертва. Ако видех подобно нещо, всякакви споразумения отпадаха.

Поклатих глава:

— Какво би могло да не е наред?