Лоръл К. Хамилтън
Синя луна (38)

37

Мериан ме отведе в стаята, в която беше настанила Натаниел. Оказа се голяма спалня на долния етаж. Преди няколко часа стаята щеше да е пълна със сутрешна светлина, но сега, към три следобед, вътре беше сумрачно, почти тъмно. Прозорецът беше отворен и ветрецът, който най-накрая ни беше намерил, развяваше белите дантелени пердета. Върху кухненски стол беше поставен малък електрически вентилатор, насочен към леглото. Тапетите бяха светлокремави на розови цветя. В единия ъгъл на тавана имаше голяма кафява следа от теч, която приличаше на гигантско мастилено петно от теста на Роршах^[1].

Месинговото легло с балдахин беше боядисано в бяло. Покривалото му беше ватирано и изглеждаше домашна изработка, с десен на лилави и розови цветя. Мериан го беше сгънала и го беше сложила върху голямата кедрова ракла под прозореца.

— Прекалено е горещо за завивки — отбеляза тя.

Натаниел лежеше гол между розовите чаршафи. Мериан придърпа чаршафа до горната част на бедрата му и го потупа майчински по рамото. Щях да протестирам, че е гол, но за пръв път имах възможност да разгледам добре раните му.

Някой му беше оставил дълбоки и широки разрези от нокти, които започваха някъде от средата на гърба и продължаваха по дясната страна на тялото му чак до задника. В горния край раните бяха дълбоки и неравни, а надолу ставаха все по-плитки. Сигурно беше болезнено да се носят дрехи върху тях, много болезнено.

Бях изненадана, че досега Натаниел не ми беше показал раните си. Обикновено не пропускаше сгоден случай да ми демонстрира тялото си. Какво се беше променило?

Мериан посочи телефона до леглото.

— В случай че твоят приятел полицай те потърси. Имам безжичен телефон за нормални обаждания, но използвам този до леглото за разговори с глутницата.

— Значи никой не може да подслуша случайно безжичния телефон — казах аз.

Мериан кимна. Тя отиде до тоалетката с голямо овално огледало и чекмеджета с мраморни дръжки.

— Когато бях малко момиче и се чувствах обидена или самотна, особено когато беше толкова горещо, моята майка ми разпускаше косата и я разресваше. Решеше я, докато станеше мека като коприна — тя се обърна и видях, че държи четка за коса. — И до ден-днешен, когато съм потисната и някой приятел ми реши косата, изпитвам огромно удоволствие.

Изгледах я.

— Да не би да ми предлагаш да те среша?

Мериан се усмихна ведро и чаровно, но усмивката й не ми вдъхна никакво доверие.

— Не, предлагам ти да срешиш Натаниел.

Продължих да я гледам.

— Моля?

Тя дойде при мен и ми подаде четката със същата съмнително жизнерадостна усмивка.

— Едно от нещата, които те правят уязвима пред Рейна, е твоята докачливост.

— Не съм докачлива.

— Тогава комплексите ти — рече тя.

Намръщих се:

— Това пък какво означава?

— Означава, че се смущаваш всеки път, когато някой от ликантропите се съблече. Всеки път, когато някой от тях те докосне, ти го приемаш като нещо сексуално. А докосването им невинаги е такова. Здравата глутница — или прайд — е изградена от хиляди нежни докосвания. От милиони дребни утешителни ласки. Като създаването на връзка между двама влюбени. Всяко докосване гради тази връзка и я укрепва.

Намръщих се още повече:

— Нали каза, че нямало нищо сексуално.

Тя се навъси на свой ред.

— Тогава друга метафора. Това е като изграждането на връзка с новородено бебе. Всеки път, когато го докосваш, когато го храниш, защото е гладно, когато му сменяш пелените, защото ги е намокрило, когато го утешаваш, защото е изплашено — всекидневните нежни грижи изковават връзка между вас. Истинското майчинство се създава с дългогодишна взаимност. Връзката между членовете на глутница се създава по подобен начин.

Погледнах пак към леглото. Натаниел лежеше все така гол, ако не се броят чаршафите върху краката му. Обърнах се към Мериан.

— Ако той беше новородено бебе, нямаше да се смущавам от голотата му. Щях да се притеснявам да не го изпусна, но нямаше да изпитвам смущение.

— Точно това имам предвид — каза тя и отново ми подаде четката. — Ако се научиш да контролираш мунина, ще можеш да излекуваш раните му. Ще можеш да облекчиш болките му.

— Да не ми предлагаш да извикам нарочно Рейна?

— Не, Анита. Това е първи урок, а не годишен изпит. Днес искам чисто и просто да започнеш да полагаш усилия да не се чувстваш неловко от голотата им. Вярвам, че ако станеш не толкова чувствителна към случайни сексуални ситуации, Рейна ще има по-малко власт над теб. Ти се отдръпваш от подобни ситуации и това оставя празнина, място, където не искаш да присъстваш по собствено желание. А Рейна заема тази празнота и те принуждава да стигнеш много по-далеч, отколкото би искала.

— И по какъв начин ще ми помогне разресването на косата на Натаниел?

Скръстила ръце, Мериан държеше четката на сантиметри от мен.

— Това е нещо дребно, Анита. Нещо, което ще го успокои, докато чакаме да пристигне доктор Патрик. Патрик ще му сложи местна упойка, но действието на обезболяващото може да премине, преди да е приключил да го шие. Метаболизмът на превръщачите е прекалено бърз за местна упойка, а инжектирането на повече от една може да бъде опасно. Дори смъртоносно за някой толкова слабосилен като Натаниел.

Вперих поглед в спокойните й сериозни очи.

— Искаш да кажеш, че ще го зашият без упойка?

Тя не отговори, само продължи да ме гледа.

— И вината за това е моя, защото бих могла да го излекувам, ако контролирах мунина.

— Вината не е твоя, Анита, поне засега. Но мунинът е инструмент като твоите оръжия и твоята некромантия. Щом се научиш да го контролираш, ще можеш да вършиш чудесни неща с него. Трябва да гледаш на способността да призоваваш мунина като на дар, а не като на проклятие.

Поклатих глава.

— Мисля, че надхвърли днешния урок, Мериан.

Тя се усмихна.

— Може би. Но вземи четката и направи това дребно нещо. Не заради мен. Не и заради Натаниел, а заради себе си. Овладей онова в себе си, което извръща очи от тялото му. Остави на Рейна по-малко място в сърцето си.

— А ако не успея да превъзмогна смущението си или да спра да мисля за секс, а Рейна се върне и рече да ме схруска, тогава?

Мериан се усмихна още по-весело.

— Тогава аз ще ти помогна, дете. Всички ще ти помогнем. Нали глутницата е за това.

— Натаниел не е повече ликой от мен — възразих аз.

— Ликой или леопардлак, това е без значение за теб, Анита. Ти си кралица и на двете кралства. Ако се научиш да се чувстваш комфортно в присъствието на един превръщач, ще се научиш да се чувстваш така и в присъствието на останалите.

Тя ме хвана за лакътя, сложи четката в дланта ми и затвори пръстите ми върху нея.

— Остани при него, дете. Изчакай да ти се обадят по телефона. Отговаряй единствено на телефона до леглото. Само членове на глутницата използват този номер. Не вдигай другия телефон, защото се предполага, че си в друг щат. И не отваряй, ако се звъни на вратата.

— Доколкото разбирам, май се каниш да ходиш някъде — рекох аз.

— Трябва да се научиш да се чувстваш комфортно в присъствието на твоите хора, Анита. А това означава, че не е нужно да съм тук и да надничам иззад рамото ти.

Мериан ме хвана за ръката и ме издърпа към леглото. Помъчи се да ме накара да седна на него, но аз не се подчиних. Като видя, че няма как да ме принуди да седна, освен ако не ме блъсне, тя ме остави права. Изцъка неодобрително с език.

— Остани тук и не прави нищо. Изборът е твой, дете, но поне остани тук. — И излезе.

Стоях насред стаята, докъдето я бях последвала като дете, което не иска да остава само през първия си ден в училище.

Още стисках четката за коса. Изглеждаше старомодна като всичко останало в спалнята. Беше дървена, но боядисана в бяло и лакирана. Лакът се беше напукал, обаче не беше се олющил. Прокарах светлата четинка по опаката страна на другата си ръка. Беше мека като бебешка четка за коса. Нямах представа от какво е направена.

Погледнах отново Натаниел. Гледаше ме с тези негови очи. Лицето му беше безизразно, но не и очите. Те бяха напрегнати и готови да го отхвърля, да го оставя сам в тази странна стая, гол да чака идването на лекаря, който щеше да го зашие. Беше на деветнайсет и наистина изглеждаше на толкова с тази тревога в очите. По дяволите, дори изглеждаше по-млад. Тялото му беше страхотно. Щом работиш като стриптийзьор, си длъжен да полагаш грижи за тялото си. Но лицето… лицето му изглеждаше едновременно младо и старо. Натаниел имаше най-изстрадалите очи, с каквито съм виждала някога тийнейджър. Не, не изстрадали, объркани и безпомощни.

Приближих се до горния край на леглото. Оставих четката върху свободната половина на възглавницата.

Натаниел обърна глава, за да ме погледне. Не, за да ме наблюдава. Наблюдаваше ме съсредоточено, сякаш не искаше да ме изпуска от очи нито за миг. Гледаше ме толкова внимателно, че ме притесняваше, засрамваше ме и ми се щеше да изчезна. Погледът му не беше точно сексуален, но не беше и съвсем неутрален.

Независимо от метафорите на Мериан не беше като да се грижиш за пеленаче. Натаниел беше млад, но определено не беше дете. Във всеки случай не и такова дете, което да ме накара да се чувствам комфортно.

Съблякох ризата си с къси ръкави. Нямаше кой да види презраменния ми кобур, а без нея щях да се поразхладя. Разбира се, щях да се поразхладя още повече, ако махнех всички огнестрелни оръжия и ножницата от гърба си, но не ми беше чак толкова горещо. Мушнах файърстара под възглавницата. Цевта му бе достатъчно къса, за да седя или лежа с него, но истината е, че няма пистолет, с който да се ляга удобно. Пистолетите не са създадени, за да ви е удобно с тях. Удобни са за носене, колкото обувките с висок ток, и са едно от малкото неудобни неща, които мъжете носят.

Пропълзях на колене върху леглото, но останах извън обсега на Натаниел. Понеже знаех колко е обидчив, му казах:

— Не се смущавам от теб. Просто не ми харесва да играя ролята на ученичка.

— Ти харесваш Мериан, но се дразниш от отношението й към теб — рече той.

Думите му ме накараха да примигна няколко пъти и да го зяпна. Беше прав. Не бих очаквала подобна проницателност от него. Щом го чух да казва нещо толкова умно, се почувствах по-добре. Ако в това тяло имаше мозък, значи Натаниел не беше покорната и объркана личност, за която го мислех. И може би, само може би, имаше вероятност той да бъде спасен. Това беше най-положителната ми мисъл за деня.

Пропълзях до Натаниел с четката в ръка. Погледнах към отпуснатото му тяло, към очите му, които ме наблюдаваха. Погледът му ме спря. Беше прекалено напрегнат.

Може би той усети какво ме е смутило, защото извърна глава, така че да не виждам лицето му. Сега виждах единствено дългата му кестенява коса. Въпреки че в стаята цареше полумрак, цветът й изглеждаше невероятно наситен. Това беше най-тъмната кестенява коса, която някога бях виждала — изглеждаше почти кафява, но всъщност беше червеникавокестенява.

Прокарах ръка през косата му. Беше като тежка, топла на допир коприна. Разбира се, в стаята също беше топло. Вентилаторът се завъртя към леглото, надипли чаршафите и погали гърба ми като хладна длан. Дългата коса на Натаниел се раздвижи под милувката на вентилатора, а чаршафът върху бедрата му се изду, сякаш между тях се беше промъкнала нечия ръка. Натаниел се размърда, когато въздушната струя облъхна голото му тяло. После застина неподвижно. Косата му, чаршафът, всичко застина, щом вентилаторът завърши започнатата дъга. После той се завъртя отново към леглото и въздушната струя развя розовите чаршафи и косата на Натаниел, плъзна се по гърдите ми, отметна косата от лицето ми, после ни подмина и горещината се уви около нас като задушаваща ръка.

Ветрецът откъм прозореца замря. Белите завеси висяха неподвижно като картина, докато малкият вентилатор не ги размърда. Стоях на колене в горещата стая и единствените шумове, които нарушаваха тишината, бяха бръмченето на перките и краткото изщракване, което се чуваше всеки път, когато вентилаторът завършеше пътя си.

Прекарах четката през косата му, но не успях да стигна до края й. Когато бях на четиринайсет, косата ми бе дълга до задника. Косата на Натаниел се спускаше чак до коленете му. Ако беше жена, щях да кажа, че косата му го обгръщаше като рокля. Но сега тя лежеше на мека копринена купчина край тялото му, така че нямаше опасност да засегна раните, докато го реша. Повдигнах косата му и изпитах усещането, че държа нещо живо. Пуснах я и тя се изсипа от ръцете ми със звук, какъвто би издала шуртяща вода, ако беше суха.

Беше ми достатъчно трудно да се грижа за дълга до раменете коса. Кой знае какви усилия полагаше Натаниел, когато миеше своята. Щеше да се наложи да я разделя на две край тялото му и да заобикалям леглото ту от едната, ту от другата страна, или да я издърпам цялата зад главата му и да я разстеля по кревата. Избрах второто.

Изтеглих косата зад гърба му и я разстлах. Той сякаш се опита да зарови глава във възглавницата, но не направи друго движение и не каза нищо.

— Как си? — попитах го.

— Добре — отговори Натаниел.

Гласът му прозвуча тихо, почти безизразно.

— Говори ми, Натаниел — подканих го аз.

— Ти не обичаш да ти говоря.

Надвесих се над него, пригладих косата назад, за да виждам ясно лицето му.

— Не е вярно.

Той извърна лице, колкото да ме погледне.

— Не е ли?

При директния му поглед се дръпнах.

— Нямам нищо против да разговаряме, Натаниел. Просто не ми харесват темите, които избираш.

— Тогава ми кажи ми за какво искаш да ти говоря.

— Мога да ти кажа за какво не искам да ми говориш — рекох аз.

— За какво?

— Не искам да ми говориш за порнографски филми, за садомазохизъм и за какъвто и да било секс — замислих се за секунда-две. — Тоест обичайните неща, които ми говориш, за да ме дразниш.

Той се засмя.

— Не знам за какво друго да говоря.

Започнах да разресвам косата му върху леглото. После я повдигнах, за да среша и краищата й. Вентилаторът я запрати в мен и тя ме обгърна като облак с аромат на ванилия, погъделичка врата и лицето ми.

— Говори за каквото и да е, Натаниел. Говори ми за себе си.

— Не обичам да говоря за себе си.

— Защо?

Той се надигна достатъчно, за да улови погледа ми.

— Ти ми кажи нещо за себе си.

— Добре — и внезапно разбрах, че не знам какво да кажа. Не знам откъде да започна. Усмихнах се. — Хубаво, няма значение.

Телефонът иззвъня и аз изписках. Нервна? Кой, аз? Беше Долф.

— Анита?

— Да, аз съм.

— Франклин Найли, освен ако не става дума за друг със същото име, е търговец на произведения на изкуството. Специализирал се е в търговията с мистични артефакти. И не е много придирчив към начина, по който се сдобива с тях.

— В какъв смисъл не е придирчив? — попитах аз.

— Действа главно в Маями. Тамошните ченгета искат да го арестуват за поне половин дузина убийства, но не разполагат с достатъчно доказателства. Във всеки град, който посети, изчезват или умират хора. Миналата година полицията в Чикаго едва не го е прибрала заради смъртта на една висша жрица на уика, но свидетелят изпаднал в мистериозна кома, от която още не е излязъл.

— Мистериозна кома? — повторих.

— Лекарите смятат, че става дума за някаква магия, но знаеш колко е трудно да се докаже такова нещо.

— А какво можеш да ми кажеш за сътрудниците му?

— Единият е отскоро с него, някакъв медиум на име Хауърд Грант, млад, без криминално досие. Има и някакъв чернокож бодигард, Майло Харт. С втори дан по карате и е лежал в затвора за опит за убийство. Пребива хора за Найли, откакто са го освободили преди пет години. Третият е Линус Бек. Той е лежал два пъти. Първия път за нападение със смъртоносно оръжие, а втория за убийство.

— Чудно.

— Става още по-хубаво — каза Долф.

— По-хубаво? — възкликнах аз. — Колко по-хубаво може да стане?

— Бек е бил осъден за човешко жертвоприношение.

Трябваха ми една-две секунди, за да се окопитя.

— Как е била убита жертвата?

— С нож — рече Долф.

Разказах му за трупа, който бях видяла.

— Директните нападения с демони са излезли от мода още през средните векове, Анита.

— Искали са да прилича на нападение на трол.

— Разговаряла си с тях — отбеляза той.

— Да.

— Защо?

— Искаха да ме сплашат.

В другия край на линията се чу шумолене на хартия.

— Защо им е да те сплашват?

Разказах на Долф почти всичко. Казах му също така, че не мога да докажа абсолютно нищо.

— Разговарях с един полицай от Маями. Той ми каза, че Найли му е признал за две убийства, съобщил му е и подробности, но без да са му прочетени правата, затова признанията му са били невалидни в съда. Найли обича да се подиграва със закона.

— Смята се за недосегаем — рекох аз.

— Но духовете са му казали, че ти ще го убиеш.

— Така твърди домашният му медиум.

— Когато съобщих името му и поисках информация, полицаите от цялата страна, че и извън, изявиха готовност да ми услужат, само и само да успеем да опандизим този тип — рече Долф.

— Този тип е от лошите, от много лошите.

— Не се свени да убива и собственоръчно, Анита. Смята се, че поне двама от мъртъвците в Маями са били убити лично от Франк. Пази се. Ако ти падне и най-незначителната улика за престъпление, незабавно ми се обади.

— Тук нямаш никакви правомощия — напомних му аз.

— Разчитай на мен, Анита. Дай ми доказателство и ще ти изпратя някой с правомощия, който ще го прибере с готовност.

— Да няма награда за главата му?

— Той се занимава с престъпна дейност, а никога не е виждал отвътре затворническа килия за повече от двайсет и четири часа. Много хора от цялата страна искат да си получи заслуженото.

— Ще видя какво мога да направя.

— Нямам предвид да го убиваш. Говоря за арест.

— Знам какво имаш предвид, Долф.

Той помълча за секунда.

— Знам, че знаеш какво имам предвид, но си помислих, че все пак трябва да бъда ясен. Не убивай никого.

— Нима бих направила нещо толкова незаконно?

— Не започвай, Анита.

— Извинявай. Благодаря за информацията. Повече е, отколкото се надявах. Но след като го видях на живо, не съм изненадана от чутото. Той е много зловещ.

— Зловещ… Анита, той е много повече от зловещ.

— Не се тревожи, Долф.

— Там не си в безопасност. Местните копои не са настроени приятелски към теб.

— Никак. Но сега щатските ченгета са тук заради убийството.

— Аз не мога да дойда при теб — рече Долф.

— Никога не бих те помолила за подобно нещо.

Мълчанието му беше толкова дълго, че накрая попитах:

— Долф, там ли си още?

— Тук съм — не прозвуча никак ведро. — Нали помниш, че ти казах да не убиваш никого?

— Да.

— Ще отрека думите си пред съда, но не се колебай, Анита. Ако се наложи да избираш между него и теб, направи правилния избор.

Зяпнах.

— Долф, да не ми казваш да го убия, ако имам такава възможност?

Той замълча отново. Накрая каза:

— Не, не да го убиеш. Казвам ти да не го оставяш да те изработи. Не разчитай на милост от него, Анита. Някои от намерените жертви са били измъчвани. Той е много изобретателен в мъченията.

— Какво има в досието му, което премълчаваш, Долф?

— Намерили главата на единия мъж в басейна му. По нея не е имало следи от оръжие, все едно е била откъсната. Така и не открили тялото. Всичките убийства са такива, Анита. Не само жестоки, но и странни.

— Ако го гръмна и ме хванат, ще уредиш ли да ме пуснат под гаранция?

— Ако те хванат, този разговор никога не се е състоял.

— Гроб съм — рекох аз.

— Пази си гърба, Анита. Найли не се спира пред нищо, досието му го показва. Той е шибан психопат, а Бек и Харт са същите като него.

— Ще бъда внимателна, Долф. Обещавам.

— Не бъди внимателна, бъди безмилостна. Не искам да разпознавам останките ти, след като той те ликвидира.

— Да ме уплашиш ли се опитваш, Долф?

— Да — каза той и ми затвори.

Затворих и аз, седнах върху леглото в горещата стая и разбрах, че съм уплашена. Откакто бях пристигнала в този град, не се бях чувствала по-уплашена. Долф не се стряскаше лесно. Никога не го бях чувала да говори така, за никого и за нищо.

Натаниел ме докосна по крака.

— Какво не е наред?

Поклатих глава. Не можех да се отърся от лошото предчувствие. Долф, господин Ред и Законност, ме беше окуражил да убия. Нещо безпрецедентно. Полицията ми казваше да наруша закона. Смахната работа. Но зад удивлението ми се криеше страх, истинска тревога. Демони. Не харесвах демоните. Те не се плашат от сребърни куршуми, не се плашат от почти нищо. Ричард черпеше сили от вярата си. Завиждах му за това. Аз в момента страдах от силен недостиг на вяра. Спях с немъртво създание и бях изневерила на единия си любим с другия. Освен това на съвестта ми тежаха няколко убийства в повече, откакто си бях имала за последно вземане-даване с демон. В момента не се чувствах особено чиста и праведна. А когато си имаш работа с демони, трябва да си такъв. Трябва да си уверен в себе си.

Натаниел облегна глава на бедрото ми.

— Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак.

Погледнах надолу към голия мъж, който беше положил глава в скута ми. Ако сега ме нападнеше демон, бях като стъклена къща, а никой не мята камъни по-добре от демоните. Те знаят къде да се целят, така че цялата постройка да се срути. Определено не бях в настроение да проверявам докъде се простира за мен Божията милост.