Лоръл К. Хамилтън
Синя луна (10)

9

Когато се върнах при бунгалата, минаваше седем. Беше август и все още беше светло, но се усещаше, че е късно. В светлината имаше мекота, а в топлината се долавяше умора, сякаш самият ден копнееше за нощта. А може би просто аз бях изморена.

Болеше ме лицето. Поне ми се беше разминало шиенето на устните. Човекът от „Бърза помощ“ ми беше казал, че ще се наложи да ми направят два-три шева. Когато пристигнах в болницата, докторът ме успокои, че не е необходимо. Думите му ми подействаха като лъч светлина в мрака. Имам нещо като фобия от игли. Освен това са ме шили без упойка и хич не е приятно.

Джамил стоеше пред бунгалата. Беше се преоблякъл в черни дънки и тениска с усмихнат емотикон. Тениската беше срязана по средата, така че се виждаха коремните му мускули. Имала съм връзка с много привлекателни мъже, но коремът на Джамил беше сред най-хубавите, които съм виждала. Мускулите изпъкваха под гладката му стегната кожа като керемиди върху покрив. Чак изглеждаше нереално. Не мисля, че е необходимо да имаш коремни мускули като калдъръм, за да си успешен бодигард. Но всеки се нуждае от някакво хоби, така де.

— Съжалявам, че пропуснах веселбата — каза той. Докосна внимателно подутата ми устна. Въпреки това трепнах. — Изненадан съм, че си позволила някой да те нарани.

— Направи го нарочно — обади се Шанг-Да.

Джамил погледна към него.

— Анита се престори на припаднала — рече Джейсън. — Имаше много окаян вид.

Джамил погледна отново към мен. Свих рамене.

— Не съм се оставила нарочно да ме ритнат в лицето. Но щом се озовах на земята, се престорих на тежко пострадала. Направих го, за да можем и ние да повдигнем обвинение за физическо насилие.

— Не знаех, че умееш да лъжеш толкова убедително — каза Джамил.

— Вече знаеш. Къде е Ричард? Трябва да говоря с него.

Джамил хвърли поглед през рамо към едно от бунгалата, после обърна глава отново към мен. Лицето му беше непроницаемо.

— Преоблича се. От два дни не си е сменял дрехите.

Вгледах се в лицето му, опитвах се да отгатна какво не ми казва.

— Какво става, Джамил?

Той поклати глава.

— Нищо.

— Не ме ядосвай, Джамил. Трябва да говоря с Ричард — веднага.

— Под душа е.

Тръснах глава и веднага усетих болка.

— Майната му. В кое бунгало е?

Джамил поклати отрицателно глава.

— Дай му няколко минути.

— Малко повече — обади се Шанг-Да с невъзмутим глас.

Джейсън местеше погледа си от единия към другия, а очите му се бяха разширили едва забележимо.

— Какво става? — попитах аз.

Вратата на бунгалото зад гърба на Джамил се отвори. На прага се появи жена. Ричард я държеше за ръцете и сякаш се мъчеше да я избута нежно, но решително навън.

Жената се обърна и ме видя. Беше със светлокестенява коса, подредена в една от онези непринудени и семпли прически, които всъщност отнемат часове. Тя се отдръпна от Ричард и тръгна наперено към нас. Не, към мен. Тъмните й очи виждаха единствено мен.

— Луси, недей — каза Ричард.

— Искам само да я подуша — отговори му Луси.

Подобно нещо би казало куче, стига да можеше да говори.

Да ме подуши, а не да ме види. Ние, приматите, сме склонни да забравяме, че за повечето бозайници обонянието е по-важно от зрението.

Докато Луси крачеше към мен, успяхме да се разгледаме взаимно. Тя беше съвсем мъничко по-висока от мен, може би метър шейсет и пет. Вървеше с умишлено полюшване на бедрата, така че късата й лилава пола се развяваше и от време на време разкриваше чорапите и жартиерите й. Носеше черни обувки с висок ток, но вървеше към нас грациозно, сякаш стъпваше на пръсти. Блузата й беше светлолилава и разкопчана, за да се вижда сутиенът под нея и да се знае, че е черен и е в тон с останалото й бельо. При това въпросният сутиен беше „Уондърбра“ или пък самата тя беше доста надарена. Носеше повече грим, отколкото някога съм слагала, но той беше умело нанесен и от него кожата й изглеждаше гладка и перфектна. Тъмното й червило беше размазано.

Надникнах над рамото й към Ричард. Беше само със сини дънки. По голите му гърди видях капчици вода. Гъстата му коса беше прилепнала покрай лицето и по раменете на мокри кичури. Тъмното й червило беше размазано около устните му като лилава синина.

Спогледахме се и май никой не знаеше какво да каже.

За разлика от нас жената знаеше.

— Значи ти си човешката кучка на Ричард.

Коментарът й беше крайно враждебен, та неволно се усмихнах.

Усмивката ми не й се понрави. Тя се приближи толкова плътно до мен, че се наложи да отстъпя, за да не се отърка полата й в краката ми. Дори да бях имала някакви съмнения какво представлява, от толкова близо силата й плъпна по кожата ми като рояк насекоми. Беше могъща. Поклатих глава.

— Виж какво, преди да се забъркаме в някакви мистични върколашки глупости или още по-лошо, в някакви лични глупости, трябва да поговоря с Ричард за затвора и за причината, поради която местните ченгета са си направили труда да му лепнат обвинение в изнасилване.

Тя примигна срещу мен.

— Името ми е Луси Уинстън. Запомни го.

Гледах светлокафявите й очи от няколко сантиметра разстояние. Бях достатъчно близо, за да различа малките недостатъци на очната й линия. Ричард беше споменал за някаква Луси в затвора. Не би могъл да ходи с две Лусита едновременно, нали?

— Луси… Ричард ми спомена за теб.

Тя примигна отново, но този път изглеждаше объркана. Направи крачка назад и погледна към Ричард.

— Споменал си й за мен?

Той кимна.

Тя отстъпи назад, а видът й подсказваше, че всеки миг може да се разплаче.

— Тогава защо…

Изгледах единия, после другия. Исках да попитам какво става. Но не попитах. Луси беше събудила у мен антипатия и това ме радваше. Исках да запазя чувството си на неприязън към нея, а щеше да ми е трудно, ако избухнеше в сълзи.

Вдигнах ръце, сякаш се предавам, и я заобиколих. Тръгнах към Ричард, защото трябваше да говорим, но видът на Луси по чорапи и жартиери беше убил до голяма степен удоволствието от разговора.

Не беше моя работа какво прави Ричард. Аз спях с Жан-Клод. Нямах право да го съдя. Тогава защо ми беше толкова трудно да не се ядосвам? Въпрос, на който може би не трябваше да търся отговор.

Ричард се отдръпна от прага, за да ми направи път. Затвори вратата след мен и се облегна върху нея. Внезапно останахме сами, наистина сами, а аз не знаех какво да му кажа.

Той стоеше облегнат на вратата с ръце зад гърба. По голия му торс блестяха капчици вода. Винаги е имал хубав гръден кош, но сигурно беше вдигал тежести, откакто го бях виждала за последно без блуза. Тялото му беше толкова мускулесто, че изглеждаше почти агресивно, въпреки че беше далеч от бомбастичния вид, към който се стремят толкова упорито културистите. Както стоеше облегнат на вратата, плочките на корема му бяха изпъкнали. По-рано щях да му помогна да се избърше. Косата му беше започнала да изсъхва на оплетени къдрици. Ако не я срешеше, щеше да се наложи да я намокри отново.

— Луси те е измъкнала от банята, без да ти даде хавлия? — моментално ми се прииска да не го бях казвала. Вдигнах ръка и добавих: — Съжалявам. Това не е моя работа. Нямам право да се държа гадно с теб.

Усмивката му беше почти тъжна.

— Мисля, че това е вторият път, когато те чувам да си признаеш грешката.

— О, често правя грешки. Просто не ги признавам на глас.

Той се усмихна отново, този път с почти естествена усмивка. Ярък проблясък на перфектни зъби на фона на мургавото му лице. Повечето хора си мислят, че Ричард е със слънчев загар. Аз знаех, че това е естественият цвят на кожата му, защото го бях виждала съвсем гол. Той беше типичен бял американец от средната класа със семейство, в сравнение с което семейство Уолтън^[1] изглеждаше непривлекателно, но в което преди едно или две поколения някой не е бил съвсем бял.

Ричард се оттласна от вратата. Тръгна към мен с босите си крака. Не беше много учтиво от моя страна, но се загледах в ивицата от косми, която се спускаше надолу от пъпа му.

Извърнах се и попитах:

— Защо те вкараха в затвора?

„Деловата част — си казах, — трябва да се съсредоточа върху деловата част.“

— Не знам — отговори той. — Може ли да си взема хавлия и да се доизсуша, докато говорим?

— Това е твоето бунгало. Не е нужно да ми искаш разрешение.

Ричард изчезна в банята. Вече можех да разгледам спокойно мястото. Бунгалото беше почти същото като моето, само че жълто и с по-обитаван вид. Покривката бе захвърлена на пода на светла купчина. Белите чаршафи бяха намачкани. Ричард си оправяше леглото с почти фанатична педантичност. Но Луси не създаваше впечатление на особено подредена. Не се съмнявах, че тя е разхвърляла леглото. Но някой й бе помагал — от едната му страна имаше мокро петно.

Прокарах ръка по влажните чаршафи. Дори възглавницата беше влажна, сякаш гъстата мокра коса на Ричард бе лежала върху нея. Гърлото ми се сви и ако не се познавах добре, щях да си помисля, че в очите ми има сълзи. Не, със сигурност няма. Нали аз бях зарязала Ричард, а не обратното. Защо да плача?

Репродукцията над леглото беше на друга картина на Ван Гог — „Слънчогледи“. Зачудих се дали във всяко бунгало имаше репродукция на Ван Гог, която да е в тон с интериора. Да, ако се съсредоточа върху мебелировката на стаята, може би ще спра да се питам дали Луси е гледала нагоре към слънчогледите, докато Ричард…

Прогоних тази картина от главата си. Не трябваше да изпадам дотам — никога. Наистина ли вярвах, че Ричард ще остане целомъдрен, докато аз се чукам с Жан-Клод? Наистина ли смятах, че просто ще ме чака да се върна? Може би. Глупаво, но може би си мислех точно така.

Вратата на банята все още беше затворена. Чувах шум от течаща вода. Пак ли си вземаше душ? Може би просто си мокреше отново косата. Може би. Или се измиваше. Сексът никога не е чист като по филмите. Истинският секс е мръсен. Добрият секс е още по-мръсен.

Три месеца секс с Жан-Клод — и ето ме истински експерт. Направо е смешно. Преди той да се появи, бях целомъдрена. Не девствена. Годеникът ми в колежа се беше погрижил. Бях се хвърлила в обятията му с доверието, което е присъщо единствено на първата любов. Това беше една от последните ми наивни постъпки.

Двамата с Ричард бяхме сгодени за кратко. Но изобщо не правихме секс. И двамата бяхме запазили целомъдрие след първите ни изживявания с други партньори в колежа. Личен избор, който и двамата бяхме направили. Ако се бяхме отдали на похотта си, може би привличането между нас сега нямаше да е толкова голямо. Разбира се, напоследък отношенията ни се бяха превърнали в почти непрекъснати скандали.

Ричард се оказа прекалено добросърдечен, чувствителен и добросъвестен, за да управлява глутницата. На два пъти бе имал възможност да убие стария Улфрик, Маркус, но и двата пъти не се възползва от нея. Без убийство беше невъзможно да има нов Улфрик. Принудих го да убие Маркус. А щом го направи, го зарязах. Нечестно, а? Разбира се, не го накарах да яде от тялото на Маркус, а само да го убие. Какво е дребен канибализъм между приятели?

Водата продължаваше да шурти в банята. Ако не се опасявах, че ще ми отвори с мокро тяло, загърнато в кърпа, щях да почукам на вратата и да го помоля да побърза. Само че бях се нагледала на господин Зееман за деня. И то предостатъчно.

Над бюрото бяха прикрепени няколко снимки. Запътих се към тях. Бях изкарала един семестър в изучаване на дисциплината „Северноамерикански примати“. Всички й викахме курс по тролология. Троловете са високи между метър и метър и половина. Обикновено са вегетарианци, но допълват храната си с мърша и насекоми. Докато вървях към снимките, цялата тази статистическа информация ми мина през главата. Троловете бяха обрасли с черна козина от главата до петите. Свити в короните на дърветата, притиснати един в друг, те приличаха на високи шимпанзета или слабички горили, само че имаше снимки, на които ходеха по земята. И си бяха двукраки. Единствените примати, освен хората, които вървят изправени.

Фотографиите в близък план бяха поразителни. Лицата им бяха по-космати, отколкото на човекоподобните маймуни, но по-човешки. Според някои ранни теории троловете бяха липсващото звено между маймуната и човека. Беше известно, че в началото на двайсети век е имало поне два цирка, с които са пътували тролове, представяни за диви хора. Американските заселници бяха избивали троловете в продължение на векове. В началото на двайсети век броят им вече е бил толкова малък, че са ги смятали за истинска забележителност.

През 1910 г. се случили две неща, които предпазили троловете от пълно унищожение. Първо, била публикувана научна статия, според която троловете използват сечива и погребват мъртвите си с личните им вещи и цветя. Ученият бил достатъчно предпазлив да опише главните си открития, без да ги коментира, но не и вестниците. Те обявили, че троловете вярват в задгробния живот и следователно вярват в Бог.

Евангелистки свещеник на име Саймън Баркли решил, че Бог му праща послание. Той уловил един трол и се опитал да го покръсти. Написал книга за преживяванията си с Питър (трола) и тя станала бестселър. Внезапно троловете се превърнали в център на общественото внимание.

Един от професорите ми по биология имаше в кабинета си черно-бяла фотография на Питър. Тролът беше с наведена глава и сключени като за молитва ръце. Даже носеше дрехи, обаче пастор Баркли бил обзет от отчаяние — ако не го надзиравали постоянно, Питър ги събличал.

Не бях сигурна дали Питър е бил щастлив с Баркли, но едно бе сигурно — той бе спасил вида си от почти сигурно унищожение. Питър бил северноамерикански пещерен трол, единственият вид на този континент, по-нисък от Дребните тролове в Смоуки Маунтинс. Баркли бил ръководен от Божия дух, но не бил глупав. По онова време в Смоуки Маунтинс все още се срещали и Големи тролове, които били високи между два метра и половина и три метра и половина, да не говорим, че били месоядни. Пасторът не се опитал да спаси някой от техния вид. И по-добре. Щеше да е доста неприятно, ако тролът бе изял Баркли, вместо да се моли за него.

Троловете били първите защитени видове в Америка. Но не и Големите тролове от Смоуки Маунтинс. Те били преследвани до пълно изтребление, при това с основание — изтръгвали големи дървета и пребивали с тях до смърт туристите, за да изсмучат костния им мозък. Трудно можеш да спечелиш благоволението на пресата по този начин.

И до ден-днешен съществуваше тролско общество, наречено „Приятелите на Питър“. Макар да беше незаконно да се убиват каквито и да било тролове и по каквато и да било причина, някои хора продължаваха да го правят. Предимно ловци бракониери. Въпреки че, докато се взирах в тези прекалено човешки лица, не можех да проумея как е възможно да ги убиват. Не и като ловен трофей.

Ричард излезе от банята, обгърнат от облак пара. Все още беше по дънки, но сега на главата си имаше хавлиена кърпа, а в ръката — сешоар. Беше намокрил отново косата си, за целта явно беше влязъл целият под душа. Слава Богу, беше избърсал гърдите и ръцете си. Ръцете му изглеждаха удивително силни. Знаех, че е в състояние да подхвърля във въздуха малки слонове и че това няма нищо общо с големината на мускулите му, но неговите бицепси ми го припомниха. Физиката му беше истинска наслада за окото. При все това не можех да не се запитам защо е започнал да отделя повече внимание на тялото си. Обикновено не бе толкова загрижен за външния си вид.

Посочих му снимките.

— Страхотни са. — И се усмихнах, защото наистина го мислех.

Някога бях мечтала да прекарам живота си на открито, вършейки подобна работа. Нещо като Джейн Гудал^[2] на свръхестественото. Макар че, ако трябва да съм честна, приматите никога не са представлявали особен интерес за мен. Винаги съм предпочитала драконите и езерните чудовища. Създания, които ще ме изядат, ако им падне такава възможност. Но това беше отдавна, преди моят шеф Бърт да ме вземе на работа като съживител на мъртъвци и убиец на вампири. Понякога Ричард ме караше да се чувствам стара, въпреки че той самият беше три години по-възрастен от мен. Той продължаваше да се опитва да води нормален живот, макар да бе заобиколен от необичайни неща. А аз се бях отказала от всичко, освен от необичайните неща. Трудно е да се справяш еднакво добре и с двете — поне аз не мога.

— Ако искаш, ще те заведа да ги видиш — каза Ричард.

— С удоволствие, стига да не ги обезпокоя.

— Те са свикнали с посетители. Кери — доктор Онслоу — вече позволява малки групи туристи да идват и да правят снимки.

Беше ми споменал името Кери едновременно с Луси. За същата жена ли ставаше въпрос?

— Толкова ли сте зле с парите? — попитах аз.

Той седна на ръба на леглото и включи сешоара в контакта.

— При такива проекти парите никога не стигат, но на нас ни е нужно нещо друго. Трябват ни благоприятни публикации в пресата.

Намръщих се.

— И защо са ви благоприятни публикации?

— Напоследък да си чела вестници? — попита ме той. Свали кърпата от главата си. Косата му беше потъмняла до кафяво от влагата и натежала, сякаш в нея имаше още вода за изцеждане.

— Знаеш, че не чета вестници.

— И телевизор нямаше, но вече имаш.

Подпрях задника си на ръба на бюрото му — възможно най-отдалеченото от него място в пределите на стаята. Бях купила телевизора, за да можем двамата с Ричард да гледаме стари филми и видеокасети.

— Но рядко гледам телевизия.

— Жан-Клод не обича ли мюзикли? — попита ме той и в гласа му долових остротата, която познавах от последните седмици: израз на гняв, ревност, болка и жестокост.

Изпитах почти облекчение да я чуя. Гневът му правеше всичко много по-лесно.

— Жан-Клод не е много по гледането. Предпочита действието.

Лицето на Ричард се изопна, а високите му изваяни скули изпъкнаха под кожата от ярост.

— И Луси не е много по гледането — рече той с нисък, овладян глас.

Изсмях се горчиво.

— Благодаря, че правиш нещата по-лесни, Ричард.

Той се втренчи в пода; мократа му коса беше заметната на една страна и лицето му се виждаше в пълен профил.

— Не искам да превръщаме това в битка, Анита. Наистина не го искам.

— За малко да ти повярвам.

Ричард вдигна поглед, а шоколадовокафявите му очи бяха потъмнели още повече.

— Ако исках битка, щях да се отдам на Луси. Щях да те оставя да ни завариш заедно в леглото.

— Вече не си мой, Ричард. Защо, по дяволите, трябва да ми пука какво правиш?

— Точно в това е въпросът, нали? — той се изправи и тръгна към мен.

— Защо те натопиха? — попитах аз. — Защо те вкараха в затвора?

— Ето това е Анита. Изключително делова.

— Не се отклонявай от темата, Ричард. Не следиш топката. О, спортна метафора. Може би е заразно.

— Хубаво — рече той и тази единствена дума прозвуча толкова гневно, че почти ме заболя. — Тролската група, която проучваме, се разцепи на две. Раждаемостта им е толкова ниска, че рядко си го позволяват. Това е първото документирано разцепление на северноамериканско тролско стадо през този век.

— Чудесно, но какво общо има в случая?

— Просто си затвори устата и ме изслушай.

Послушах го. За пръв път.

— Втората група, по-малката, напусна парка. От година и нещо живеят в частен терен. Фермерът, който го притежаваше, нямаше нищо против. Даже му харесваше. Кери го заведе да види първото тролско бебе, родено на негова земя, и той си сложи снимката му в портфейла си.

Изгледах го.

— Страхотно.

— Фермерът, Айвън Грийн, почина преди около шест месеца. Синът му не е природолюбител.

— О!

— Но троловете са силно застрашен вид. И не са като костура от Литъл Тенеси^[3] или лилавата жаба. Те са големи, набиващи се на очи животни. Синът се опита да продаде земята, но ние му попречихме по законов път.

— Синът не е останал доволен — обадих се аз.

Ричард се усмихна.

— Не особено.

— И ви съди.

— Не — каза Ричард. — А точно това очаквахме. Всъщност трябваше да се досетим, че нещо не е наред, щом не ни съди.

— А какво е предприел? — полюбопитствах аз.

Докато Ричард говореше, гневът му постепенно се разсейваше. Винаги е трябвало да полага усилия, за да остане ядосан. При мен е обратното: това е едно от нещата, в които съм най-добра. Той взе хавлиената кърпа от леглото и започна да си подсушава косата, докато обясняваше.

— Козите на местен фермер започнаха да изчезват.

— Кози?

Ричард ме изгледа през завеса от мокра коса.

— Кози.

— Някой е прекалил с четенето на „Трите козлета и тролът“^[4].

Ричард уви по-стегнато кърпата около главата си и седна на леглото.

— Точно така — каза той. — На никой, който разбира поне малко от тролове, няма да му хрумне да отвлича кози. Дори Дребните европейски тролове, които ходят на лов, по-скоро ще отвлекат кучето ти, отколкото да ти вземат козата.

— Значи е било постановка — рекох аз.

— Да, но вестниците се хванаха. И все пак нямахме проблеми, докато не започнаха да изчезват кучетата и котките.

— Поумнели са — отбелязах аз.

— Обърнали са внимание на интервютата на Кери, в които говори за хранителните им предпочитания.

Застанах до долния край на леглото.

— Защо местните ченгета се интересуват от разправиите за някаква си земя?

— Чакай, става още по-зле — рече той.

Вдигнах захвърлената на пода покривка и седнах на ръба на леглото с безформената купчина в скута си.

— Колко по-зле?

— Преди две седмици откриха труп на мъж. Отначало решиха, че става дума за поредния нещастен туристически инцидент. Че е паднал от някой стръмен склон. Случват се такива работи — каза Ричард.

— Като знам какви планини има тук, не съм изненадана — отбелязах аз.

— Само че после внезапно обявиха случая за тролско убийство.

Изгледах го строго.

— Това не е като разкъсване от акула, Ричард. Как са установили, че го е извършил трол?

— Не го е направил трол — заяви той.

Кимнах.

— Не, разбира се, но какво е било доказателството им, фалшиво или истинско?

— Кери се опита да се добере до доклада на съдебния лекар. Но вестниците я изпревариха. Мъжът бил пребит до смърт и нахапан от животни. Тролът хапе.

Поклатих глава.

— Има следи от животински зъби по всеки труп, намерен в планината. Пък и всички знаят, че троловете са мършояди.

— Не и според шериф Уилкс — възрази Ричард.

— Какво печели от това шерифът?

— Пари.

— Сигурен ли си? — попитах.

— Имаш предвид, мога ли да го докажа?

Кимнах.

— Не. Кери се опитва да намери доказателство, но още не е успяла. През последните няколко дни душеше наоколо и се мъчеше да ме извади от затвора.

— Това ли е приятелката ти Кери, за която ми спомена в затвора?

Ричард кимна.

— Аха — казах аз.

— Аха ли каза? — попита той.

— Да, и моля да бъда извинена, но какъв по-добър начин да накараш Кери да преустанови разследването си от това да прибереш гаджето й в затвора.

— Вече не сме гаджета — каза Ричард.

Набързо уточних тази информация.

— Хората знаят ли, че вече не сте двойка?

— Не мисля.

— Това може би обяснява защо те искат в затвора. Натопили са те за изнасилване, защото първоначално Уилкс не е искал да те убива.

— Смяташ, че си е променил намерението? — попита Ричард.

Докоснах подутата си устна:

— Вече започна да повишава нивото на насилие.

Ричард се наведе през леглото и докосна синините по лицето ми с върховете на пръстите си. Докосването му беше колебливо, сякаш ме погали крило на пеперуда.

— Уилкс ли ти го направи?

Сърцето ми внезапно затуптя по-бързо.

— Не — отговорих, — той бе достатъчно благоразумен да се появи чак когато на лошите момчета вече им беше нужна линейка.

Ричард се усмихна и проследи с пръсти очертанията на лицето ми, без да докосва синините.

— Ти колко от тях нарани?

Сърцето ми туптеше толкова ожесточено, че се уплаших да не се качи в гърлото ми и той да види издутината.

— Само един.

Ричард се премести малко по-близо до мен, продължаваше да плъзга пръсти нагоре-надолу по бузата ми.

— И какво му направи?

Не знаех дали да се отдръпна, или да притисна пулсиращото си лице към чудесната му топла ръка.

— Счупих му ставите на единия крак и едната ръка.

— Защо?

— Заплашваше Шанг-Да, а после ми извади нож — гласът ми прозвуча задъхано.

Ричард се наведе по-близо към мен, после още по-близо. Свали смешната кърпа от главата си и гъстата му коса се спусна на студени влажни къдрици, докосна кожата ми. Устните му вече бяха толкова близо до моите, че можех да усетя дъха му.

Станах и се отдръпнах от него, продължавах да стискам смачканата на топка покривка. Пуснах я на пода и двамата се загледахме безмълвно.

— Защо не, Анита? Ти ме желаеш. Чувствам го, подушвам го, усещам пулса ти с езика си.

— Благодаря за картинното описание, Ричард.

— Продължаваш да ме желаеш, след като си прекарала няколко месеца в леглото му. Все още ме искаш.

— Това не прави желанието ми по-почтено.

— Все още си вярна на Жан-Клод? — попита той.

— Просто не искам да забъркам още по-голяма каша от тази, която вече съм забъркала, Ричард. Това е.

— Съжаляваш ли за избора, който направи?

Поклатих глава:

— Без коментар.

Ричард се изправи и тръгна към мен. Вдигнах ръка и той спря. Тежестта на погледа му беше почти осезаема, сякаш можех да усетя за какво си мисли — за лични и интимни неща; неща, които никога не бяхме правили.

— Шериф Уилкс каза, че ако си оберем крушите оттук до утре вечер и вземем телохранителите с нас, ще забрави всичко. Обвинението в изнасилване ще отпадне и ще можеш да се върнеш към нормалния си начин на живот.

— Не мога да го направя, Анита. Те ще преследват троловете с оръжия и кучета. Няма да се махна, докато не се уверя, че троловете са в безопасност.

Въздъхнах.

— Учебната година започва след по-малко от две седмици. Нима ще останеш тук и ще загубиш работата си?

— Наистина ли мислиш, че Уилкс ще чака толкова дълго? — попита Ричард.

— Не — отговорих аз. — Мисля, че той или неговите хора ще убият някого преди това. Трябва да открием защо тази земя е толкова ценна.

— Ако е богата на полезни изкопаеми, Грийн не го е отбелязал в официалните документи, което означава, че не му трябва разрешение от правителството и не се нуждае от партньори.

— Какво разрешение и какви партньори?

— Ако беше открил, да речем, смарагди в земя, която граничи с националния парк, щеше да му се наложи да подаде заявление за собственост и да се опита да получи разрешение да отвори мина в съседство с парка. А ако беше намерил нещо, което изисква взривяване и сериозно копаене, примерно някаква жила или нещо от сорта, тогава вероятно щеше да има нужда от финансови партньори. В такъв случай щеше да подаде заявление, което да представи на бъдещите си партньори.

— Откога учиш геология? — попитах го аз.

Той се усмихна.

— Опитвахме се да отгатнем какво може да има в земята, което да си заслужава всички тези главоболия. Минералите са най-логичният отговор.

Кимнах.

— Съгласна съм, но или не става дума за минерали, или е нещо лично и той не е длъжен да казва какво е.

— Така е.

— Трябва да говоря с Кери и другите биолози — заявих аз.

— Утре.

— Защо не тази вечер?

— Каза го отвън — мистични върколашки глупости.

— И какво ще рече това? — попитах аз.

— Ще рече, че остават четири нощи до пълнолунието, а ти си моята лупа.

— Чух, че набираш кандидатки за поста.

Ричард се усмихна и изобщо не изглеждаше смутен.

— Може да ти се струва странно, но много жени ме намират за привлекателен.

— Знаеш, че не ми се струва странно.

— Но все още си с Жан-Клод — рече той.

Поклатих глава.

— Тръгвам си, Ричард. Ще бъда наблизо и ще направя всичко възможно да не убият теб или някой от глутницата ти, но нека забравим всякакви лични неща.

Той скъси разстоянието между нас и аз протегнах напред ръце, за да му попреча да ме докосне. Дланите ми се опряха в голите му гърди. Усетих как сърцето му се блъска като хванато в капан животно.

— Не го прави, Ричард.

— Опитах се да те намразя, но не успях — той сложи ръцете си върху моите и ги задържа притиснати към гладката си кожа.

— Постарай се повече — рекох аз, но гласът ми прозвуча като шепот.

Той се приведе над мен и аз се отдръпнах.

— Ако не си изсушиш косата, ще се наложи да я мокриш пак.

— Ще рискувам — Ричард продължи да скъсява разстоянието между нас, леко отворил устни.

Отстъпих назад, издърпвайки ръцете си от неговите, и той ме пусна. Беше достатъчно силен, за да ме задържи, ако пожелае и това все още ме притесняваше.

Отстъпих към вратата.

— Спри да ме обичаш, Ричард.

— Опитах се.

— Тогава спри да се опитваш и просто го направи.

Гърбът ми се опря във вратата. Сграбчих дръжката, без да се обръщам.

— Онази нощ избяга от мен. Избяга от мен при Жан-Клод. Използва тялото му като щит, с който да ме задържиш настрана.

Понечих да отворя вратата, но Ричард внезапно се озова до нея и я задържа недоотворена. Започнах да дърпам, но все едно се опитвах да преместя неподвижна стена. Той беше подпрял вратата с една ръка, а аз напъвах с цялото си тяло, обаче не можех да я помръдна. Това ме вбеси.

— По дяволите, Ричард, пусни ме.

— Мисля, че се страхуваш повече от силата на любовта си към мен, отколкото от Жан-Клод. Знаеш, че него не го обичаш.

Това преля чашата. Напъхах част от тялото си между касата и вратата, за да му попреча да я затвори, така че спрях да я дърпам. После вдигнах очи към него, към всеки великолепен сантиметър от Ричард.

— Може би обичам Жан-Клод по друг начин, не както теб.

Той се усмихна.

— Не ставай самонадеян — продължих аз. — Обичам Жан-Клод. Но любовта не е достатъчна, Ричард. Ако беше достатъчна, сега нямаше да съм с Жан-Клод. Щях да съм с теб — вгледах се в големите му кафяви очи и добавих: — Но не съм с теб и любовта не е достатъчна. А сега се махни от проклетата врата.

Ричард отстъпи назад, отпуснал ръце.

— Любовта може да бъде достатъчна, Анита.

Поклатих глава и излязох на стълбите. Мракът беше гъст и изглеждаше почти материален, но още не бе непрогледен.

— Последния път, когато се вслуша в думите ми, уби за пръв път и още не си се съвзел от станалото. Трябваше да застрелям Маркус, вместо да го оставям на теб.

— Никога нямаше да ти го простя — рече той.

Издадох дрезгав звук, който прозвуча почти като смях.

— Но сега нямаше да се мразиш. Аз щях да бъда чудовището, а не ти.

Хубавото му лице внезапно се помрачи и стана много сериозно.

— Каквото и да направя, където и да отида, чудовището винаги ще бъда аз, Анита. И ти ме изостави заради това, което съм.

Слязох по стъпалата и го погледнах. В бунгалото беше тъмно, но силуетът на Ричард се открояваше като сянка на фона на настъпващата нощ.

— Май каза, че съм те зарязала, защото съм се уплашила от силата на любовта си към теб.

Той се обърка за секунда, изглежда, не знаеше как да се справи със собствената си логика, която току-що му бях навряла в лицето. Накрая ме попита:

— Знаеш ли защо ме изостави?

Прииска ми се да му отговоря: „Защото яде от Маркус“, но не го направих. Не можех да му кажа подобно нещо, както го гледам в очите, а той е готов да повярва и на най-лошото, което може да чуе за себе си. Ричард вече не беше мой проблем, така че защо ми пукаше дали ще нараня егото му? Уместен въпрос. Само че подходящите отговори ми бяха свършили. Освен това в думите му може би имаше известна истина. Вече не бях сигурна в нищо.

— Прибирам се в бунгалото си, Ричард. Не искам да говоря повече за това.

— Страхуваш ли се? — попита ме той.

Поклатих глава и му отговорих, без да се обръщам:

— Уморена съм.

Вървях и бях наясно, че ме гледа. Паркингът беше празен. Не знаех къде са се дянали Джамил и останалите, а и не ме интересуваше. Исках да остана сама поне за малко.

Вървях в меката лятна вечер. Над главата ми бяха разпръснати звезди, които проблясваха между тъмните очертания на листата. Тази нощ щеше да е красива. Някъде в далечината настъпващият мрак бе приветстван от висок ясен вой. Ричард беше споменал нещо за мистични върколашки глупости. Щеше да има джамборе на лунна светлина. Боже, как мразя партитата.