Лоръл К. Хамилтън
Синя луна (17)

16

Деймиън отказа да се къпе заедно с Ашър, въпреки че и двамата бяха мръсни и можеха да си помогнат взаимно с изтъркване на труднодостъпните места. Бях им предложила да се изкъпят заедно, защото и двамата бяха мъже. Знаех, че Ашър е бисексуален, но заради консервативното ми възпитание изобщо не ми хрумна, че той би възприел всеки, с когото е под душа, като сексуален обект, независимо от пола. Знаех какъв е и не ми пукаше особено, но от време на време се изненадвах. И аз не знам защо.

Ашър излезе от банята гол, само с вързаната на кръста хавлиена кърпа. Деймиън зае мястото му под душа. Последно къпане за тази нощ. Джейсън беше помогнал на Ашър за труднодостъпните места. И не беше направил никакъв опит да флиртува с вампира. Просто влезе при него, помогна му и излезе. След признанието на Джейсън не знаех дали флиртува с мъжете така, както с жените. Очевидно не.

Белезите по гърдите на Ашър се виждаха съвсем отчетливо. Докато вървеше, изпод хавлията се мярнаха и изгарянията по дясното му бедро. Всичко останало у него беше бледозлатисто съвършенство. Някога хората ахваха от красотата му. И днес ахваха, но по други причини.

Зейн и Чери избягваха да го гледат. Лицата им бяха безизразни, но неудобството, което изпитваха, подсказваше недвусмислено чувствата им.

Ашър беше невъзмутим, обаче знаех, че е забелязал поведението им.

Джейсън не се притесняваше да гледа към него. Той беше нахлузил кожен панталон, но не си беше сложил ризата и обувките, защото му предстоеше да помогне на Деймиън за къпането. Върколакът беше седнал върху един от ковчезите, поклащаше босите си крака и ме зяпаше. Погледът му се стрелкаше от време на време към Ашър, после се връщаше пак върху мен.

О, по дяволите, да не съм им бавачка? Ще рече човек, че при наличието на толкова привлекателни свръхестествени мъже ще има изобилие от секс, но се усещаше само сексуално напрежение и страдание. Не знам дали това се дължеше на факта, че съм жена, или на нещо друго, но все аз бях тази, която се грижеше за другите. Може би наистина чисто по женски — определено не смятах, че съм прекалено състрадателна. Защо ми трябваше да отида при вампира?

Ашър бе коленичил пред пътническия сандък. Гърбът му беше гладък и почти съвършен, като изключим няколкото малки продълговати белега, останали от стичането на светената вода отстрани по ребрата му. Златистата му коса беше сплъстена и влажна и от нея капеше вода, която оставяше сребристи линии надолу по гърба му. Нямаше достатъчно хавлиени кърпи, затова вампирите не ползваха отделна кърпа за коса.

Взех кърпата, с която си бях подсушила косата, от облегалката на стола до бюрото. Бях я оставила там да съхне. Приближих се до него и сложих ръка върху рамото му. Той трепна и наведе глава, за да прикрие обезобразеното си лице с мократа коса. Направи го автоматично и неволно ми се сви сърцето.

Ако бяхме любовници, щях да близна водата от гърдите му, да погаля с език дълбоките белези и може би дори да плъзна ръка под хавлията. Но ние не бяхме любовници и никога не го бях виждала гол. Не знаех какво крие под кърпата. Веднъж Ашър ми каза, че онази му работа е незасегната и функционира нормално, но това не даваше отговор на въпроса как изглежда. А като се има предвид колко комфортно се чувствах в присъствието му, не бях сигурна, че искам да знам. Ако изглеждаше като гърдите му, бях почти убедена, че не искам да я виждам. Да, признавам си: отчасти все пак изпитвах любопитство.

Направих най-доброто, на което бях способна. Притиснах лице към грапавата кожа на дясната му буза.

— Какво ще облечеш?

Той въздъхна и опря лицето си в моето. Взе ръката ми и я плъзна по влажните си гърди.

— Мисля, че трябва да ги шокираме. Ще се облека много оскъдно.

Отдръпнах се леко назад, за да виждам лицето му. Ашър продължаваше да притиска ръката ми към гърдите си, за да усетя гладкото съвършенство от лявата му страна.

— Сигурен ли си?

Вампирът се усмихна, но същевременно примигна, така че не успях да разчета изражението в очите му. Той потупа ръката ми и ме пусна.

— Свикнал съм с ефекта, който оказвам върху хората, ma cherie. Имах на разположение векове, за да го превърна в свое предимство.

Изправих се и наметнах раменете му с кърпата.

— Ще ти трябва за косата.

Той я хвана за двата края и я притисна към носа и устата си като шал.

— Попила е нежния аромат на кожата ти.

Пипнах кичур от натежалата му златна коса.

— Сладкодумец.

Вгледах се в лицето му, в мразовитата синева на очите му и усетих болка ниско в корема. Почувствах внезапна страст, от която дъхът ми секна. Случва се. Понякога е достатъчен дребен жест, обикновено завъртане на глава, за да останете без дъх и тялото ви да реагира по начин, който не можете да контролирате. Когато това стане, се преструвате, че не се е случило нищо, и прикривате емоциите си. Не дай Боже обектът на внезапното желание да разбере какво ви се върти в главата. Но сега допуснах желанието в очите си. Позволих на Ашър да види как ми бе подействал.

Той взе ръката ми и я целуна нежно.

— Ma cherie.

Джейсън се приближи до нас и се подпря на близкия ковчег, както преди това се бе подпирал на бюрото.

— По дяволите — каза той.

— Какво? — попитах.

— Ти си ме виждала гол или почти гол. Между нас е имало почти интимна близост — Джейсън въздъхна. — И никога не си ме гледала по този начин.

— Ревнуваш ли? — попитах.

Той се замисли за секунда, после кимна.

— Да, мисля, че ревнувам.

Ашър се засмя и смехът му беше като перушинка, която гали кожата, насочвана от веща ръка.

— Имаш такова гладко и съвършено тяло, в разцвета на младостта си, жив си и дишаш, а все пак ми завиждаш. Колко мило.

Разговорът ни бе прекъснат от почукване по входната врата. Извадих браунинга и залепих гръб за стената до вратата.

— Кой е?

— Върн.

Отместих завесата и погледнах навън. Май беше сам. Отворих му и го пуснах да влезе. Когато мина покрай мен, заврях дулото на пистолета в гърба му и затворих вратата с ритник.

Той се вцепени:

— Какво става?

— Ти ни кажи — предложих му аз.

— Анита — рече Ашър.

— Не, той е Улфрик. Длъжен е да държи глутницата си под строг контрол.

Усетих как цевта помръдна, когато гръдният му кош се разшири.

— Надушвам лайна по килима и чаршафите. Да не би Колин да ви е посетил?

Забих цевта в гърба му достатъчно силно, за да му направи синина.

— Прати ни подарък.

— Веднъж и на нас ни направи такъв подарък — каза Върн. — Знам на какво мирише тук, защото държах ръката на Ерин, докато се разлагаше и умираше.

— Защо да ти вярвам? — попитах го аз.

— Ако имаш проблем с хората на Колин, защо заплашваш мен с пистолет?

— Един от твоите вълци е подмамил Натаниел и го е предал на вампирите.

Цевта отново помръдна, защото Върн обърна глава към леглото.

— Защо е жив?

— Не е твоя работа — отвърнах.

Той кимна.

— Кой от моите вълци е завел вашата котка при Колин?

— Мира.

— По дяволите — рече Върн. — Знаех, че е бясна на Ричард, защото я заряза, но изобщо не съм подозирал, че ще отиде при вампирите.

Ашър се приближи до нас.

— По законите на гостоприемството можем да държим теб отговорен за действията на глутницата ти.

— Какво мога да направя, за да изкупя вината си за нарушения протокол?

Прозвуча прекалено официално за простоватия му южняшки провлачен говор.

Наведох се към него, защото нямаше как да навра по-силно цевта в тялото му, а трябваше да наблегна на думите си.

— Откъде да знам, че ти не си й наредил да го направи?

— Казах ви какво причини Колин на Ерин. Той заяви, че сме си позволявали твърде много, като сме забравяли, че вампирите са по-могъщи от което и да е животно. Как, по дяволите, успяхте да излекувате вашия леопардлак?

— Казва се Натаниел — рекох аз.

Върн си пое дълбоко въздух и издиша бавно.

— Как излекувахте Натаниел?

Погледнах иззад тялото на Върн към Ашър. Той ми кимна съвсем леко и аз отстъпих няколко крачки, за да бъда извън обсега на Върн, ако го е ядосал пистолетът. Обаче го задържах насочен към него, защото разстоянието между нас все пак беше по-малко от десет крачки. Дори обикновен човек, въоръжен с нож, може да преодолее това разстояние по-бързо, отколкото повечето хора са способни да извадят пистолет от кобура.

— Като изложихме на голям риск самите себе си — отговори Ашър.

— Как? — попита Върн. Той тръгна към леглото, без да ми обърне никакво внимание. Вампирът му каза как го бяхме излекували. — И никой от вас не се зарази?

— Деймиън се зарази — каза Ашър.

Върн огледа помещението.

— Имаш предвид червенокосия вампир?

Ашър кимна.

— Чувам го в банята. А би трябвало да е мъртъв.

— Да, би трябвало — съгласи се Ашър.

Върн се обърна отново към мен.

— Нашата варгамор каза, че е усетила силата ти тази вечер. Каза, че си направила някакво заклинание.

— Терминът варгамор ми е непознат — рекох аз.

— Така се нарича магьосницата или магьосникът на глутницата. Обикновено варгаморът е вещица, но невинаги. Понякога е просто медиум. Повечето глутници вече не използват такива като тях. Как спаси вампира, когато започна да гние?

Прибрах браунинга в кобура. Първо, не можех да го държа до безкрай в ръце и второ, започвах да вярвам на Върн.

— Аз съм некромант, Върн. Деймиън е вампир. Аз го излекувах.

Очите му се присвиха.

— Просто така?

Изсмях се.

— Не, не просто така. За малко да го изпуснем, но го спасихме.

— Можеш ли да излекуваш и някой от моите?

— Колин, и някой от вашите ли е заразил тази вечер?

— Не, но ако се изправим заедно с вас срещу него, ще го направи.

— Защо ви е да ни помагате? — попитах аз.

— Защото мразя този проклет кръвопиец.

— Ако е вярно, значи Мира е нарушила закона на глутницата — обади се Джейсън.

Върн кимна.

— При нормални обстоятелства бих й наритал задника. Тя не ми се подчини, но вие сте тези, които пострадаха. Вашето желание за отмъщение е с предимство — той хвърли поглед към Ашър, после към мен, сякаш не беше сигурен от кого да поиска разрешение. — Какво трябва да направи моята глутница, за да оправим нещата помежду си?

Изгледах го с наклонена на една страна глава. Не ми харесваше, че негов вълк беше предал Натаниел. Вече не можех да му имам доверие. Но разбирах гнева на Мира. Ричард я е зарязал. Жена, която е била унизена, и така нататък.

— Като начало можете да отложите приветствената церемония — казах аз. — Тази вечер ще бъдем прекалено заети с вампирите, за да ни остане време за нещо друго.

Върн кимна.

— Дадено.

— Освен това искам главата на Мира на тепсия.

— Трябва ни място, където да се срещнем с Колин — намеси се Ашър.

— Нашият лупанар^[1] е на вашите услуги — каза Върн.

— Много великодушно — рече Ашър.

Великодушно беше. Може би прекалено великодушно.

— Нали си даваш сметка, че няма да убием Колин заради стореното? Така че каквото и да се случи тази вечер — освен ако той не ни нападне и не ни принуди да се защитим, — след няколко дни ние ще си тръгнем, а Колин ще остане Господар на града.

— Искаш да кажеш, че ако ви помогна, ще си навлека гнева му?

Кимнах:

— Да.

— Ерин беше добро хлапе. Дори не беше сред младоците, които се бяха разбунтували срещу вампирите. Избраха го само защото беше от моите вълци.

— Натаниел каза, че на Мира й е било платено, за да предаде едно от нашите животни на Колин — рекох аз.

— Типично за него — ръцете на Върн се свиха в юмруци и силата му премина през бунгалото като гореща вълна. — От десет години искам да го накарам да си плати за това, което причини на Ерин, но никога не съм бил достатъчно силен, за да му се опълча.

— Не го ли искаш мъртъв? — попитах учудено аз.

— През повечето време Колин не ни закача. А най-хубавото е, че не може да призовава вълците. Ако го убием, на негово място ще дойде друг господар, който може би ще бъде способен да контролира вълците. Някой, който може да се окаже още по-проклет кучи син от него. Би било страхотно да го видя мъртъв, но не и преди да знам какво ще струва това на моята глутница.

— Значи изборът е между злото, което познаваш, и злото, което ти е непознато.

Върн ме изгледа за секунда и кимна.

— Да.

— Страхотно — казах аз. — Тогава да вървим да подпалим cojones^[2] на това конкретно зло.

Никой нямаше възражения — нещо необичайно за това пътуване. Бях свикнала да убивам вампири, а не да ги наказвам, защото преди много време бях научила, че трябва или да убиеш чудовищата, или изобщо да не се занимаваш с тях. Настъпиш ли ги веднъж по опашката, метафорично казано, никога не можеш да бъдеш сигурен как ще реагират. Съжалявам, стига толкова. Знаех как ще реагира Колин. Въпросът беше колко кръв ще се пролее и дали ще успеем да се измъкнем, без някой от нашите да бъде убит. Пет пари не давах дали ще се наложи да убием някой от хората на Колин, даже се надявах да се наложи.