Лоръл К. Хамилтън
Синя луна (13)

12

Всички бяха в моята стая за урок по върколашки етикет. Седях в долния край на леглото, а до мен се беше настанила Чери. Тя беше измила черния си грим и лицето й изглеждаше бледо и младежко заради златистите лунички, обсипали страните й. Знаех, че е колкото мен, на двайсет и пет, но без грим изглеждаше по-млада. Сякаш не беше тя, а нейна по-млада и по-невинна сестра. Новите й дрехи допринасяха за илюзията. Беше се преоблякла в избелели дънки и възголяма тениска. Облекло, подходящо за трансформация. Когато пълнолунието е толкова близо, може лесно да се увлечеш и да се преобразиш по-рано. Така са ми казвали. А и съм го виждала.

Зейн се беше облегнал на отсрещната стена само по дънки, потрити и сцепени на коленете. Беше оставил обицата на зърното си и тя се открояваше съвсем ясно върху голата му кожа.

Джейсън беше по къси панталони, срязани от бивши дънки. Краищата на крачолите му бяха разнищени, сякаш нарочно ги беше разръфал. Освен тях носеше стари маратонки, обути на босо. Той лежеше по корем с обърната към нас глава, беше подпрял брадичката си на една от моите възглавници и поклащаше бавно сгънатите си в коленете крака, докато слушаше Джамил.

Джамил крачеше напред-назад пред нас в късата си тениска с усмихнат емотикон. Беше се събул до вратата и стъпваше по пода с гладките си тъмни крака. Въпреки че не правеше нищо, освен да се разхожда, от него се излъчваше енергия като нисковолтов ток. Луната беше почти пълна и зареждането с енергия беше лесно.

Искахме да включим и Натаниел в лекцията, но не можахме да го открием. Това хич не ми се понрави. Бях готова да организирам мащабно издирване, но Зейн го видял да напуска бунгалата с един от женските върколаци. Предполагаше се, че са отишли някъде да се натискат. Не организирах издирване, ала тази работа хич не ми харесваше. Не бях сигурна защо, но определено не ми харесваше.

Натаниел трябваше да научи основните поздрави, защото беше мой. Никой никога не беше чувал за лупа, която същевременно да е Нимир-ра на леопардски прайд, но Върн беше решил, че ще включи леопардлаците в церемонията, защото са мои. Затова се нуждаеха от малка лекция на тема приветствия. Бях изпратила Деймиън и Ашър да намерят Натаниел. Никой от глутницата на Върн не очакваше вампирите да вземат участие в официалното приветствие. Всъщност те бяха помолили вампирите да не докосват никого от върколаците без специална покана. При това молбата им беше много настоятелна.

Затова в момента само четирима наблюдавахме как Джамил крачи из помещението. Накрая той се спря пред мен.

— Стани.

Прозвуча ми като команда, но станах и вдигнах глава към него.

— Ричард каза, че имаш диплома по биология.

Не очаквах подобно начало, обаче кимнах:

— По свръхестествена биология, ако трябва да сме точни.

— Какво знаеш за натуралните вълци?

— Чета Меч — отговорих аз.

Очите на Джамил леко се разшириха.

— Л. Дейвид Меч^[1]?

— Да, изглеждаш изненадан. Той е един от водещите специалисти по поведението на вълците.

— Защо го четеш? — попита Джамил.

Свих рамене.

— Аз съм лупа на глутница върколаци, но не съм върколак. Няма добри книги за върколаци, затова е най-добре да опозная вълците.

— Какво друго си чела? — попита той.

— „За вълците и хората“ на Бари Холстън Лопес. И няколко други книги, но това са двамата най-добри автори, които съм открила до момента.

Джамил се усмихна и леко проблеснаха зъбите му.

— Току-що много ми улесни работата.

Намръщих се.

— Официалното приветствие е като среща между два приятелски настроени вълка. Важното е да допреш нос ето тук — той докосна леко косата зад ухото ми.

— А потърквате ли буза в бузата на другия, както е при истинските вълци? Мисълта ми е, че в човешкия си облик вие нямате жлези по бузите, които да оставят миризлива следа по другия върколак.

Той ме изгледа почти тържествено и кимна.

— Да, търкаме бузи дори когато сме в човешки облик. После заравяме нос в косата зад ухото.

— Колко е голяма глутницата на Върн?

— Петдесет и двама върколаци — отговори Джамил. Повдигнах вежди.

— Моля те, кажи ми, че няма да се наложи да отърквам лицето си във всеки от тях.

Джамил се усмихна, но очите му останаха сериозни. Беше се замислил за нещо. Щеше ми се да знам за какво.

— Не във всеки, само в алфите.

— А те колко са?

— Деветима.

— В такъв случай предполагам, че ще се справя — погледнах отново замисленото му лице и попитах направо: — За какво размишляваш толкова задълбочено, Джамил?

Той примигна.

— Какво?…

— Само не ми казвай, че за нищо. От пет минути насам си адски сериозен и замислен. Какво има?

Той ме погледна. Концентрацията в тъмните му очи беше почти осезаема.

— Впечатлен съм, че си си направила труда да опознаеш натуралните вълци.

— Използваш термина натурални вълци. Никога преди не съм го чувала.

Джейсън се претърколи от леглото и стана.

— През част от времето сме истински вълци. А не сме натурални.

Погледна към Джамил и той кимна.

— Значи за вас е обидно да ви наричат натурални вълци?

— Да — потвърди Джамил.

— Нещо друго, за което да внимавам? — полюбопитствах аз.

Джамил погледна към Джейсън. Размениха си поглед, който явно само аз не разбрах. Сякаш предстоеше някаква неприятна изненада, за която никой не искаше да ми каже.

— Какво? — попитах аз.

— Хайде да изрепетираме приветствието — рече Джамил.

— Какво криете от мен, момчета?

Джейсън се изсмя.

— Просто й кажи.

От гърлото на Джамил се изтръгна ниско ръмжене. Кожата ми настръхна.

— Аз съм Скол, а ти си никой сред ликоите^[2]. Гласът ти е само вятър пред входа на пещерата.

Джейсън направи няколко крачки към нас.

— Дори дърветата се прекланят пред вятъра — рече той. Думите прозвучаха прекалено официално за неговата уста.

— Добре — похвали го Джамил. — Виждам, че все пак знаеш ликойски изрази.

— Ние се страхувахме да се докосваме — каза Джейсън, — а не да разговаряме помежду си.

Зейн се оттласна от стената, мина между тях и застана до мен:

— Луната изгрява. Времето ни изтича.

Изгледах всички намръщено.

— Имам чувството, че говорите кодирано и само аз не знам какъв е кодът.

— Очевидно използваме изрази — каза Джамил, — които са общи за ликоите и за прайда.

— Страхотно, вълците и леопардите имат общи корени. И сега какво?

— Приветствай ме — рече Джамил.

— Ъъ, аз съм лупа. Ти си просто Скол, телохранител. Моят ранг е по-висок от твоя, затова ти трябва пръв да ми предложиш лицето и гърлото си.

— Тя е ваша лупа и наша Нимир-ра, което я прави равна по ранг с вашия Улфрик, така че искането й е съвсем основателно — обади се Зейн.

Джамил му изръмжа.

Зейн застана зад мен, сякаш искаше да се прикрие зад тялото ми като зад щит. Можеше и да се получи, ако не беше по-висок от мен близо двайсет и пет сантиметра.

— Тя те отхвърля — каза Джамил. — Сега си сам срещу мен.

— И дума да не става — намесих се аз. — Зейн е мой. Няма да ти позволя да го използваш, за да демонстрираш глупавото си мачовско превъзходство.

Джамил поклати глава.

— Той се навря в теб, но ти не го докосна.

Намръщих се.

— Е, и?

Джамил въздъхна.

— Книгите, които си прочела, не са те научили на нищо за нас.

— Тогава ти ми обясни — казах аз.

Джейсън се намеси:

— Когато Зейн се приближи до теб, той потърси твоята защита, но ти не го докосна. По този начин отхвърли молбата му за защита.

Чери продължаваше да седи неподвижно на леглото със събрани в скута ръце.

— Това е едно от правилата, които важат както за вълците, така и за нас.

Обърнах глава и ги изгледах.

— А вие двамата откъде знаете всичко това?

— Когато начело на глутницата бяха Рейна и Маркус, на всички ни се налагаше често да молим за защита — обясни Джейсън.

— Габриел прекарваше много време с Рейна — намеси се Чери. — И ние, леопардлаците, бяхме принудени да прекарваме много време с вълците.

— В такъв случай, когато Зейн се доближи до мен, какво трябваше да направя?

— Искаш ли да го защитиш от мен? — попита Джамил.

Огледах високото му мускулесто тяло. Даже да не беше ликантроп, в честен двубой щеше да бъде страховит противник. Разбира се, природата се беше погрижила двубоят между нас да не бъде честен. Джамил беше по-тежък от мен с поне четирийсет и пет килограма. Обсегът на ръцете му беше два пъти по-голям от моя. А силата на горната част на тялото му… мисля, че схващате мисълта ми. Честният двубой между нас беше невъзможен. Затова не изпитвах никакви угризения да използвам оръжия.

— Да — отговорих аз. — Искам да защитя Зейн от теб. Ако това е необходимо.

— Тогава го докосни — каза Джамил.

Намръщих се отново.

— Може ли да бъдеш малко по-конкретен?

— Важно е самото докосване — поясни той, — а не къде или как ще го докоснеш.

Зейн стоеше зад мен. Плъзнах се назад, докато гърбът ми докосна тялото му. Телата ни се допряха плътно едно в друго.

— Това достатъчно ли е? — попитах.

Джамил поклати глава.

— Просто го докосни — той направи знак на Джейсън. — Поискай защитата ми.

Джейсън се приближи с усмивка. Застана съвсем близо до него, но без да го докосва. Джамил обви раменете му с ръка — покровителствено, почти като прегръдка.

— Ето това е.

— Трябва ли да го направя по същия начин, или може да го докосна където и да е, стига да е на видимо място?

Джамил отвърна с кратък звук, нещо средно между сумтене и ръмжене.

— Усложняваш излишно нещата.

— Не — възразих аз. — Ти го правиш. Просто ми отговори на въпроса.

— Не, не е нужно да бъде по същия начин, но е добре да се научиш да го правиш, така че да изглежда естествено.

— Защо?

— Ами ако Зейн бягаше от мен пред публика? Той те вижда в тълпата и идва при теб. Единственото, което трябва да направиш, е да се престориш, че го прегръщаш или дори, че го целуваш. Аз ще разбера, че му гарантираш защита, и никой от присъстващите хора няма да заподозре, че става нещо нередно.

Не бях сигурна как трябва да се почувствам от факта, че не съм включена в групата на хората, но си замълчах. Хванах Зейн през кръста и го придърпах до мен. Щях да се чувствам по-комфортно, ако беше с риза, но както и да е, това беше мой проблем, не негов. Бях го прегърнала с лявата ръка, така че дясната ми ръка беше свободна. Освен това отстъпих леко назад, та пистолетът ми да не бъде закрит от тялото му. Не пуснах Зейн, но го задържах на известно разстояние от себе си, за да стане очевидно, че под ръката ми има пистолет. Има много начини да отправиш заплаха.

— Доволен ли си? — попитах.

Джамил кимна рязко.

Джейсън се отдръпна от него и застана по-близо до мен и Зейн.

— Джамил е бесен, задето Зейн му каза, че трябва да те приветства като по-висшестояща.

— А ти реши да й го припомниш — изръмжа Джамил.

— Ох — рече Джейсън, — толкова съм уплашен.

Стаята се изпълни с енергия, от която настръхнах. Видях как кафявите очи на Джамил избледняха, станаха яркожълти. Той изгледа Джейсън с вълчи очи.

— Ще бъдеш.

Чери стана плавно от леглото и коленичи зад мен. Протегна нагоре едната си ръка и аз я стиснах. Тя облиза чевръсто ръката, с която я държах — поздрав, който използват само леопардите, — после протегна изящната си китка към крака ми и се вкопчи в панталона ми като малко срамежливо дете. Явно смяташе, че ще се случи нещо лошо.

Очаквах Джейсън да дойде при мен като леопардлаците, но той не го направи. Отстъпи към вътрешността на стаята, отдалечавайки се от Джамил, но не ме помоли за помощ.

— Какъв е проблемът? — попитах аз. — Просто Джамил ще ми предложи пръв бузата си, нали така?

— О, не — каза Джейсън. — Ще бъде много по-забавно.

При тези му думи се навъсих, защото познавах отлично представата му за забавление.

— Може би поисках нещо, което не разбирам.

— Но го поиска — рече Джамил — и това е твое право, защото си наша лупа.

Започнах да подозирам, че съм направила някакъв гаф. Че съм поискала нещо, което Джамил не иска да ми даде, а аз вероятно няма да съм доволна да го получа.

— Ако не се беше държал като задник, когато пристигнахме тук, Джамил, вероятно щях да подмина това.

— Но… — започна той.

— Но няма да отстъпя, не и пред теб.

— Пред никого — каза тихо Джейсън.

И това беше вярно.

— Ако откажа, ще бъде предизвикателство към теб — рече Джамил.

— Добре, но знай, че нямаш повече картбланш за този уикенд.

Той кимна.

— Виждам пистолета.

— Значи се изяснихме.

— Изяснихме се — потвърди Джамил.

Той скъси разстоянието между нас и видях, че очите му все още са злокобно жълти.

— Без номера, Джамил.

Той за миг се озъби.

— Правя това, което ти поиска, Анита.

Зейн се премести зад мен и сложи ръце на раменете ми, предоставяйки ми повече място за движение. Чери се сгуши в краката ми. Нито един от двамата не се отдръпна. Реших, че това е добър знак. Дано не грешах.

Джамил докосна съвсем леко лицето ми с върховете на пръстите си.

— Ако имаше хора, щях да го направя ето така — той се наведе към мен, сякаш се канеше да ме целуне.

Направи го. Докосна ме с устни, като продължаваше да държи лицето ми с пръсти. После се отдръпна от мен. Отвори очи и видях, че са все така яркожълти, златисти. На фона на тъмната му кожа цветът им беше поразителен.

През цялото време стоях неподвижно. Бях толкова слисана, че не знаех какво да предприема. Джейсън и леопардите мълчаха, така че Джамил, изглежда, правеше точно това, което го бях принудила да направи. Вероятно. Ако на неговото място беше Джейсън, щях да заподозра, че цели да си открадне целувка от мен, но Джамил не си падаше по такива игри.

Той продължаваше да държи лицето ми.

— Но тази вечер няма да има хора. Когато сме сред нашите и никой не гледа…

Джамил не довърши. Просто се наведе отново към мен. Езикът му пробяга по долната ми устна. Дръпнах се назад. Той отпусна ръце.

— Ти четеш книги за вълци, Анита. Аз съм подчинен вълк, който моли доминиращия си събрат за внимание.

— Вълчетата молят по подобен начин за храна — казах аз. — Когато вълците са възрастни, това е ритуал, при който подчиненият вълк ближе и хапе леко муцуната на доминиращия.

Джамил кимна.

— Схванах — уверих го аз.

— Поздравът, на който се опитвам да те науча, е нашата версия на ръкостискането при хората. И двамата предлагат едновременно муцуните си. По-скоро е като целувка.

— Покажи ми.

Той се наведе отново към мен, но този път не се опита да докосне устните ми. Отърка бузата си в моята, плъзна я по ухото ми и накрая зарови лице в косата ми. Моето лице също се оказа притиснато в косата му. Тя беше на плитки, които бяха едновременно груби и меки на допир.

Джамил каза, както беше с уста в косата ми:

— Трябва да заровиш лице в косата и да подушиш кожата.

Той навря лицето си чак до скалпа ми. Чух как си пое въздух. Дъхът му беше почти горещ.

Опитах се да направя същото, но се наложи да се повдигна на пръсти и да се облегна с една ръка на гърдите му, за да не загубя равновесие. Зейн се отдръпна от мен и аз се подпрях с другата ръка на рамото му. Плитчиците на Джамил улесниха достъпа до кожата на скалпа му. Те се разделиха и обгърнаха лицето ми като малки тънки въжета.

Надуших балсама му за коса и одеколона му, а под тях и собствената му миризма. Щом я вдишах, усетих прилив на сила и тя не идваше от него. Внезапно разбрах, че Ричард седи на някакво легло и е прегърнал майка си. Почувствах как той вдига поглед към мен, сякаш ме бе видял да стоя до леглото. Но аз се намирах на километри от него и стоях до друго легло. Ние се потопихме в плътната топла миризма, която излъчваше кожата на Джамил, и силата на Ричард така се стовари върху мен, че настръхнах.

Джамил се отдръпна, без да пуска раменете ми. Ноздрите му потръпваха.

— Ричард… усетих миризмата на нашия Улфрик. Но как?

Зейн се притисна в гърба ми и отърка лице в косата ми. Чери се би свила в краката ми като ембрион.

— Тя е вашата лупа. Свързана е с вашия Улфрик.

Джамил се отдръпна от мен сякаш със страх.

— Не може да е свързана с Ричард. Тя не е ликой.

Тръгнах към него и Зейн се свлече на колене зад мен. Чери ме пусна неохотно. Те се сгушиха един в друг и се прегърнаха. Спрях се да ги погледна и попитах:

— Добре ли сте?

Зейн кимна.

— Виждал съм и преди да призоваваш силата на белезите, но никога не съм те докосвал, докато в теб се влива силата на Улфрик. Усещането е главозамайващо.

Бледата Чери се взираше безмълвно в мен с широко отворени очи.

— Ами да — съгласи се Джейсън.

Той продължаваше да стои в далечния край на стаята, беше кръстосал ръце пред голите си гърди и разтриваше бицепсите и раменете си, сякаш му беше студено. Но не му беше студено.

Обърнах се отново към Джамил.

— Аз съм свързана с Ричард. Връзката между нас не е като връзката между него и друг ликантроп, но все пак е връзка.

— Ти си човешкият слуга на Жан-Клод — каза Джамил.

Мразех това определение, но технически погледнато, беше точно така.

— Да, а Ричард е вълкът на повикване на Жан-Клод.

— Той не може да призове нашия Улфрик, сякаш му е куче. Ричард не се подчинява на прищевките на вампира.

— Аз също — казах. — Понякога си мисля, че двамата с него сме прекалено голяма хапка за устата на Жан-Клод.

Вратата на бунгалото се отвори без почукване и без предупреждение. Влезе Ашър, понесъл на ръце Натаниел. Дребният леопардлак беше загърнат със сакото му. Виждаха се само краката му, бледи и боси.

Втурнах се към тях.

— Какво е станало?

Ашър остави Натаниел по гръб на леглото. Леопардлакът беше гол под сакото. Той направи опит да се обърне странично и да се свие, но Ашър го спря, помъчи се да изпъне краката му и да го накара да лежи неподвижно.

— Не мърдай, Натаниел.

— Боли! — гласът му беше приглушен и трепереше от болка.

Коленичих до леглото и докоснах лицето му. Той ме погледна и очите му бяха толкова изцъклени, че им се виждаше бялото. От отворената му уста се изплъзна кратък стон. Пръстите му се вкопчиха в покривката на леглото, сякаш имаше нужда да се държи за нещо, независимо какво. Аз му подадох ръка и той я стисна с такава сила, че му обърнах внимание да не ми я счупи.

Натаниел промърмори „съжалявам“, изви гръбнак и тялото му се загърчи. При нормални обстоятелства гледката на голата му плът щеше да ме смути, но сега бях прекалено изплашена. На гърдите му имаше кървящи разрези, но те изглеждаха плитки. Не виждах никаква видима причина да изпитва такава болка.

Чери изчезна в банята. Не подозирах, че медицинска сестра може да се впечатли толкова лесно.

— Кой ти причини това? — попитах аз.

— Той е послание до нас от местните вампири — отговори вместо него Ашър.

— Какво послание?

Натаниел се гърчеше върху леглото, сграбчил и двете ми ръце. Две сълзи се търкулнаха бавно по бузите му.

— Непрекъснато ме питаха защо сме дошли тук — той отметна глава и зърнах за миг нещо на врата му.

Освободих едната си ръка и отместих дългата кестенява коса, за да разгледам мястото. По гладката кожа на шията му имаше следи от вампирски зъби. Ухапването беше чисто, без разкъсвания, но кожата около него беше малко по-тъмна от нормалното.

— Това някой от вас ли го направи? — попитах аз.

— Аз пих кръв от свивката на ръката му — отговори Ашър. — Това е работа на Колин.

Тялото на Натаниел се отпусна върху леглото. Спазъмът — или каквото там беше — преминаваше.

— Казах им, че сме дошли, за да спасим Ричард. Повтарях им истината отново и отново — ръката му стисна конвулсивно моята и той затвори очи, сякаш го бе връхлетяла вълна от болка. След няколко секунди ги отвори и ръката му охлаби хватката си. — Не искаха да ми повярват.

Чери излезе от банята. Направи внимателен, но решителен опит да ме отстрани от пътя си, обаче Натаниел се вкопчи в ръката ми. Тогава Чери ме накара да коленича до горния край на леглото. Така Натаниел пак можеше да ме държи, но нямаше да й преча. Тя започна да преглежда раните на гърдите му. Държеше се много хрисимо, чак прекалено, но когато някой пострадаше, ставаше съвсем различна. Превръщаше се в медицинската сестра Чери, сякаш дяволската кучка в кожени дрехи беше тайното й „аз“.

— Имаш ли аптечка в това бунгало? — попита ме тя.

— Не — отговорих.

— Аз имам в куфара в другото бунгало — каза Чери.

— Ще го донеса — предложи Джейсън и се запъти към вратата.

— Чакай — обадих се аз. — Джамил, отиди с него. Не искам други пострадали тази вечер.

Никой не се опита да спори с мен. Случваше се за пръв път. Двамата върколаци просто тръгнаха към вратата. Деймиън се отмести, за да им направи път. Затвори вратата след тях и се облегна на нея. Очите му бяха станали яркозелени като смарагди и сякаш пламтяха. Кожата му бе придобила онзи полупрозрачен, почти светещ вид, който се получава, когато вампирите започнат да губят човешкия си облик. При по-низшите вампири става такава под въздействието на силни емоции като страх, похот или гняв.

Погледнах Ашър. Той изглеждаше… нормално. Стоеше до леглото, а красивото му трагично лице беше безизразно. Като изражението на Жан-Клод, когато крие нещо.

— Мислех, че Колин ще ни нападне директно или ще ни остави на мира — казах аз. — Никой нищо не ми е споменавал за подобни гадости.

— Това беше… неочаквано — рече Ашър.

— Обясни ми го тогава.

Деймиън се оттласна от врата и закрачи из стаята, всяка негова крачка издаваше ярост.

— Измъчвали са го, защото им е харесало. Те са вампири, но не се хранят само с кръв.

— Какво имаш предвид, Деймиън?

— Пирували са с неговия страх.

Преместих поглед от пламналото му лице към Ашър, после го върнах върху Деймиън.

— В буквалния смисъл, така ли?

Той кимна.

— Онази, която ме направи вампир, беше като тях. Можеше да се храни със страх, сякаш пие кръв. Дни наред се хранеше само с ужас, после внезапно минаваше на кръв. Но тя не просто се хранеше, а устройваше истинска касапница. Връщаше се омазана с кръв. И ме караше… — гласът му заглъхна. Той ме погледна: очите му бяха станали като истински зелени пламъци, сякаш силата му прогаряше очните кухини. — Почувствах го, когато се срещнахме с Колин. Подуших го. Той е като нея. Той е нощен хаг, мора.

— Какво, по дяволите, е нощен хаг, мора? И какво имаше предвид, като каза, че си се срещнал с Колин? Мислех, че просто си спасил Натаниел.

— Не, те ни го върнаха — отвърна Ашър. — Ако не го бяхме видели, посланието нямаше да е пълно.

Чери ни прекъсна:

— Пулсът му е едва доловим, а кожата — студена и влажна. Започва да изпада в шок. Разрезите по гърдите му са плитки. Дори две вампирски ухапвания за една нощ не биха го докарали до такова състояние. Обикновено се възстановяваме по-бързо.

— Има и трето ухапване — намеси се Ашър.

Гласът му прозвуча спокойно, сякаш не изпитваше никакви емоции.

Чери огледа от горе до долу тялото на Натаниел, после докосна бедрото. Разтвори краката му.

— Разбира се, бедрената артерия. Защо цветът на кожата е променен и при двете ухапвания? — тя докосна бедрото от вътрешната му страна. — Кожата е почти студена.

Натаниел се преви от болка върху леглото. Пусна ръката ми и протегна ръце, сякаш искаше да ме прегърне. Сграбчи ме за горната част на ръката и за блузата. Очите му гледаха безумно.

— Боли.

— Какво те боли? — попитах го аз.

— Ухапванията са замърсени — каза Ашър.

— В какъв смисъл замърсени?

— Все едно в тях има отрова.

— Той е превръщач, те имат естествен имунитет срещу отрови — възразих аз.

— Не и срещу тази.

— Каква е тази отрова? — попита Чери.

На вратата се почука. Гласът на Джейсън:

— Ние сме.

Деймиън ме погледна. Блясъкът на очите му беше намалял, а кожата му беше възвърнала почти напълно нормалния си млечен цвят.

Кимнах.

Той отвори вратата. Джейсън влезе с аптечка за първа медицинска помощ, по-голяма от сак за кратки пътувания. Може би Чери е била скаут в някой от предишните си животи. Джамил следваше Джейсън като голяма тържествена сянка.

— Отрова, срещу която няма да помогне нищо в тази аптечка — обади се Ашър.

Изгледах го, внезапно осъзнала смисъла на думите му.

— Искаш да кажеш, че той… — не можах да го изрека.

— Ще умре — довърши Ашър със същия спокоен, дори леко развеселен тон, с който говореше, откакто бяха влезли в бунгалото.

Изправих се, но ръцете на Натаниел ме държаха. Погледнах към Чери и тя се приближи, за да ми помогне да се освободя. Исках да кажа на Ашър неща, които Натаниел не трябваше да чува. Зейн пропълзя върху другата половина на леглото. Натаниел го сграбчи за ръката. После се сгърчи от нов спазъм. Зейн и Чери го притиснаха към леглото, с огромната сила на ръцете си го задържаха неподвижно. Двамата леопардлаци ме гледаха, а Натаниел се мяташе, подбелил очи. Зейн и Чери ме гледаха. Аз бях тяхната Нимир-ра, тяхната кралица. Трябваше да ги защитавам, а не да ги въвличам в такива гадости.

Извърнах се от обвинителните им погледи, изпълнени с очакване, и двамата с Ашър се оттеглихме до вратата.

— Какво искаш да кажеш с това, че ще умре?

— Нали си виждала вампири, които се разлагат и после възстановяват плътта си?

— Да, и?

— Един от тях е ухапал Натаниел.

— И мен са ме хапали. Джейсън също беше ухапан от такъв вампир. Но с нас не се случи нищо подобно.

Хвърлих поглед през рамо и видях, че Джейсън държи ръката на Натаниел, а Чери почиства раните на гърдите му. Нещо ми подсказваше обаче, че превързването на разрезите няма да помогне.

Джамил и Деймиън се присъединиха към нас. Застанахме в малък кръг и продължихме да говорим, докато Натаниел крещеше.

— Това е един от най-редките таланти. Мислех, че го владее само Morte d’Amour, Любовницата на смъртта, която е член на съвета. Колин е подбрал внимателно посланието си. Разрезите са причинени от разстояние и са демонстрация на сила.

— Жан-Клод не може да наранява от разстояние — казах аз.

— Не. И никой друг не е способен да предизвика разлагане с ухапването си. Поне никой в тази страна.

— Разлагане — обади се Джамил. — Какво по-точно имаш предвид?

Чери се приближи до нас с марли в ръцете. Бледите лунички изпъкваха като мастилени пръски на внезапно пребледнялата й кожа. По марлите имаше някаква жълто-зелена гадост.

— Изтича от раните в гърдите му — каза тихо тя. — Какво е това, по дяволите?

Всички погледнахме към Ашър, дори Деймиън. Но аз бях тази, която го каза на глас:

— Той гние. Разлага се приживе.

Ашър кимна.

— Разложението е в кръвта му. Ще се разрасне и той ще изгние.

Погледнах пак към леглото. Джейсън говореше тихо и нежно на Натаниел и го галеше по главата, сякаш успокояваше болно дете. Зейн ме гледаше.

— Трябва да има нещо, което можем да направим — казах аз.

Лицето на Ашър беше по-безизразно и предпазливо от когато и да било. Един от спомените на Жан-Клод за Ашър ме връхлетя с такава сила, че пръстите ми изтръпнаха. Разпознах положението на раменете му. Годините наблюдения ми позволиха да разчета с лекота езика на тялото му. Повече години, отколкото самата аз бях живяла.

— Какво криеш, Ашър?

Той ме погледна с бледите си, чисти, празни очи, обрамчени с прекрасни златисти мигли като блестяща дантела. И се усмихна. Усмивката му беше точно каквато би трябвало да бъде: радостна, чувствена, сърдечна. Тя прониза сърцето ми като нож. Припомних си времето, когато цялото му лице беше красиво. Припомних си времето, когато от тази усмивка ми спираше дъхът.

Тръснах глава. Физическото усилие ми помогна. Отърсих се от спомените. Те избледняха, но не забравих това, което бях видяла и което знаех.

— Ти знаеш как да го спасим, нали?

— Колко силно желаеш да го спасиш, Анита? — сега гласът му не беше неутрален, а прозвуча почти гневно.

— Аз го доведох тук, Ашър. Аз го изложих на опасност. И съм длъжна да го защитя.

— Мислех, че той е този, който би трябвало да те пази — рече вампирът.

— Той е подвижна храна, Ашър. Знаеш го. Натаниел не е в състояние да защити дори себе си.

Ашър издиша шумно:

— Натаниел е pomme de sang.

— Какво е това, по дяволите?

— Означава кървава ябълка. Така Съветът нарича всички, които са станали доброволно храна.

Деймиън довърши мисълта му:

— Всеки вампир, който се храни от pommes de sang, е длъжен да ги защитава, както овчар варди овцете си от вълци.

Той погледна към Ашър, докато го казваше, и погледът му не беше никак приятелски. Очевидно се заформяше конфликт между тях, но сега не му беше времето.

Докоснах Ашър по ръката. Беше твърда като дърво, в нея нямаше капчица живот. Той се изолираше от мен, от тази стая, от всичко, което се случваше. Щеше да остави Натаниел да умре, без да направи и най-малкия опит да го спаси. Неприемливо.

Насилих се да стисна тази дървена, мъртва ръка. Мразех, когато плътта на Жан-Клод ставаше такава. Това ми напомняше какъв е в действителност… и какъв не е.

— Не го оставяй да умре, не и по този начин. Моля те, mon chardonneret.

Щом чу галеното име, което Жан-Клод му бе измислил преди години, Ашър подскочи, сякаш го бях ударила. Прякорът му означаваше „щиглецо мой“ и звучеше глупаво на английски. Но лицето му изобщо не изглеждаше глупаво. Той беше почти шокиран.

— Никой не ме е наричал така от над двеста години насам — ръката под пръстите ми омекна и се изпълни отново с топлина и живот.

— Почти не си позволявам молби, но сега те моля.

— Толкова много ли означава за теб? — попита вампирът.

— Той е безпомощна жертва за всеки, Ашър. Все някой трябва да го е грижа за него. Моля те, mon…

Той затисна устните му с пръсти.

— Не го казвай, Анита, не го казвай никога повече, ако това не означава нищо за теб. Ще го спася, щом искаш.

Имах чувството, че нещо ми се губи. Спомнях си галеното име, с което Жан-Клод наричаше Ашър, но не и защо той се страхуваше да направи опит да излекува Натаниел. Гледах го как се приближава към леглото, гледах златистата му коса, която се спускаше като блещукащ воал по раменете му, и внезапно ми се стори, че това, което не мога да си спомня, е много важно.

Ашър протегна ръка към Деймиън.

— Ела, братко мой. Или прочутият кураж на викингите вече те е напуснал?

— Убивал съм твои предци, когато още си бил проблясък на мисъл в очите на прапрадядо ти.

— Мамка му, ще бъде опасно, нали? — попитах аз.

Ашър коленичи до леглото. Погледна назад към мен, при което златистата коса се спусна като завеса пред белязаната половина на лицето му. Беше коленичил — истинско златисто съвършенство — и се усмихна, но усмивката му беше горчива.

— Можем да поемем разложението, но ако не сме достатъчно силни, то ще проникне в нас и ще умрем. Във всеки случай скъпоценният ти леопардлак ще бъде спасен.

Деймиън пропълзя в далечния край на леглото, като избута Зейн от мястото му до главата на Натаниел. Леопардлакът беше спрял да крещи. Той лежеше неподвижно, с пребледняла, лъснала от пот кожа. Дишаше плитко и задъхано. От раните на гърдите му се процеждаше гной. В стаята се усещаше някаква миризма, която беше слаба, но се засилваше. Раната на шията му все още изглеждаше чиста, но кожата около нея беше придобила черно-зеленикавия цвят на синина, която е ужасно дълбока.

— Ашър — казах аз.

Той ме погледна, докато прокарваше ръка по едното голо бедро на Натаниел.

— Деймиън не е господар.

— Не мога да спася твоя леопард сам, Анита. Кого искаш да спасиш? И кого ще пожертваш?

Погледнах към Деймиън. Зелените му очи отново бяха човешки. Свит до Натаниел, той изглеждаше съвсем като простосмъртен.

— Не ме карай да избирам.

— Но трябва, Анита. Трябва да избереш.

Поклатих глава.

— Искаш ли да го спася? — попита Деймиън.

Срещнах погледа му, но не знаех какво да отговоря.

— Пулсът му е много слаб — обади се Чери. — Ако възнамерявате да правите нещо, побързайте.

— Искаш ли да го спася? — попита отново Деймиън.

Задъханото тежко дишане на Натаниел беше единственият звук във внезапно настъпилата тишина. Всички ме гледаха. Чакаха да взема решение. А аз не можех. Усетих как главата ми се свежда, сякаш движена от някой друг. Кимнах. Вампирите започнаха да пият.