Лоръл К. Хамилтън
Синя луна (24)

23

В леглото ми имаше трима души и аз не бях сред тях. Чери и Зейн се бяха сгушили от двете страни на Натаниел като живи амулети. Бях чувала, че физическата близост между ликантропите, независимо в какво животно се превръщат, ги лекува както емоционално, така и физически. Ричард го беше потвърдил и леопардлаците се бяха настанили в леглото, защото Натаниел бе изпаднал в истерия при мисълта, че няма да съм до него.

Така че леопардлаците завзеха леглото, а аз се настаних на пода. Освен част от килима получих одеяло и възглавница. Бяхме в друго бунгало. Върн щеше да се опита да почисти старото, но леглото и килимът в него вероятно бяха неспасяеми.

Извиних се на Върн за станалото, но той, изглежда, смяташе, че не съм направила нищо лошо. Беше на седмото небе, че съм изпържила вампирите на Колин. Аз не се радвах чак толкова. Отмъщението може да бъде нещо много страшно. Ако някой бе направил с вампирите на Жан-Клод това, което аз бях сторила с вампирите на Колин, щях… щяхме да го убием.

Вратата на банята се отвори и затвори тихо.

Седнах и придърпах одеялото около себе си. Джейсън мина между двата ковчега. Беше с копринени боксерки. Снощи си ги беше обул в банята и бе излязъл оттам, без да каже нито дума. Все още се опитвах да убедя леопардлаците, че не бива да спят голи.

Джейсън бе поискал да легне при тях, за да добави свръхестествената си енергия към тяхната, но те му отказаха. Не защото беше върколак, а защото Чери не вярваше, че няма да й налети.

Джейсън се спря пред леглото, загледан в купчината от спящи леопардлаци. Прокара пръсти през разрошената си от съня коса. Тя беше достатъчно права и мека, така че успя да я приглади. Остана в долния край на леглото, като се взираше в него.

Накрая станах, увита в одеялото. Бях облечена с тениската за сън, която ми стигаше чак до прасците. Беше ми прекалено голяма, но пък ставаше за нощница, а не исках да спя гола. Аз съм самата стеснителност. Застанах до Джейсън, покрита с одеялото от раменете до стъпалата. Не че му нямах доверие. Чувствах се некомфортно, защото не бях сама в бунгалото.

Чери лежеше по гръб с усукани около коленете й чаршафи. Носеше червени бикини, които прилепваха плътно към тесните й бедра. Имаше много дълга талия и още по-дълги крака, затова беше толкова висока. Гърдите й бяха малки и твърди. Тя въздъхна и се завъртя странично, при което едната й гърда помръдна и се притисна в леглото. Зърното й се втвърди, сякаш в това наместване или в съня й имаше нещо възбуждащо. А може би просто й беше студено.

Погледнах към Джейсън. Той се взираше в нея, сякаш се опитваше да запамети всяка извивка, начина, по който гърдите й се бяха разлели настрани. Гледаше я с почти нежен поглед. Може би изпитваше към нея нещо повече от похот? Или я гледаше, както човек гледа произведение на изкуството, на което му е позволено да се възхищава само от разстояние.

Другите леопардлаци не предлагаха такава зрелищна гледка. Натаниел се беше свил на топка, смушил глава в кръста на Чери. Беше целият скрит под завивките и се виждаше само темето му. Той изхленчи насън и Чери сложи едната си ръка върху главата му, а другата протегна извън леглото, но не отвори очи и продължи да спи. Беше посегнала да го утеши, въпреки че не беше будна.

Зейн лежеше от другата страна на Натаниел, притиснал тялото си към неговото. Завивките се бяха смъкнали и се виждаха сините му слипове. Те приличаха подозрително много на бикините на Чери, сякаш се бе наложило тя да му услужи с бельото си, за да не спи гол.

Джейсън не откъсваше очи от стройните форми на Чери. Бях изненадана, че още не се е събудила от тежестта на погледа му.

Задържах с една ръка одеялото към тялото си и го докоснах по китката с другата. Дадох му знак с пръст да ме последва и го отведох в другия край на стаята, колкото се може по-далече от леглото.

Облегнах се на стената до прозореца. Джейсън се подпря толкова близо до мен, че рамото му се отърка в края на одеялото. Не възразих, защото щяхме да разговаряме шепнешком. Освен това с времето ми беше писнало да недоволствам от всичко, което върколакът правеше. Така или иначе не беше нещо лично. Той си пробваше късмета с всяка жена.

— Докато дежуреше, усети ли нечие присъствие?

Той поклати глава, приведен толкова близо до мен, че усетих дъха му върху бузата си.

— След снощното изпълнение те се страхуват от теб.

Обърнах се да го погледна и се наложи да отдръпна малко глава, за да му виждам очите.

— Страхуват се от мен?

Лицето му беше съвсем сериозно.

— Не се преструвай на скромна, Анита. Това, което направи снощи, беше впечатляващо и ти го знаеш.

Притиснах одеялото и се втренчих в пода. След като снощният приток на енергия бе секнал, ми беше станало студено. Не можах да се стопля през цялата нощ. Навън беше почти трийсет и два градуса. Климатикът бръмчеше, а на мен ми беше студено. За нещастие това беше студ, който одеялата, жегата и дори допирът до друго топло тяло не бяха способни да прогонят. Снощи се бях изплашила. Това не беше останало без последствия.

Бях видяла горящите вампири в сънищата си. Те ме бяха преследвали с пламтящите си ръце. Устите им бяха разтворени в писък, а между зъбите им излизаха пламъци като драконов дъх. Горящите вампири ми бяха предложили главата на Мира. Главата беше проговорила от кошницата и ме беше попитала: „Защо?“ „Защото не внимавах какво говоря“ не беше задоволителен отговор. Умиращите вампири ме бяха преследвали през цялата нощ от сън в сън, а може би бях сънувала един дълъг разпокъсан сън. Кой знае? Във всеки случай не бях успяла да си почина.

Снощи, докато телата на вампирите все още горяха като лагерни огньове, Ричард се беше обърнал към мен. Той ме беше погледнал и аз бях усетила как отвращението и ужасът му от това, което бях сторила, ме пронизват като нож в сърцето. Ако местата ни бяха разменени и аз бях върколакът, а той човекът, Ричард щеше да е не по-малко отвратен от мен, отколкото аз при случилото се с Маркус. Не, дори щеше да е по-отвратен. Единствената причина, поради която Ричард общуваше с чудовища, беше, че самият той е чудовище.

Ричард се оттегли в бунгалото си заедно с Джамил и Шанг-Да. Шанг-Да и Джамил не бяха ужасени — те бяха впечатлени. Въпреки че Шанг-Да бе казал: „Ще ни убият всичките заради това.“

Ашър беше на друго мнение.

— Колин е по-нисшестоящ господар от Жан-Клод, но въпреки това поиска да убие мен, неговия заместник, и да подлуди един от вълците му — Джейсън. Той надхвърли правомощията си. Анита просто му напомни този факт.

Шанг-Да беше изгледал почернелите трупове, които бавно се превръщаха в купчини пепел.

— И смяташ, че вампирски господар ще остави това без отговор?

Ашър сви рамене.

— Не е позорно да бъдеш победен от някой, който се е срещал със Съвета и е оцелял.

— Освен това — намеси се Джамил — сега той ще се страхува. Няма да се изправи втори път лице в лице с Анита.

Ашър кимна.

— Точно така, сега той се страхува от нея.

— Неговият човешки слуга, Ники, можеше да активира кръга също като мен — обадих аз.

— Смятам — рече Ашър, — че ако тя притежаваше сила, подобна на твоята, щеше да направи нещо повече от това просто да го предупреди.

— Щеше да се опита да ми попречи да освободя магията — казах аз.

— Да — потвърди Ашър.

— Тя го излъга — заявих аз.

Ашър се усмихна и ме докосна по бузата.

— Как е възможно да си толкова цинична и да се изненадваш, когато хората лъжат?

Това беше въпрос, на който не можех да отговоря. Тогава мислите ми още не се бяха прояснили напълно. Сега, когато навън беше светло и беше обяд — бяхме спали цяла сутрин, — усещах студ, защото бях осъзнала, че това, което направих снощи, го бях постигнала, без да се възползвам от силата на Ричард или Жан-Клод. Бях го постигнала съвсем сама. Бях способна да го направя и без вампирските белези, без капчица допълнителна сила.

Мразех, когато ставаше така — за пореден път бях направила нещо нечовешко и не можех да виня никого, освен самата себе си. Това ме караше да се чувствам като изрод.

Джейсън ме докосна по рамото. Погледнах го. Явно тревогите бяха изписани на лицето ми, защото усмивката му помръкна. Очите му се изпълниха с онази уморена от неправдите на живота тъга, която се появяваше от време на време в тях.

— Какво има? — попита той.

Поклатих глава:

— Ти видя какво направих снощи. Аз го направих. Не Жан-Клод. Не Ричард. Аз. Добрата стара Анита.

Джейсън ме хвана за раменете и ме завъртя към себе си.

— Снощи ти ме спаси, Анита. Изправи се между мен и онези твари. Никога няма да забравя това, никога.

Понечих да извърна поглед и той ме разтърси леко, за да ме накара да го погледна пак. Бяхме еднакво високи, така че не беше нужно да вдигам лице. От закачките му нямаше и помен. Усетих нещо по-сериозно, по-зряло и по-нетипично за Джейсън.

— Снощи ти ги уби, за да ни спасиш. Никой от нас няма да забрави това. Върн и неговите вълци също няма да го забравят.

— И Колин няма да го забрави — казах аз. — Ще се върне да ни види сметката.

Джейсън поклати глава.

— Ашър и Джамил са прави. Сега той се страхува до смърт от теб. Няма да посмее да те доближи.

Хванах го за ръцете, одеялото падна на пода.

— Но ще нарани теб и другите. Ще се опита да те залови, Джейсън. Ще те даде на Барнаби. Ще те пречупи, само и само да нарани мен.

— Или ще убие Ашър — добави Джейсън.

— Знам.

Той се усмихна и това беше почти обичайното му ухилване.

— Защо според теб и двамата останахме да пренощуваме при теб? Аз например исках твоята защита.

— Знаеш, че я имаш.

Усмивката му стана почти гальовна.

— Знам — той докосна нежно лицето ми. — Какво има? Кажи ми истината. Защо изглеждаш толкова… измъчена днес?

— Това, което извърших снощи, не беше много човешко, Джейсън. Усетих ужаса на Ричард. Усетих, че ме смята за чудовище, и с право.

Джейсън ме прегърна. Отначало се вцепених и той понечи да ме пусне, после приех прегръдката му. Позволих му да ме държи и обвих ръце през гърба му. Зарових лице в шията му и изпитах ужасяваща нужда да си поплача.

Чу се тих шум. Обърнах глава, за да видя какво става. Леопардлаците бяха станали от леглото и се приближаваха към нас. Краката им бяха човешки, но се движеха така, сякаш прасците, бедрата и торсовете им имаха мускули, каквито аз нямам. Зейн и Чери, които бяха почти голи, се извиваха и като че ли не вървяха, а се плъзгаха към нас. Чери държеше Натаниел за ръката и го водеше, сякаш беше малко дете. Но голият леопардлак, който се приближаваше с леки стъпки, изобщо не приличаше на дете. Беше чисто гол, защото бельото можеше да разрани незаздравялото място в горната част на бедрото му. Сега, докато вървеше към нас, стана очевидно, че е повече от доволен да ме види. А може би това се дължеше на близостта му до Чери или пък беше нещо свързано с мъжката му физиология. Във всеки случай видяното изобщо не ми хареса.

Отдръпнах се от Джейсън. Той не ме спря, просто отстъпи назад. Наблюдаваше приближаващите се леопардлаци, но не мисля, че се притесняваше от тях. Всъщност усетих как енергията му пълзи по кожата ми. Силни емоции като похотта увеличават енергията на шейпшифтърите. Щом си го помислих, погледнах неволно между краката му. Джейсън беше щастлив да види Чери, много щастлив.

Изчервих се и извърнах очи. Обърнах гръб на всички и обхванах с ръце тялото си.

Някой ме докосна по рамото. Трепнах.

— Аз съм, Анита — каза Джейсън.

Поклатих глава. Той ме прегърна изотзад, като обви преднамерено ръце около раменете ми, а не по-надолу.

— Не съжалявам, че ги уби, Анита. Съжалявам само, че не уби и Барнаби.

— Някой друг ще плати за моята дързост, Джейсън. Както плати Мира снощи. Правя разни неща, говоря разни неща и всичко се обърква.

Зейн ме заобиколи и застана пред мен. Вперих поглед в него, докато ръцете на Джейсън продължаваха да обгръщат раменете ми като обемиста огърлица. Кафявите очи на Зейн бяха сериозни, но те бяха такива още от началото на пътуването ни.

Той посегна да докосне лицето ми и ако ръцете на Джейсън не бяха стегнали съвсем леко прегръдката си, сигурно щях да се дръпна настрани или да кажа: „Недей.“ За ликантропите докосването има малко по-различно значение, отколкото за останалите членове на американското общество. Щях да кажа: отколкото за хората, но има много държави, в които докосването е доста по-непринудено, отколкото при нас.

Пръстите на Зейн се плъзнаха изучаващо отстрани по лицето ми и той се намръщи.

— Габриел беше всичко за нас. Той и Елизабет ни направиха, избраха ни. Може да си мислиш, че е бил лош, но Габриел спаси повечето от нас. Аз бях наркоман, обаче той не позволяваше в прайда да се употребяват наркотици.

Той се наведе към мен и взе да души кожата ми и да търка буза в моята, така че усетих наболата му четина.

— Натаниел беше улична проститутка. Габриел му стана сводник, но не го пускаше на когото и да било, не го пускаше на всеки.

Чери коленичи. Хвана ме за ръката и затърка лице в кожата ми като котка, която маркира с миризмата си.

— Загубих единия си крак в катастрофа, при която ме блъснаха с кола и избягаха. Габриел ми помогна да си върна крака. Отряза го над пострадалото място и когато се преобразих, кракът ми израсна отново.

Зейн ме целуна нежно по челото.

— Той се грижеше за нас по свой извратен начин.

— Но никога не е рискувал живота си за нас — каза Чери. Тя започна да ближе ръката ми като истинска котка. И спря миг преди да й кажа да престане. Може би бе подушила напрежението ми. — Ти рискува живота си, за да спасиш Натаниел. Рискува живота на твоите вампири заради него.

Зейн хвана лицето ми в ръце и се изви назад, за да вижда физиономията ми.

— Ти обичаш Ашър. Защо ще рискуваш живота му заради Натаниел?

Измъкнах се внимателно от тях и се дръпнах до вратата. Не че исках да ги прекъсна, просто имах нужда от малко свободно пространство.

Натаниел се сви насред стаята. Той единствен още не ме беше докоснал.

— Не обичам Ашър — възразих аз.

— Можем да подушим желанието ти към него — каза Зейн.

О, чудесно.

— Не съм казала, че не го харесвам. Казах, че не го обичам — очите ми се стрелнаха към ковчега. Знаех, че не може да ме чуе, но…

Джейсън се беше облегнал на стената и ми се хилеше с кръстосани на гърдите ръце. Видът му ми беше достатъчен.

— Не го обичам.

Чери и Зейн ме гледаха с почти еднакви гримаси, неразгадаеми за мен.

— Той не ти е безразличен — каза Чери.

Обмислих чутото и кимнах:

— Добре, не ми е безразличен.

— Тогава защо ще рискуваш живота му заради Натаниел? — попита тя.

Все още беше на колене. Докато задаваше въпроса си, стъпи на четири крака. Гърдите й увиснаха и се размърдаха, когато тръгна да лази към мен. За пръв път ми се случваше към мен да лази гола жена. Голи мъже — да, но не и голи жени. Това ме смути. Хомофоб^[1]? Кой, аз?

— Натаниел е под моя закрила. Аз съм негова Нимир-ра, нали?

Чери продължи да лази към мен. Зейн, също на четири крака, се беше присъединил към нея. Под кожата на раменете и ръцете им се движеха мускули, каквито не би трябвало да имат. Те се придвижваха грациозно, а мускулите им танцуваха, сякаш под кожата им се криеше заплашителна сила. Но не и Натаниел. Той остана свит и неподвижен, сякаш очакваше някакъв сигнал.

Погледнах покрай приближаващите се леопардлаци към Джейсън.

— Какво става?

— Те се опитват да те разберат.

— Няма нищо за разбиране — казах аз. — Колин нарани Натаниел, защото можеше да го направи, както човек малтретира куче, защото не го харесва. Недопустимо е да се малтретират моите приятели. Забранено е.

Чери бе изчакала Зейн и сега двамата се приближаваха рамо до рамо, почти перфектна двойка. Вече бяха съвсем близо до мен и можеха да ме стигнат с ръце, а аз не исках да ме докосват. Нещо ставаше и това не ми харесваше.

— Натаниел не ти е приятел — възрази Джейсън. — Ти не рискува живота на Ашър заради приятелство.

Намръщих се:

— Спри да ми помагаш.

Зейн и Чери вдигнаха лица към мен и сигурно щяха да ме докоснат, но не бяха сигурни как ще реагирам.

— Габриел твърдеше, че го е грижа за нас — каза Зейн, — но не рискуваше нищо. Не жертваше нищо — той се изправи на колене и беше толкова близо до мен, че усетих свръхестествената му енергия като топъл полъх по голите ми крака. — Снощи ти рискува живота си заради един от нас. Защо?

Чери също се изправи на колене, действията й бяха като ехо. Силата им ме погали като чудесна топла ръка. Напрежението, което изпитваха, тяхната потребност изпълни очите им. И аз разбрах за пръв път, че не само Натаниел се нуждаеше от мен. Бях нужна на всички. Те нямаха дом, нямаха любов, нямаше кой да се грижи за тях.

— Не го направи от приятелски чувства — каза Зейн. — Вълкът е прав.

— Ти не правиш секс с Натаниел — обади се Чери.

Гледах жадуващите им лица.

— Понякога правиш нещо просто защото е правилно — рекох аз.

— Ти рискува Ашър и Деймиън, после рискува себе си — продължи Зейн. — Защо? Защо?

— Защо ме защити снощи? — попита Джейсън. — Защо застана между мен и Барнаби?

— Ти си мой приятел — отговорих.

Джейсън се усмихна.

— Така е, но ти не ме защити заради това. Щеше да направиш същото и за Зейн.

Намръщих се.

— Какво искаш да чуеш от мен, Джейсън?

— Истинската причина, поради която ме защити. Същата причина, поради която рискува толкова много заради Натаниел. И тя не е приятелство, любов или секс.

— Тогава каква е?

— Ти знаеш отговора, Анита.

Преместих поглед от него към коленичилите леопардлаци. Не исках да го изричам на глас, но Джейсън беше прав.

— Сега Натаниел е мой. Той е в списъка на тези, които смятам да защитавам. Той е мой и никой не може да го нарани, без да отговаря за това пред мен. Джейсън е мой. Всички вие сте мои, а никой не може да наранява тези, които са мои.

Това звучеше ужасно надменно, изречено на глас. Прозвуча направо средновековно, но беше вярно. Някои неща просто са верни; не е нужно да ги изричаш на глас, те просто са верни. По някое време бях започнала да си подбирам хора. Мои хора. Отначало гледах на тях като на приятели, но по-късно виждах в тях нещо повече или по-малко. Това бяха хора като Натаниел. Двамата с него със сигурност не бяхме приятели, обаче той беше мой.

Взирах се в лицата на Зейн и Чери и ми се струваше, че виждам всички разочарования, малки предателства, егоизъм, дребнавост и жестокост, които бяха изживели. Виждах ги в очите им. Те бяха минали през толкова много разочарования, че просто не можеха да проумеят как някой е способен да се отнася с доброта и уважение към тях; те даже не можеха да повярват в подобно нещо.

— Ако наистина го искаш — каза Зейн, — ние сме твои. Можеш да ни имаш всичките.

— Да ви имам?

— Говорят за секс — обади се Джейсън.

Вече не се усмихваше. Не бях сигурна защо. Допреди малко се беше наслаждавал на представлението.

— Не искам да правя секс с когото и да било от вас — добавих бързо, за да не стават недоразумения.

— Моля те — каза Чери. — Моля те, избери някой от нас.

Изгледах ги.

— Защо искате да правя секс с някой от вас?

— Ти обичаш някои от вълците — каза Зейн. — Изпитваш истински приятелски чувства към тях. А към нас не изпитваш същото.

— Но изпитваш похот — намеси се Чери. — Натаниел те безпокои, защото го намираш за привлекателен.

Това вече беше прекалено.

— Вижте какво, аз не спя с някого просто защото го намирам за привлекателен.

— Защо не? — попита Зейн.

Въздъхнах.

— Не правя безразборен секс. Ако не сте в състояние да го проумеете, не съм сигурна, че мога да ви обясня защо.

— Как да ти вярваме, като не искаш нищо от нас? — попита Чери.

Нямах отговор на този въпрос. Погледнах към Джейсън.

— Можеш ли да ми помогнеш?

Той се оттласна от стената.

— Да, но не съм сигурен, че отговорът ще ти хареса.

— Хайде — настоях аз.

— Проблемът е, че никога не са имали истинска Нимир-ра. Габриел беше алфа и беше могъщ, но не беше Нимир-радж.

— Един от върколаците описа Габриел както lion passant, пасивен леопард, който има сила, но не защитава другите — казах аз. — Леопардите ме наричаха leoparde lionne, леопард, който защитава, преди да ме обявят за Нимир-ра.

— Наричахме Габриел leopard lionne — рече Зейн, — защото не познавахме друг като него, но вълците бяха прави, той беше lion passant.

— Страхотно — казах аз, — значи въпросът е уреден.

— Не — каза Чери. — Ако Габриел ни научи на нещо, то е, че не можеш да вярваш на никого, който не иска нещо от теб. Не е нужно да ни обичаш, но си избери един от нас за любовник.

Поклатих глава:

— Не. Искам да кажа, благодаря за предложението, но не, благодаря.

— Тогава как можем да ти вярваме? — попита Чери почти шепнешком.

— Можем да й вярваме — намеси се Джейсън. — Габриел е този, на когото не можеше да се има доверие. Той е, който ви убеди, че проклетият секс е толкова важен. Анита не спи дори с нашия Улфрик, но Зейн видя какво стана снощи. Видя какво направи тя, за да ме защити.

— Направи го, за да защити своя вампир, за когото я е грижа — рече Зейн.

— Не изпитвам към Деймиън същото, което изпитвам към Ашър, но снощи рискувах живота си и заради него — възразих аз.

Леопардите ме изгледаха мрачно.

— Знам — каза Зейн — и не мога да го проумея. Защо не го остави да умре?

— Аз поисках от него да рискува живота си, за да спаси Натаниел. Старая се никога да не искам от другите нещо, което не съм готова да направя самата аз. Щом Деймиън беше готов да рискува живота си, аз също трябваше да го направя.

Леопардите бяха объркани. Пролича си по лицата им, по напрежението им, което усетих по кожата си.

— Аз твой ли съм? — попита Натаниел. Гласът му беше безпомощен и отчаян.

Погледнах към него, свит и приведен насред стаята. Дългата му коса беше разпиляна и скриваше лицето му. Очите му с цвят на люляк се взираха в мен през завесата от коса, сякаш надничаха от някаква козина. Бях виждала и други ликантропи да правят същото, да се крият зад косите си и да ме наблюдават. Внезапно Натаниел ми се стори див и някак нереален. Той отметна косата си настрани, като разкри част от едната си ръка и гърдите си. Видях лицето му — младо, открито и жадуващо.

— Няма да допусна някой да те нарани, Натаниел — казах му аз.

По бузата му се търкулна самотна сълза.

— Уморих се да не принадлежа на никого, Анита. Уморих се да бъда плячка за всеки, който ме пожелае. Уморих се да се страхувам.

— Вече не е нужно да се страхуваш, Натаниел. Ще направя каквото е по силите ми, за да бъдеш в безопасност.

— Значи вече ти принадлежа?

Тази формулировка не ми харесваше, но като го гледах как плаче и рони кристални сълзи, осъзнах, че моментът не е подходящ за словесни тънкости. С надежда, че съгласието ми няма да доведе до по-голяма интимност между нас, отколкото бих искала, все пак кимнах.

— Да, Натаниел, ти ми принадлежиш.

Но голите думи рядко впечатляваха превръщачите. Те сякаш не можеха да разберат напълно смисъла им. Протегнах ръка към него.

— Ела, Натаниел, ела при мен.

Той започна да лази към мен, но не с дивата животинска грациозност, а с наведена глава и с разплакано лице, скрито зад завесата от коса. Когато стигна до мен, вече се разкъсваше от ридания. Подаде ми ръка, без да ме поглежда.

Зейн и Чери се бяха преместили от двете ми страни, за да му осигурят достъп до мен.

Хванах ръката на Натаниел и се зачудих какво да правя с нея. Да я разтърся като при здрависване нямаше да е достатъчно, а да я целуна ми се стори неподходящо. Напънах се да си припомня всичко, което знам за леопардите, но не ми хрумваше нищо. Единственото, което леопардите правеха по-често от другите, беше да се лижат взаимно. Не успях да измисля нищо друго.

Вдигнах ръката на Натаниел към устата си и се наведох, за да притисна устни към опаката страна на дланта му. Близнах кожата му с бързо движение и вкусът ми се стори познат. В този миг разбрах, че Рейна е близала тази кожа, прокарвала е устни, език и зъби навсякъде по това тяло.

Мунинът й се надигна вътре в мен и аз започнах да се боря с него. Мунинът искаше да захапя ръката му, да му пусна кръв и да я лоча, както котка лочи сметана. Образът, който видях в съзнанието си, беше прекалено отвратителен за мен. Моят собствен ужас ми помогна да прогоня Рейна. Потиснах мунина й и осъзнах, че тя никога не ме е напускала напълно. Затова се беше появила толкова бързо и лесно. Усетих как се спотайва в мен като злокачествен тумор, който чака благоприятен момент да се разрасне.

Още усещах вкуса на Натаниел в устата си. Направих нещо, което Рейна никога не беше правила — успокоих го.

Повдигнах внимателно главата на леопардлака и хванах лицето му с две ръце. Целунах го по челото, целунах солените сълзи по бузите му.

Той се лепна за мен с ридание, обви краката ми с ръце и се притисна към тях. Когато слабините му докоснаха голите ми нозе, Рейна направи опит да се съживи отново.

Пресегнах се към Ричард чрез белега, който ни свързваше. Силата му дойде в отговор на призива ми като топла мъхеста милувка. С нейна помощ успях да прогоня ужасното й, мъчително присъствие.

Подадох ръцете си на другите леопарди. Те притиснаха лица към кожата ми, отъркваха се като котки и започнаха да ме ближат, сякаш бях коте. Стоях в стаята с трите притиснати към мен леопардлака и черпех от силата на Ричард, за да държа Рейна на разстояние. Но това не беше всичко. Силата на Ричард ме изпълни и започна да се излива в леопардите.

Бях като дърво в центъра на огън. Ричард беше пламъкът, на чиято горещина се грееха леопардлаците. Те я поглъщаха, къпеха се в нея, увиваха я около себе си като обещание.

И докато стоях така, хваната като в капан между силата на Ричард, копнежа на леопардлаците и ужасяващото присъствие на Рейна, което усещах като някакъв отвратителен парфюм, аз се помолих: „Мили Боже, не допускай да ги разочаровам.“