Лоръл К. Хамилтън
Синя луна (44)

43

Шофирах в нощта по тесни песъчливи пътища. Бях настояла аз да карам микробуса, защото не исках да бездействам. Не исках просто да седя и да зяпам през прозореца. Но вече започвах да си мисля, че е трябвало да оставя някой друг да шофира. Още не се бях съвзела напълно. Чувствах се лека и празна, бях шокирана, но не изпитвах вина. Все още не. Томпсън си беше заслужил смъртта. Беше изнасилил майката на Ричард. Те бяха измъчвали майката на Ричард. Бяха изнасилили Даниел. Бяха измъчвали Даниел. Заслужаваха до един да умрат.

Джамил и Натаниел се намираха в задната част на микробуса, при Роксан и Бен. Лупата не искаше да пропусне за нищо на света предстоящата битка, въпреки че се наложи да бъде пренесена в микробуса от нейния бодигард. Нямах време да се разправям с нея, затова й позволих да ни придружи.

Джейсън и доктор Патрик трябваше да пътуват на предната седалка до мен. Бяхме изпратили Зейн и Чери в лупанара, за да доведат Ричард и останалите. Но ние нямаше да ги чакаме. Нямах доверие на въображението на Найли. Не, нямах доверие на Линус и неговия господар. Можеше ли Найли да контролира напълно домашния си психопат? Те вече бяха изнасилили Даниел и Шарлот. Какво ли още можеше да им се е случило досега? Найли не спазваше никакви правила. Знаех го.

Стисках толкова силно волана, че ме боляха ръцете. Фаровете прорязваха златист тунел през чернотата. Дърветата бяха скупчени толкова близо до пътя, че дращеха покрива на микробуса с дебели ноктести пръсти. Имах чувството, че клоните са ни стиснали като в юмрук. Фаровете осветяваха черния път, но светлината им не беше достатъчна. Тук никога нямаше да бъде достатъчно светло. В целия свят нямаше достатъчно светлина, която да прогони този мрак.

— Не мога да повярвам, че го направи — каза Патрик.

Той седеше в другия край на седалката и се беше притиснал към вратата, сякаш се страхуваше, да не би да се доближи до мен.

Джейсън седеше по средата.

— Стига, Патрик — рече му той.

— Тя го накълца като добиче, а после го застреля. Казваше го за трети път.

— Млъкни — рече му Джейсън.

— Няма. Това беше варварско.

— И за мен не е най-приятната нощ, Патрик. Престани — рекох аз.

— По дяволите — каза Патрик.

— Томпсън пищеше от болка — добавих аз.

— И ти го уби.

— Някой трябваше да го довърши.

— Какви ги говориш, по дяволите? Да го довърши!

Той започваше да повишава глас, а аз започвах да се питам колко ли ще се разсърди Роксан, ако го застрелям. В сравнение с нещата, които бях направила по-рано тази вечер, това щеше да е фасулска работа.

— От колко време си ликой? — попита го Джейсън. Въпросът му предизвика изненадано мълчание, после Патрик каза:

— От две години.

— И какво е ловното ни правило? — попита Джейсън.

— Кое правило?

— Не се прави на ударен, Патрик — рече Джейсън. — Знаеш кое.

Патрик замълча и настъпи продължителна тишина, нарушавана единствено от бръмченето на двигателя и свистенето на гумите. Микробусът се поклащаше леко по неравния път. Въобразявах ли си, или освен ръмженето на двигателя се чуваше и някакъв висок, пронизителен писък? Не, въобразявах си. Въображението ми играеше номера, които нямаше да престанат скоро.

Накрая Патрик каза:

— Никога не тръгвай на лов, ако не си решил да убиваш.

— Точно така — рече Джейсън.

— Но това не беше лов — възрази Патрик.

— Напротив, беше. Само че ние не тръгнахме на лов за заместника.

— Какво искаш да кажеш? — попита той.

Отговорих:

— Иска да каже, че сме тръгнали на лов за хората в онази къща.

Патрик се обърна към мен с пребледняло лице.

— Нали нямаш предвид, че ще ги убием всичките? Един-единствен човек е отрязал пръста й. Само един от тях е виновен.

— Другите са гледали. И не са направили нищо, за да го предотвратят. Пред закона те са съучастници — заявих аз.

— Ти не си законът — възрази той.

— О, да, съм.

— Не, не си. По дяволите, не, не си!

— Всеки, който причини зло на глутницата без основателна причина, е наш враг — казах аз.

— Не ми цитирай закона на глутницата, човеко.

— Как постъпваме с враговете си? — попитах го аз.

Джейсън отговори вместо него:

— Убиваме ги.

— Повечето глутници вече не следват старите закони и вие двамата го знаете — рече Патрик.

— Слушай, Патрик, нямам време да ти обяснявам всичко, затова ето ти съкратената версия. Найли и хората му са изнасилили и измъчвали майката и брата на Ричард. За да им отмъстим, ние ще ги убием. Всичките.

— А шериф Уилкс и неговите хора?

— Не вярвам само Томпсън да е взел участие в изнасилването на майката на Ричард. Всеки, който е докоснал някого от двамата, вече е труп. Разбираш ли, Патрик? Труп.

— Не мога да го направя — рече той.

— Тогава остани в колата, но млъкни, или ще те застрелям.

— Виждаш ли — каза Патрик, — съвестта те мъчи.

Погледнах го, свит в мрака.

— Не, съвестта не ме мъчи. Поне засега. Може би ще ме замъчи по-късно. А може би няма. Но сега, тази нощ, не съжалявам за това, което направих. Исках Томпсън да страда. Исках да го накажа за стореното. И знаеш ли какво, Патрик? Наказанието му не беше достатъчно. Никога няма да бъде достатъчно, защото го убих прекалено бързо.

И пак ми се сви гърлото, в очите ми напираха сълзи. Когато жестокостта и гневът ми преминеха, щях да закъсам. Трябваше да подклаждам гнева и възбудата си. Тази нощ щяха да са ми необходими. А утре, утре ще видим.

— Трябва да има друг начин — каза Патрик.

— Одеве не чух от теб други предложения.

— Точно това тормози доктора — обади се Джейсън, — че одеве не каза нищо. Не направи нищо, за да ни спре.

Хареса ми, че каза „ни“.

— Не аз го притисках — заяви Патрик. — С пръст не съм го докоснал.

— Достатъчно беше да кажеш: „Спрете, недейте.“ Но ти не каза нищо. Остави ни да го накълцаме. Остави ни да го убием и не каза нито една проклета дума — рече Джейсън. — Докато беше жив, съвестта ти не се задейства толкова активно.

Патрик дълго време не каза нищо. Друсахме се по пътя, криволичехме заради клоните на дърветата и ямите. Наоколо само мрак, златист тунел от светлината на фаровете и тишина, нарушавана от бръмченето на двигателя. Не бях сигурна, че в момента се нуждаех от тишина, но я предпочитах пред обвиненията на Патрик. Бях съгласна с него, че съм чудовище, затова ми беше още по-мъчително да го чувам от неговата уста.

После тишината се изпълни с още по-непоносим звук. Патрик плачеше. Сгушил до отсрещната врата, колкото се може по-далеч от нас двамата с Джейсън, докторът тихо плачеше. После каза:

— Така е. Не сторих нищо и това ще ме измъчва до края на дните ми.

— Не си единствен — рекох му аз.

Той ме зяпна в тъмното.

— А защо го направи?

— Защото някой трябваше да го направи.

— Никога няма да забравя как го кълцаше. А на вид си като момиченце… Лицето ти, когато го уби. Господи, лицето ти не изразяваше никакво чувство, сякаш изобщо те нямаше в стаята. Защо точно ти?

— Предпочиташ да беше някое от момчетата? — попитах аз.

— Да.

— Моля те, не ми пробутвай тези мъжкарски глупости. Че толкова ти тежи, защото го е направило момиче.

Патрик изсумтя:

— Да, нещо такова. Тоест сигурно нямаше да е тъй ужасно, ако го беше направил някой от другите. Ти си такова хубаво миньонче. Не би трябвало да кълцаш пръстите на хората.

— О, моля те.

— Последното, което ще е пред очите ми в моя предсмъртен час, ще бъде изражението на лицето ти.

— Ако продължаваш в същия дух, часът ти ще удари по-скоро, отколкото предполагаш — измърморих аз.

— Какво каза? — попита Патрик.

— Нищо.

Джейсън реагира с кратък звук, който можеше да мине за смях. Само да знаеше колко съм сериозна. Страдах достатъчно заради това, което бях направила. Само това ми липсваше, хленчещ щурец Джимини^[1], който постоянно да ми напомня, че съм в пъкъла. Чудовището не ми дишаше във врата, то беше в главата ми. Вътре в мен, дебело и охранено. Бях сигурна, че е в главата ми, защото не изпитвах вина. Чувствах се зле, защото се предполагаше, че трябва да се чувствам зле, а не беше така. Бях смятала, че има граница, която никога няма да премина, тази граница бяха мъченията. Очевидно съм грешала.

Гърлото ми се сви, но проклета да съм, ако заплачех. Стореното — сторено. Трябваше да го забравя… поне да го изхвърля от мислите си, докато приключа със задачата. А тя беше да спася Даниел и Шарлот. Ако допуснех провал, всичко щеше да е напразно. Щях да съм добавила още един кошмар в колекцията си за едното нищо. И това не беше всичко. Ако те загинеха, нямаше да мога да погледна Ричард в очите. Преди му бях ядосана, но вече не му се сърдех. Бих дала какво ли не да съм в прегръдките му в момента. Разбира се, той вероятно щеше да е на същото мнение като Патрик. Но щеше да е много мъдро от негова страна точно сега да се въздържи от конско.

И не ставаше въпрос само за Ричард. Познавах целия род Зееман. Всички в него бяха толкова близо до съвършенството, че чак ми причиняваха зъбобол. Семейството му можеше никога да не се съвземе от подобна загуба. Моето не беше. Надявах се Даниел и Шарлот да се възстановят от мъченията. Надявах се да бъдат достатъчно силни и да не позволят на случилото се да ги съсипе. Надявах се, че съм права. Не. Молех се да съм права.

Томпсън ни беше казал в коя стая ги държат. Намираше се в задната част на къщата, откъм гората, възможно най-далеч от пътя. Съвсем логично. Може би Томпсън имаше и друга полезна за нас информация. Може би трябваше да наблегна не толкова на мъченията, колкото на заплахите. Може би така щяхме да научим повече подробности, и то по-бързо. Може би, а може би не. Нямах опит в разпитите с мъчения, навярно ми липсваше правилната техника. С малко повече практика сигурно щях да се обиграя, само че не възнамерявах да се упражнявам. Този инцидент щеше да ме измъчва завинаги, но повтореше ли се — край с мен. Щеше да се наложи да ме усмирят и затворят някъде. Непрекъснато се припомнях усещането от забиващия се в пода сатър. Не можех да забравя как си мислех, че изобщо не усещам съприкосновението му с костта. Единственото, което усещах, беше забиването му в пода. Пръстите отскачаха с пръски кръв, но кой знае защо, кръвта беше по-малко от очакваното.

— Анита, Анита, отбивката.

Примигнах и натиснах рязко спирачки, та всички изхвърчаха напред. Само аз бях с колан. Обикновено не пропускам да накарам всички пътници да си сложат предпазните колани. Този път бяха забравила.

Джейсън се отлепи от таблото и се върна на седалката, попита ме:

— Добре ли си?

Подкарах бавно микробуса назад.

— Добре съм.

— Лъжеш — заяви той.

Продължих да карам назад, докато не видях бялата табела, на която пишеше: „Къща Долината Грийн“.

Човек не очаква да попадне на къща с име в края на черен път, но ето че има и такива. Това, че пътят не е павиран, не означава хората, които живеят край него, да нямат стил или претенции. Понякога е ужасно трудно да се определи разликата между двете.

Разклонението на пътя беше настлано с чакъл. Той хвърчеше изпод гумите и се удряше в шасито на микробуса, въпреки че се движехме с не повече от трийсет километра в час. Намалих още малко скоростта. Роксан познаваше къщата. Тя беше отраснала със сина на Грийн. Двамата били най-близки приятели, докато не ги блъснали хормоните и той не започнал да я задиря. Така или иначе, тя познаваше къщата. По пътя имало поляна, на която да паркираме микробуса. Поляната се появи точно според указанията. Навлязох в бурените. Те шумоляха по метала и се удряха в гумите. Спрях между дърветата, където черният микробус беше почти невидим. Но и беше приклещен. Нямаше да можем да го изкараме бързо на пътя. Разбира се, не планирах да бягаме с него. Първостепенната ми задача беше да изведа Даниел и Шарлот възможно най-невредими. Нищо друго не исках. Това улесняваше нещата. Извеждаме пленниците и убиваме всички останали. Проста работа.

Отчасти се надявах Ричард да пристигне навреме за нападението. От друга страна, предпочитах да го няма. Първо, не бях сигурна как ще приеме новините за семейството си. Второ, не бях сигурна дали ще одобри плана ми. А не исках да спорим. Бях платила висока цена, за да съм тук. Щяхме да действаме по моя начин.

Някой ме докосна по ръката и аз така се стреснах, че си глътнах езика. Сърцето ми се качи в гърлото и за момент дъхът ми секна.

— Анита, Джейсън е. Добре ли си?

Другата врата беше отворена и Патрик не се виждаше никакъв. Чух, че някой се приближава откъм моята страна на микробуса. Беше Натаниел. Той потропа леко по стъклото. Свалих го.

— Всички, които бяхме отзад, слязохме — каза той.

Кимнах.

— Остави ни за миг — рече Джейсън.

Натаниел се върна зад микробуса, без да каже нищо. Беше свикнал да се подчинява на заповеди.

— Анита, кажи ми какво става.

— Нямам какво да ти казвам.

— От няколко минути се взираш в празното пространство. Сякаш не си тук. Имаме нужда от теб за предстоящата работа. Даниел и госпожа Зееман се нуждаят от теб.

Главата ми се завъртя бавно към него сякаш по собствена воля. Погледнах го.

— Тази вечер направих за тях всичко възможно. Направих повече от възможното.

— Но не сме приключили, докато не ги спасим.

— Знам. Да не мислиш, че не знам? Ако не ги изкарам оттам живи, всичко, което направих, се обезсмисля.

— И какво си мислиш, че си направила? — попита той.

Поклатих глава.

— Ти видя.

— Аз помагах, нали го държах.

— Съжалявам.

Джейсън сложи ръце на раменете ми и ме разтърси леко.

— По дяволите, Анита, съвземи се. Не е в стила ти да бъдеш ужасена. Ти си образцов воин. Убиваш и продължаваш напред, защото така трябва.

Отблъснах го.

— Аз измъчвах човек, Джейсън. Принизих го до жалко създание, което се гърчеше на пода, скимтеше от болка и ужас. И тъкмо това исках. Исках да страда заради онова, което са причинили на Шарлот и Даниел. Исках го — поклатих глава. — Ще сторя всичко, което се очаква от мен тази нощ, но не ме упреквай, ако ми е трудно да се държа нормално. В края на краищата съм жена, не съм супергерой.

— Не си супергерой? — възкликна Джейсън и притисна ръка към гърдите си уж изненадан. — И си ме заблуждавала през всичките тези години!

Думите му ме накараха да се усмихна, а аз не исках да се усмихвам.

— Престани.

— Какво да престана? Да те окуражавам? Или може би животът трябва да спре, защото си направила нещо ужасно? Аз ще ти кажа каква е същинската ужасна истина, Анита. Независимо какво правиш и колко зле се чувстваш после, животът продължава. На живота не му пука, че съжаляваш, че си разстроена, че си объркана и че страдаш. Животът просто продължава и ти също трябва да продължиш, ако не — сядай насред пътя и се самосъжалявай. Но не те виждам в тази роля.

— Аз не се самосъжалявам.

— Ти не си съсипана заради Томпсън. Съсипана си от това, което направи, и от начина, по който се чувстваш. Пет пари не даваш за Томпсън. Разкайваш се и се измъчваш, защото се мислиш за чудовище. Достатъчно съм се нагледал на същото от Ричард. Не искам и от теб. Така че се стегни. Имаме да спасяваме хора, за които ни е грижа.

Изгледах го.

— Знаеш ли какво ме мъчи в действителност?

— Не, какво?

— Не се чувствам зле заради това, че насякох Томпсън. Той си го търсеше.

— Така е — съгласи се Джейсън.

— Никой не заслужава да бъде измъчван, Джейсън. Никой не заслужава нещата, които му причинихме… които му причиних. И мозъкът ми не спира да го повтаря. Не спира да ми повтаря, че трябва да се чувствам виновна, че трябва да съм ужасена. Че това трябва да ме съсипе. Но знаеш ли какво?

— Какво? — попита Джейсън.

— Няма да ме съсипе, защото единственото, за което съжалявам в момента, е, че не съобразих да му отрежа хуя и да го запазя като сувенир за майката на Ричард. Не е достатъчно, че го убих, че го измъчвах. Семейство Зееман са като прословутото семейство Уолтън. Самата мисъл, че някой може да промени това, да ги съсипе завинаги, ме вбесява до такава степен, така ме вбесява, че ми иде да извърша убийство. Иде ми да ги убия всичките. И то без капка разкаяние — изгледах го в мрака. — А човек все за нещо трябва да се разкайва, Джейсън. Мога да убивам, без да ми мигне окото. А сега мога да измъчвам, без да изпитвам угризения. Превърнала съм се в чудовище, но ако това е цената да спася семейството на Ричард, съм щастлива да я платя.

— Сега по-добре ли се чувстваш? — попита Джейсън.

— Да. Аз съм чудовище, но в името на благородна кауза.

— За да спася майката на Ричард, съм готов да извърша много по-ужасни неща от клъцване на няколко пръста — заяви той.

— Аз също.

— Тогава да го направим — каза Джейсън.

Слязохме от микробуса и тръгнахме да го направим.