Лоръл К. Хамилтън
Синя луна (40)

39

Топлата вода свърши, преди да успея да напълня ваната, но това не ме притесни. В малкото помещение с бели плочки беше достатъчно горещо, така че идеята да се изкъпя с много гореща вода вече не ми се струваше привлекателна. Единственият прозорец беше разположен високо на стената и нямаше опасност някой да надникне през него. Отворих го широко и дръпнах завесите с надеждата, че може да подухне вятър. Потопих се в хладката вода, без да направя нито едно мехурче. Отстрани на ваната нямаше нищо, освен сапун „Айвъри“ и полуизгоряла бяла свещ до крановете на душа. Оставих файърстара в малкия ъгъл до главата ми. Бях направила опит да сложа там браунинга, но той беше прекалено голям и току се плъзгаше към водата.

Вече се бях потопила напълно под водата и си миех косата, когато чух вратата да се отваря с трясък. Изскочих на повърхността, като плюех вода, и сграбчих файърстара. Преди да успея да видя кой влиза в банята, вече го бях насочила към вратата. После видях натрапника и объркването ми нарасна.

На прага стоеше някаква жена. Беше дребна, горе-долу с моя ръст, но създаваше впечатлението, че изпълва цялата стая, сякаш заемаше повече място, отколкото погледът можеше да обхване. Косата й беше дълга, кестенява. Бретонът й бе въздълъг и изтънен, спускаше се като воал от двете страни на носа й. Тук-там се забелязваха сини кичури. Носеше дънково яке без ръкави. С гола мускулеста и татуирана ръка беше хванала изританата врата, за да не я удари в лицето, като отскочи назад. Ако се бяхме срещнали при други обстоятелства и ако не беше силата, която излъчваше, щях да се отнеса пренебрежително към нея. Имаше вид на пънкарка, която се е изгубила на път за рокерски клуб. Но психическото й излъчване беше като вятър от гърлото адово, горещо и враждебно.

Малкото помещение се бе напълнило с толкова много сила, че сякаш водата във ваната щеше да заври. Задържах пистолета насочен неподвижно към гърдите й. Сигурно единствено това я спря да се приближи до мен. На лицето й беше изписана истинска ярост.

От косата ми се стичаше вода, капеше по лицето ми и слепваше миглите ми. Примигнах, устоях на изкушението да се избърша с ръка.

— Една стъпка, само още една и ще дръпна спусъка — рекох й аз.

На вратата зад нея се появи Роланд. Ставаше все по-интересно. Роланд си беше същият: висок и загорял от слънцето, с къса къдрава коса. Кафявите му очи огледаха набързо банята и се спряха върху голото ми тяло, свито във ваната. Не отместих пистолета от жената, но изпитах такова желание.

Роланд сложи ръка върху рамото й и каза с ниския си звучен глас:

— Роксан, повярвай ми, тя ще те убие.

Вече не исках да го застрелям.

В банята надникна втори мъж. Беше по-висок от Роланд, значи над метър и осемдесет. Успях достатъчно да зърна, за да разбера, че е индианец с дълга черна коса. После мъжът се отдръпна назад, извърнал очи — истински джентълмен. Той каза:

— Роксан, това не е правилно.

Жената се дръпна от ръката на Роланд и тръгна към мен.

Стрелях на сантиметри от главата й. Звукът беше гръмотевичен. Куршумът проби вратата и се заби в стената отзад. Беше стоппатрон „Глейзър“, така че стената щеше да го спре. Нямаше да я пробие.

Ушите ми забучаха от изстрела в малкото помещение, облицовано с плочки. Ако в този момент някой беше проговорил, нямаше да го чуя. Не откъсвах очи от Роксан. Тя беше спряла. Държах дулото на пистолета насочено право в красивото й лице. Трябваше да се взирам секунда-две в нея, за да осъзная, че под всичките тези татуировки, смешната коса и силата тя е привлекателна. Беше хубава по традиционния за американско момиче начин. Може би това беше причината за татуировките и косата. Когато природата те е направила обикновен, можеш да я надхитриш.

— Хайде, Роксан — обади се Роланд, — отдръпни се.

Тя не помръдна. Силата й ме беше обгърнала като топъл облак. Не намаляваше и беше почти задушаваща. Никога не съм била в компанията на превръщач с такава сурова сила. Нито в компанията на някой толкова могъщ, който дори не прави опит да прикрие факта, че не е човек. Роксан не вибрираше от сила. Тя беше сила. Сила, която след две секунди щях да унищожа.

— Ти наистина си способна да ме убиеш — рече тя.

— На мига.

Започваше да ми омръзва да седя свита във водата. В това положение ми беше трудно да се правя на корава. А фактът, че бях гола, само усложняваше нещата.

— Защо не ме уби току-що?

— Ти си лупа на глутницата на Върн. Ако те убия, ще си навлека куп проблеми. Но въпреки това ще го направя, Роксан. А сега излез, затвори вратата и ме остави да се облека. После може да поговорим, ако още го искаш, но никога, никога не ми се нахвърляй така.

— Без малкия ти пистолет няма да си толкова самоуверена.

— Да, той е истински генератор на увереност. А сега се разкарай от банята, или ще те застрелям.

На вратата се появи Мериан.

— Роксан, ела да пием чай и да оставим Анита да се облече. Не знам какво направи, но усетих как започвам да се успокоявам. Сякаш излъчваше спокойствие и мир.

Роксан се остави Роланд и Мериан да я издърпат от банята. Преди да излезе, тя насочи пръст към мен.

— Ти обиди моя Улфрик и ще си платиш за това със или без пистолета.

— Добре — рекох аз.

Вратата се затвори зад тях. Бравата беше паднала в куп трески. От коридора чух гласа на Чери:

— Ще остана пред вратата, докато излезеш. Ако се появят още лоши, ще те предупредя.

Лоши. Лоша ли беше Роксан, или просто ненормална? Заложих на второто.