Лоръл К. Хамилтън
Синя луна (18)

17

Вървях през свят от сребристи лунни сенки и черните силуети на дърветата. Ботушите ми бяха с достатъчно нисък ток и ми бяха по мярка, така че не бяха лоши за разходка в гората. Въпреки това се чувствах дискомфортно; не защото някоя част от облеклото ми беше неудобна, а заради горещината и шума. Свивките на коленете ми бяха плувнали в пот под найлоновите чорапи и кожената пола. Към останалите дрехи бях добавила кожено сако, взех го от Джейсън. Сакото прикриваше мини-узито и голямата кожена чанта, която бях преметнала през рамо. Чантата беше на Чери и вътре имаше флакон с лак за коса. В джоба на сакото носех златна запалка. Запалката принадлежеше на Ашър. Беше прекалено горещо за сако.

Кожата скърцаше и стенеше при всяко мое движение. При други обстоятелства може би щеше да ми бъде интересно, но при сегашните беше дразнещо. Важен съвет по безопасност: не се опитвайте да се прокраднете до някой, ако сте с нови кожени дрехи. Или поне не до някой, който има свръхестествен слух. Разбира се, тази нощ ние не се опитвахме да се промъкнем незабелязано до когото и да било. Вампирите знаеха, че идваме.

Хората на Върн бяха предали съобщението. Когато Ричард се появи, подозренията ми бяха забравени. Върн заяви, че е казал на вампирите къде и защо искаме да се срещнем с тях, а Ричард, разбира се, му повярва. Честно казано, и аз му повярвах, но още се измъчвах от факта колко лесно Ричард бе приел думите му за истина.

Разбира се, Ричард бе посещавал глутницата на Върн всяко лято в продължение на няколко години. Той ги смяташе за свои приятели. Аз уважавах приятелството, просто невинаги му имах пълно доверие. Тоест нямах доверие на приятелите на другите. На моите вярвах, защото вярвах в собствената си преценка. Което очевидно означаваше, че все още не вярвах в преценката на Ричард. Не, не вярвах.

Мисълта за него ми беше достатъчна. Усетих го как се движи от лявата ми страна като топло присъствие в лятната нощ. За момент почувствах как крачи. Усетих ритъма на вървящото му тяло. Когато прогоних образа, изпитах нещо като замайване и залитнах.

Зейн ме хвана за ръката.

— Добре ли си?

Кимнах и се отдръпнах от него. Все още не го познавах достатъчно добре. Не обичам да разкривам емоциите си пред хора, които не познавам. Но щом се отдръпнах, усетих как той се отдалечава от мен. Не ми беше нужна магия, за да разбера, че съм наранила чувствата му. Аз бях неговата Нимир-ра, неговата кралица, би трябвало да го харесвам или поне да не изпитвам неприязън към него. Не бях сигурна дали едно извинение от моя страна няма да влоши още повече нещата, затова си замълчах.

Зейн ме остави и продължи през гората. Беше с кожения панталон, жилетката и ботушите, както по време на полета. Забавно, но личният му гардероб се беше оказал съвсем подходящ за тази вечер.

Ричард спря да върви и се загледа в мен през метрите, които ни деляха. Той беше с черен кожен панталон и черна копринена риза, която прилепваше към новото му, по-мускулесто тяло. Беше вдигал тежести от последния път, когато Жан-Клод му взе мерки за ризите. Стоеше целият в черно — цвят, в който никога не го бях виждала облечен. Лунната светлина бе достатъчно силна, за да различа основните черти на лицето му, само очите му бяха потънали в сянка, сякаш беше сляп. Въпреки разстоянието, което ни делеше, можех да го усетя като гореща линия в тялото си.

По-рано тази вечер от Ашър изпитах възбуда. Но сега, в горещата лятна гора, като гледах как лунната светлина се отразява от копринените и кожените дрехи на Ричард, а косата се разстила като мек облак около раменете му, гърдите ми се стегнаха не от страст, а от мъка, защото той вече не беше мой. Независимо дали ми харесваше, или не, независимо дали го исках, или не, винаги щях да съжалявам, че не съм спала с Ричард. В миналото бях имала възможност за интимни преживявания и с други мъже, но до този момент никога не бях съжалявала, че съм казвала „не“. Всъщност винаги се бях чувствала така, сякаш съм избягнала прострелване с куршум. Единствено за Ричард съжалявах.

Той тръгна към мен. Това ме накара да извърна поглед, сякаш бяхме в ресторант или нещо подобно и ме бяха хванали да зяпам бившия си приятел. Припомних си една нощ малко след колежа, когато бях на заведение заедно с приятели и видях бившето ми гадже с новата му приятелка. Тогава той се запъти към мен, сякаш възнамеряваше да ни запознае, а аз избягах в дамската тоалетна и не си подадох носа оттам, докато една от приятелките ми не дойде, за да ми каже, че сметката е платена. Преди четири години бях избягала, защото онзи ме беше зарязал и очевидно не му липсвах. Сега останах на мястото си, но не защото аз бях зарязала Ричард. Останах на мястото си, защото гордостта не ми позволяваше да избързам сред дърветата, като се престоря, че не съм побягнала. Напоследък рядко бягах.

Така че стоях неподвижно в сребристия мрак и чаках с разтуптяно сърце Ричард да се приближи до мен.

Джамил и Шанг-Да спряха заедно в мрака и гледаха към Ричард, но не направиха опит да го последват, сякаш им бях казала да стоят настрана. Шанг-Да не изглеждаше доволен и това си личеше дори от разстояние. Доколкото виждах, той не се беше преоблякъл. Все още беше с черния костюм, ризата и останалите аксесоари.

Ричард се спря на около две крачки от мен. Приведе глава и ме изгледа, без да казва нищо. Не успях да разчета изражението му, но не исках да влизам отново в съзнанието му.

Наруших първа мълчанието:

— Съжалявам за случилото се, Ричард. Не исках да нахлувам в теб по този начин. Още не съм се научила да контролирам добре белезите.

— Няма нищо — рече той.

Защо ли гласовете на тъмно винаги звучат по-интимно?

— Одобряваш ли плана на Ашър за тази вечер? — попитах аз, за да не продължим да се гледаме мълчаливо.

Върн беше научил от Мира, че според Колин Ашър е дошъл да заеме мястото му. И двамата господари бяха на една и съща възраст. Колин беше по-могъщ, но повечето от тази допълнителна сила може би идваше от връзките, които го правеха Господар на града. За пръв път някой ми казваше, че статутът на Господар на града дава допълнителна сила. Човек се учи, докато е жив.

— Доколкото разбрах, Ашър трябва да убеди Колин, че не иска да превземе поста му — рече Ричард.

Според решението на Ашър единственият начин беше да убеди Колин, че е хлътнал по мен и по Жан-Клод. Честно казано, не бях сигурна дали планът ми харесва. Но всички, включително Ричард, се съмнявахме местните вампири да повярват, че заради приятелството и носталгията Ашър ще се задоволи с досегашната си позиция. В едно отношение вампирите са досущ като хората: по-скоро ще повярват на сексуално обяснение, отколкото на нещо невинно. Дори смъртта не премахва присъщия ни начин да мислим най-лошото за някого, вместо най-доброто.

— Не е моя работа какво правиш или с кого го правиш, забрави ли? — тонът му беше много по-равнодушен от самите думи.

— Изпитах смущение в банята. Хвана ме неподготвена.

— Спомням си — той поклати глава. — Ако искаме да се перчим със силата си тази нощ, ще се наложи да използваме белезите.

— Мира им е казала, че си търсиш нова лупа. Те знаят, че не сме двойка — рекох аз.

— Няма да им правим демонстрация на семейно щастие, а на сила — той ми протегна ръка.

Вперих очи в нея. Последната ни лятна разходка в гората се беше състояла в нощта, в която той уби Маркус. Нощта, когато всичко се обърка.

— Не мисля, че съм готова за нова разходка през гората, Ричард.

Ръката му се сви в юмрук.

— Знам, че се издъних онази нощ, Анита. Никога не се бях преобразявал пред очите ти, а го направих върху теб, без да имаш възможност да избягаш. Мислех много за това. Не бих могъл да избера по-лош начин да ти покажа какъв съм в действителност. Знам го и съжалявам, че те изплаших.

Беше много повече от изплашване, но си замълчах. Щом поднася извиненията си, ще ги приема.

— Благодаря ти, Ричард. Не исках да те нараня. Просто…

— Не успя да се справиш със ситуацията.

Въздъхнах.

— Не успях.

Той ми протегна отново ръка.

— Съжалявам, Анита.

— И аз, Ричард.

Той се усмихна леко.

— Никаква магия, Анита, просто твоята ръка в моята.

Поклатих глава.

— Не, Ричард.

— Страхуваш ли се?

Изгледах го.

— Ще се докосваме, когато се наложи да използваме белезите; но не тук, не сега.

Ричард посегна да докосне лицето ми и чух как копринената му риза се скъса. Той свали ръка и пъхна три пръста в цепнатината.

— Случва ми се за трети път.

В дупка на другата си ръка мушна цялата си китката. После се обърна и ми показа гърба си. Шевът на раменете му се беше разцепил като зинала уста.

Разхилих се, а не ми се случва често.

— Приличаш на Невероятния Хълк^[1].

Ричард изду мускулите на ръцете и раменете си като истински културист. Престорената съсредоточена физиономия, която направи, ме разсмя. Копринената му риза се разпра с почти влажен звук. От всички платове коприната се къса с най-близък до разпаряне на плът звук; само кожените материи издават по-жив звук под натиска на острие.

Загорялата му от слънцето кожа изглеждаше бледа през цепките в черния плат, сякаш направени с невидим нож. Той изпъна плещи. Единият ръкав се беше скъсал почти напълно при рамото и висеше над бицепса му. Цепките на гърдите му бяха като две идентични усмивки.

— Усещам течение — каза Ричард.

Той се обърна и ми показа гърба си. Ризата се беше разпрала нацяло и висеше на парцали.

— За боклука е — рекох аз.

— Вдигал съм прекалено много тежести, откакто ми взеха мярка за ризата.

— Още малко и ще станеш прекалено мускулест — отбелязах аз.

— Нима е възможно да бъдеш прекалено мускулест? — попита той.

— Да, възможно е.

— Не ти ли харесва? — Ричард хвана с две ръце предницата на ризата и дръпна.

Коприненият плат се разкъса на черни ивици със звук като приглушен писък. Подхвърли ми ризата. Улових я по рефлекс, без дори да се замисля.

Ричард смъкна през главата си парчето плат, останало на раменете му, и изложи на показ всеки сантиметър от гърдите и раменете си. После изпъна нагоре ръце и всички мускули от стомаха до раменете му набъбнаха.

Дъхът ми спря и за няколко секунди забравих да дишам, а когато се опомних, неволно ахнах. Дотук с невъзмутимостта и разумността.

Той свали ръце и от ризата останаха само ръкавите. Ричард ги изхлузи като стриптийзьор, който сваля дълги ръкавици, и остави копринените парчета да паднат на земята. После ме погледна, гол от кръста нагоре.

— Какво се очаква от мен — да те аплодирам или да кажа: „Леле, господин Зееман, какви рамене“? Знам, че имаш великолепно тяло, Ричард. Не е нужно да ми го навираш в очите.

Той пристъпи напред, докато се озова толкова близо до мен, че почти се докоснахме.

— Каква добра идея.

Намръщих се, защото не схванах какво има предвид.

— Какво е добра идея?

— Да си навреш очите в тялото ми — отговори той толкова тихо, че гласът му прозвуча почти като шепот.

Изчервих се с надеждата, че няма да го забележи в тъмнината.

— Това е израз, Ричард. Знаеш, че не е буквално.

— Знам — каза той, — но е добра идея.

Отстъпих назад.

— Махай се, Ричард.

— Не знаеш пътя до лупанара — рече той.

— Ще го намеря и сама; благодаря все пак.

Ричард посегна да докосне лицето ми и аз едва не се спънах, отскачайки от него. Той ми дари бърза усмивка и хукна между дърветата. Усетих силата му като вятър в платната. Ричард черпеше енергия от гората, от нощта и от луната над главите ни и ако пожелаех, можех да хукна след него, използвайки същата енергия. Но останах, обгърнах с ръце тялото си и напрегнах цялата си воля, за да го блокирам, да прекъсна силата между нас.

Когато се почувствах отново сама, затворена в своята кожа, отворих очи. Джейсън стоеше толкова близо до мен, че подскочих. И същевременно осъзнах колко бях непредпазлива.

— По дяволите, Джейсън, уплаши ме.

— Съжалявам. Реших, че някой трябва да остане до теб, за да се погрижи вампирите да не те отмъкнат.

— Всъщност благодаря ти, оценявам го.

— Добре ли си? — попита той.

— Нищо ми няма.

Джейсън се ухили и лунната светлина беше достатъчна, за да видя веселието в очите му.

— Той става все по-успешен.

— В кое? — попитах аз. — В това да бъде Улфрик?

— В прелъстяването ти — отговори Джейсън.

Зяпнах го.

— Нали знаеш как изревнувах от начина, по който гледаше Ашър?

Кимнах.

— Начинът, по който гледаш Ричард… — поклати глава. — Той не ти е безразличен.

Поех си дълбоко въздух и го издишах бавно.

— Това няма значение.

— Напротив — възрази Джейсън. — Не те прави щастлива, но е от значение.

Проклета да съм, ако знаех какво да му отговоря. Тръгнахме през гората в посоката, в която бяха изчезнали всички. Не ни трябваха никакви тъпи упътвания.