Лоръл К. Хамилтън
Синя луна (16)

15

Наложи се да си сапунисам три пъти косата, за да се измие както трябва. Онова нещо по тялото ми отказваше да се махне без жулене. Всеки има на гърба си място, до което не може да стигне с ръка. Това дава едно от малкото предимства на женените хора пред самотниците. Накрая се принудих да усиля докрай струята на душа и да я оставя да плющи по гърба ми. Нещото най-накрая се предаде и замина в канала.

Материята беше по-лепкава от всичко, което някога ми се е налагало да се почиствам. Дори от истински разложени трупове и зомбита. От нищо не ми е било толкова трудно да се отърва, колкото от… секрециите на Деймиън.

Чери почука на вратата и влезе с куп дрехи. Всички бяха ужасни. Прекалено много кожа за моя вкус. Наложи се да направя два тура по хавлия до бунгалото и обратно, за да си харесам дрехи, каквито аз бих искала да нося. Имаше едно червено кожено боди, цялото на ленти. Щеше да е интересно да го облека, когато сме насаме с Жан-Клод, но беше изключено да се появя с него на публично място.

Накрая се премених в черно кадифено болеро с къси ръкави и с толкова дълбоко деколте, че се нуждаеше от специален сутиен, за да не се вижда. Жан-Клод бе така любезен да добави в багажа точно такъв сутиен. Той беше от онези, които повдигат гърдите, а моят бюст определено не се нуждаеше от повдигане, но това бе единственият сутиен, който беше достатъчно изрязан, че да не се подава изпод болерото. Имаше и кадифена рокля, чието деколте също се нуждаеше от подобен сутиен. Жан-Клод се беше постарал.

Всички дрехи се съчетаваха идеално, стига човек да имаше желанието да ги носи. Избрах си кожена пола — по-малкото зло. Имаше и високи до бедрата черни ботуши с цип от задната страна. Кончовите на ботушите бяха широки, твърди и отворени отзад. Предната им част стигаше чак до слабините ми и се търкаше в тях, ако не вървях по правилния начин. Вероятно ботушите бяха правени по поръчка специално за мен. Нямах спомен Жан-Клод някога да е мерил дължината на краката ми. Така или иначе, беше опипвал всеки сантиметър от тялото ми. Явно това се беше оказало напълно достатъчно.

Но кожената пола беше с гайки, за които можех да захвана презраменния кобур, а кадифеното болеро имаше ръкави, та да не се впиват раменните ремъци в голата ми кожа. Когато се движех, страничните каиши се търкаха в голите ми ребра и усещането беше малко странно, но можех да го преживея. Бездруго нямаше как да сложа кобур под полата.

Към облеклото бях добавила ножницата, която се спускаше по гръбнака ми, и двете кании за китки. Ножницата се подаваше от долния край на болерото, но какво толкова, нали очакваха, че ще бъдем въоръжени. Честно казано, исках да взема резервен пистолет. Едно от предимствата да летя с частния самолет на Жан-Клод, вместо да използвам услугите на някоя авиокомпания, беше, че имах възможност да кача на борда му най-разнообразни оръжия.

Спрях се на „Мини-Узи“ с презраменен ремък. Той имаше клипс, който закопчах за една от задните гайки на полата, така че автоматът да не се подмята много и същевременно да мога да боравя с него с една ръка.

Когато го нарамих, Ашър каза:

— Няма да ги убиваме, Анита.

Погледнах оръжията, които бях наредила на едно от малкото останали чисти места на пода. Имаше американски „Деринджър“, още един „Браунинг Хай Пауър“, рязана пушка и пушка помпа.

Вдигнах очи към него.

— Не съм си взела всичко, което имам.

— Радвам се да го чуя — рече той. — Но автоматът е оръжие за убиване.

— Екипирана съм по този начин само защото каза, че трябва да направим добро представление. Ние не нараняваме от разстояние. Ние не предизвикваме разложение с ухапването си. Тогава какво, по дяволите, ще правим, Ашър? Какво бихме могли да направим, за да ги впечатлим? — прехвърлих узито в лявата си ръка и го насочих към тавана. — Ако тази вечер с него има някой, когото можем да убием, ще го убия с това.

— И смяташ, че това ще впечатли или уплаши Колин?

— Виждал ли си някога вампир, разполовен с картечен огън? — попитах го аз.

Ашър се замисли за няколко секунди, сякаш беше виждал толкова много ужасяващи неща, че не беше сигурен дали и това не е сред тях. После поклати глава.

— Не, не съм.

— Е, аз съм — пуснах автомата да се върне отзад на кръста ми. — И гледката ме впечатли.

— Ти ли го направи? — попита Ашър тихо.

— Не, просто бях очевидец.

Джамил беше коленичил до мен. Носеше нещо, което някога е било черна тениска, обаче бието, ръкавите и долната й част бяха срязани. Онова, което бе останало, едва прикриваше зърната на гърдите му. Но торсът му беше мускулест и изглеждаше впечатляващо, макар и почти гол. Тази вечер трябваше да бъдем впечатляващи. Завидях му, защото още беше с черните си дънки. Той не принадлежеше на Жан-Клод и не разполагаше с шити по поръчка кожени дрехи. Честно казано, дори не бях стопроцентово сигурна, че изобщо ще дойде с нас. Оказа се, че ще дойде, при това не сам, а с Ричард. Изненада, изненада. Джамил донесе много дрехи, от които Ричард да си избере какво да облече. И Шанг-Да щеше да ни придружи, така че и той трябваше да се преоблече. Шанг-Да също като Джамил никога не е бил достатъчно близък с Жан-Клод, за да притежава шити по поръчка дрехи. Така че трябваше да се задоволи с каквото намери в куфара. Наслука.