Лоръл К. Хамилтън
Синя луна (25)

24

Приветствената церемония, която беше осуетена снощи, щеше да се проведе тази вечер. Нещо характерно за чудовищата: трябва да се спазват правилата. Според правилата ни беше нужна приветствена церемония и, ей Богу, щяхме да имаме такава. Отмъстителни вампири, продажни ченгета, дори самият ад да замръзва — нищо не може да спре ритуал, който трябва да бъде извършен, или церемония, която трябва да се състои. Вампирите трудно могат да минат за изтънчени, докато ви разкъсват гръкляна, но и върколаците не им отстъпват.

Аз лично щях да поръчам храна за вкъщи и да кажа: „По дяволите, дайте да се помъчим да решим загадката.“ Но не аз командвах. Дори фактът, че снощи бях изпържила повече от двайсет вампири, не ме правеше водач на глутницата или водач на каквото и да било, въпреки че Върн ме беше поканил на церемонията много, много учтиво. Колин не беше единственият, който вече се страхуваше от мен.

Повечето вампири на Колин бяха мъртви и сега властта беше в ръцете на Върн. Върколаците бяха достатъчно многобройни, за да попречат на Колин да създаде нови вампири. Когато вампирите и върколаците в един район не са обвързани, очевидно по-силната група взема надмощие над другата. До снощи Колин беше контролирал вълците; сега ролите бяха сменени и от погледа на Върн ставаше ясно, че някой ще се види натясно поради този факт.

Беше една от онези горещи августовски нощи, когато всичко е застинало. Сякаш светът е затаил дъх в горещия мрак и очаква хладния бриз, който никога няма да дойде.

Но под дърветата имаше някакво движение. Нещо се движеше и това не беше вятърът. През гората се прокрадваха хора. Не, не хора, а върколаци. Всички бяха в човешкия си облик, но беше невъзможно да бъдат сбъркани с хора. Те се промъкваха между дърветата като сенки и се провираха през храстите почти безшумно. Ако имаше ветрец, който да раздвижи поне малко дърветата, преминаването им щеше да бъде съвсем безшумно. Но ще изпука клонче, ще изтрещи шумата, ще изшумоли листакът и вие ще ги чуете. В нощ като тази и най-тихите звуци се разнасят надалече.

От лявата ми страна изпращя клонка и аз подскочих. Джамил ме докосна по ръката и подскочих отново.

— По дяволите, скъпа, много си нервна тази нощ.

— Не ме наричай скъпа.

Усмивката му проблесна в мрака.

— Прощавай.

Разтрих с длани раменете си.

— Няма начин да ти е студено — обади се отново той.

— Не ми е студено — бях настръхнала, сякаш по кожата ми пъплеха насекоми, но не беше от студ.

— Какво има? — попита Джейсън.

Спрях в тъмната гора, нагазила до коленете в някакви високи бурени. Поклатих глава, докато шарех с очи в мрака. Да, около мен се промъкваха няколко дузини върколаци, но не те ме плашеха. Сякаш… сякаш чувах гласове от далечна стая. Не можех да разбера какво ми казват, но ги чувах — чувах ги в главата си. Знаех какво става: това бяха мунините. Мунините в лупанара. Мунините ме викаха и шепотът им се плъзгаше по кожата ми. Те ме очакваха и нямаха търпение да пристигна. По дяволите.

Зейн също се взираше в мрака. Беше се спрял близо до мен, затова го чух как си поема въздух и разбрах, че души вятъра. Всички бяха застинали неподвижно в нощта, дори Натаниел. Той изглеждаше по-самоуверен от когато и да било и явно се чувстваше по-удобно в кожата си, при това в буквалния смисъл на думата. Малката ни днешна церемония се беше оказала от значение за тримата леопардлаци. Аз обаче още не бях сигурна какво ще е значението й за мен.

Всички бяха по тениски и стари дънки, удобни за преобразяване, защото оставаше една нощ до пълнолунието и можеше да се случат всякакви злополуки. Не, никакви злополуки. Тази нощ щях да стана свидетел как някои от тях губят човешкия си облик. Осъзнах, че хич не ми се иска да го виждам. Ама хич.

Ашър и Деймиън не бяха тук. Бяха отишли да шпионират и евентуално да преговарят с Колин и оцелелите вампири. Според мен беше много лоша идея, но Ашър ме увери, че те ще очакват да постъпим точно така. Той щял да предаде в ролята си на заместник на Жан-Клод съобщението, че аз и останалите сме пощадили Колин и неговия заместник Барнаби. Че сме позволили на човешкия му слуга да напусне кръга. Че сме проявили великодушие, макар че не сме били длъжни. Според техните закони Колин беше превишил правомощията си. Той беше по-низшият вампир и ние можехме да му отнемем всичко.

Разбира се, истината беше, че Колин и Барнаби бяха избягали. Единственият, на когото бяхме позволили да се измъкне, беше човешкият слуга на Колин. Но Ашър ме увери, че може да излъже Колин и че Господарят на този град няма как да разбере, че лъже.

Стомахът ми се свиваше при мисълта, че Деймиън и Ашър са сами с Колин и хората му. Вампирите имаха правила за всичко, но обичаха да изопачават правилата до такава степен, че почти ги нарушаваха. До такава степен, че можеха да наранят Ашър и Деймиън. Но Ашър се беше държал толкова самоуверено, а и тази вечер трябваше да изиграя ролята на лупа. Май щеше да се наложи да се оправям с чудовищата едно по едно.

Бях допълнително изнервена, защото не можех да нося със себе си огнестрелни оръжия. Ножовете бяха позволени, понеже ми заместваха дългите нокти, но не и пистолетите. Маркус бе имал същото изискване. Нито един опитен Улфрик не би позволил да се влезе в светилището на глутницата с огнестрелно оръжие. Разбирах го, но не ми харесваше. Като се има предвид какво бях направила снощи за Върн, изискването да не нося оръжия ми се струваше направо оскърбително.

Ричард ме беше информирал, че вампирите, които бях убила в лупанара, ще бъдат нашият дар, подарък от гостуващите Улфрик и лупа за местната глутница.

Дарът обикновено представляваше прясно убито животно, бижута за лупата или нещо мистично. Смърт, скъпоценности или магия: все едно е Валентиновден.

Бях си обула дънки, за да не ми издерат шубраците краката, но с тях ми беше толкова горещо, че свивките на коленете ми бяха потни. Само Джейсън беше по къси панталони. Дори по краката му да имаше драскотини, той не им обръщаше внимание. Джейсън беше и единственият, който не носеше блуза или тениска. Аз си бях облякла тъмносин потник, така че поне от кръста нагоре да ми е прохладно. За съжаление той не можеше да прикрие ножовете ми.

Само големият нож на гърба ми си оставаше незабележим, освен ако някой не се загледаше внимателно. Потникът беше тънък и скритата под него ножница си личеше, но на тъмно не чак толкова. На китките бях с обичайните кании със сребърни остриета. Те изпъкваха отчетливо на голата ми кожа. В джоба на дънките имах още един нож. Десетсантиметров автоматичен с предпазител. За да не се наръгам, когато сядам. Беше от онези, на които остриетата им изскачат право напред. Да, незаконен. Подарък от един приятел, който не зачиташе много законите. Питате се защо нося десетсантиметров нож, който е забранен в повечето щати? Защото петнайсетсантиметров щеше да ми убива в джоба, когато седна. Хубаво е да имаш приятели, които знаят точно какво ти трябва.

Освен това носех сребърно разпятие. Не планирах да се срещам с лоши вампири тази нощ, но бях почти сигурна, че Колин ще предприеме нещо. Ако беше запознат с приветствената церемония и знаеше, че на нея е забранено да се носят огнестрелни оръжия, сто на сто щеше да се възползва от момента, за да ме нападне.

Под дърветата имаше неясни сиви сенки. Луната и звездите блестяха ярко над главите ни. Но там, където бяхме застанали в момента, не се виждаше небе, а само тъмните корони на дърветата. Докато стоях в мрака, изпитах чувство, близко до клаустрофобия.

— Не надушвам нищо, освен други ликои — обади се Джейсън.

Всички се съгласиха с него. В нощната гора бяхме само ние, превръщаните. Изглежда, никой, освен мен не усещаше шепнещото ехо. Аз бях единственият некромант в групата и явно духовете на умрелите ме предпочитаха.

— Трябва да бъдем на уреченото място, преди церемонията да е продължила — каза Джамил.

Погледнах го:

— Искаш да кажеш, че церемонията вече е започнала?

— Призивът е бил отправен — рече Джейсън. Произнесе „призивът“ натъртено, сякаш беше с главни букви.

— Какво искаш да кажеш с това, че призивът е бил отправен?

— Принесли са в жертва някакво животно и са намазали с кръв дървото, нещо подобно на онова, което ти направи снощи — обясни той.

Потрих ръце.

— Интересно дали затова усещам мунините.

— Когато размазваме кръв по каменния трон, нашия духовен символ, мунините не идват — каза Джейсън.

Поклатих глава:

— Била съм в твоя лупанар, Джейсън. Този тук е различен. Тяхната магия е различна от вашата.

Усетих как нещо минава между дърветата. Вълна от енергия, от която сърцето ми прескочи, а после се разтуптя бясно, сякаш не стоях на едно място, а тичах.

— Исусе, какво беше това?

— Тя усеща призива — каза Джейсън.

— Не е възможно — рече Джамил. — Тя не е ликой — той посочи към Чери, Зейн и Натаниел. — Те не го усещат. Превръщачи са, но не усещат призива на лупанара.

Чери ни изгледа и поклати глава.

— Прав е. Усещам нещо като приглушено бръмчене между дърветата, но нищо повече.

Натаниел и Зейн се съгласиха с нея.

Кожата ми се развълнува, сякаш искаше да се смъкне от тялото ми и да запълзи нанякъде без мен. Усещането беше адски зловещо.

— Какво става с мен?

— Тя усеща призива — повтори Джейсън.

— Не е възможно — заяви Джамил.

— Непрекъснато й го повтаряш и всеки път се оказва, че грешиш — рече Джейсън.

От устата на Джамил се изтръгна ниско заплашително ръмжене.

— Престанете и двамата — казах аз.

Погледнах през рамо между дърветата, докато погледът ми не се натъкна на стена от мрак, сред която тук-там се виждаха лунни лъчи. Джейсън беше прав. Можех да почувствам магията. Беше ритуална магия, магия, свързана със смърт. Силата на ликантропите идва от живота. Те са най-живите свръхестествени същества, които съм срещала, и понякога ми се струва, че приличат повече на феи, отколкото на хора. Но този лупанар черпеше сила както от живота, така и от смъртта, и ме беше призовал на два пъти. Веднъж чрез белезите на Ричард и веднъж чрез моята некромантия. Прииска ми се Ричард да беше тук.

Той беше отишъл на вечеря със семейството си. Шанг-Да го бе придружил по мое настояване. Трябваше да покажем на шериф Уилкс, че нямаме намерение да напуснем веднага града. Местните вампири не бяха единствените, за които трябваше да се тревожим. Ричард се обади по телефона и каза, че ще закъснеят, така че да започваме без него. Майка му не можела да проумее закъде се е разбързал толкова. Всички мъже от фамилия Зееман бяха путьовци — така де, под чехъл, съжалявам.

Тръгнах отново през гората и другите ме последваха. Покатерих се върху паднал дънер. Никога не прекрачвайте паднали дървета. Зад тях може да има змия. Стъпих върху падналия дънер и слязох от другата му страна. Тази вечер не се притеснявах от змии, а от нещо друго. Движех се бавно, подбирах внимателно пътя си между дърветата. Имах отлично като за човек зрение и можех да се движа по-бързо. Предпочитах да се движа по-бързо. Исках да се втурна напред, да се затичам. Не го направих и продължих да вървя, но за целта трябваше да положа усилие на волята.

Това, което усещах, не беше само смъртта. Беше топлата, непрекъснато усилваща се ликантропска енергия. Знаех, че мога да усещам отчасти, когато Ричард ме държеше за ръка. Бяхме го правили по време на пълнолуние, но никога не бях сама. Никога не бях усещала подобно нещо, докато вървя в тъмнината и се опитвам да дишам с разтуптяно от прилива на нечия друга сила сърце.

Прошепнах: „Ричард, какво си направил с мен?“ Може би защото бях произнесла името му, а може би защото си мислех за него, но внезапно почувствах как седи в колата. И зърнах Даниел, който шофираше. Можех да подуша афтършейва на Даниел. Можех да усетя топлите стегнати гърди на Ричард. Откъснах се от видението и залитнах. Ако не бях прегърнала едно дърво наблизо, сигурно щях да падна на колене. Ако Ричард беше усетил споделянето толкова силно, колкото го усетих аз, можех само да се радвам, че не той седи зад волана.

— Анита, добре ли си? — докосна рамото ми Джейсън.

И между нас премина гореща вълна от енергия, от която кожата ми настръхна. Обърнах се към него и усетих, че се движа като на забавен каданс. Силата и усещанията, които изпълниха съзнанието ми, ме оставиха без дъх. Видях образи и накъсани картини, сякаш зърнах някаква стая под примигваща неонова светлина. Легло, бели чаршафи, миризма на скорошен секс, още гореща и мускусна. Ръцете ми лежаха върху нечии гладки гърди. Мъжки гърди. Топлата, лееща се енергия на ликантроп, на звяр, изпълни тялото ми, както и тялото на мъжа под мен. Дива, приятна, възбуждаща. Силата започна да изтича през пръстите ми и от тях изскочиха животински нокти като ножове, извадени от кании. Звярът започна да напира под гладката ми кожа, искаше да излезе и да ме завладее. Но аз го удържах, задържах го в тялото си и позволих само ръцете ми да станат чудовищни. Животинските нокти разпориха гладките гърди. Езиците ни вкусиха кръв, гореща и прясна.

Джейсън погледна към мен от леглото, все още прикован под тялото ми, под нашето тяло, и закрещя. Той беше пожелал това. Беше го избрал. Но въпреки това крещеше. Усетих как плътта му поддава под ноктите ми. Чудовищните ми ръце нанасяха удар след удар, докато белите чаршафи подгизнаха от кръв и Джейсън застина неподвижно под нас. Ако оцелееше, щеше да стане един от нас. Помнех, че не ме интересува дали ще живее, или ще умре, беше ми почти безразлично. От значение бяха само сексът, болката, насладата от преживяното.

Когато почувствах отново собственото си тяло, двамата с Джейсън стояхме на колене в шумата. Ръцете му още бяха върху раменете ми. Някой крещеше и това бях аз. Джейсън се взираше в мен, вцепенен от ужас. Той беше споделил с мен видението, но то не беше част от неговите спомени.

Не беше и от спомените на Ричард, нито от моите. Идваше от Рейна. Тя беше мъртва, но не беше забравена. Заради нея се страхувах от мунините. Аз бях некромант, свързан с върколаците. Мунините ме харесваха. А мунинът на Рейна ме харесваше най-много от всички.

— Какво има? — попита Чери.

Тя ме пипна и докосването й отвори наново нещо вътре в мен. То призова Рейна да се завърне и тя го направи със сила, която ме накара да изкрещя. Но този път аз се съпротивлявах. Съпротивлявах се, защото не исках да виждам Чери по начина, по който щеше да я види Рейна. На Джейсън нямаше да му пука. Но на Чери щеше. На мен също.

Заля ме вълна от усещания: влажна от пот кожа, ръце с дълги лакирани нокти върху гърдите ми, сиви очи, които се взират нагоре към мен, отворена уста, дълга до раменете руса коса, разпиляна по възглавница. Рейна отново беше отгоре.

Изкрещях и се отдръпнах и от двамата. Образите изчезнаха, сякаш бях изключила щепсел. Залитнах на четири крака върху шумата, стиснала здраво очи. Накрая седнах, притиснах колене към гърдите си и зарових лице в тях. Стисках очи толкова силно, че зад клепачите ми затанцуваха бели змии.

Чух стъпки по опадалите листа. Усетих, че над мен се надвесват няколко души.

— Не ме докосвайте! — казах аз. Думите ми прозвучаха почти като писък.

Някой коленичи върху сухите листа и чух гласа на Джамил:

— Няма да те докосвам. Още ли получаваш спомени?

Той не ме попита дали виждам спомени. Начинът, по който беше формулирал въпроса си, ми се стори странен. Поклатих глава, без да поглеждам нагоре.

— Тогава всичко е приключило, Анита. Отидат ли си веднъж, мунините няма да се върнат, докато не бъдат повикани отново.

— Не я повиках аз.

Вдигнах бавно лице и отворих очи. Лятната нощ ми се стори още по-непрогледна.

— Пак Рейна?

— Да.

Той коленичи колкото се може по-близо до мен, без да ме докосва.

— Ти сподели спомените с Джейсън и Чери.

Не бях сигурна дали пита или казва, но му отговорих:

— Да.

— Беше много образно — каза Джейсън. Седеше на земята, облегнал гръб на едно дърво.

Чери беше притиснала длани към лицето си. Тя проговори, без да ги махне.

— Отрязах си косата след онази нощ, след онова, което ми причини. Да прекарам една нощ с нея беше цената да не участвам в някой от техните порнофилми — тя свали рязко ръце, плачеше. — Боже, мога да подуша миризмата на Рейна. — Чери започна да търка ръце в дънките си, отново и отново, сякаш беше докоснала нещо гадно и се опитваше да се избърше от него.

— Какво беше това, по дяволите? — попитах аз. — Пускала съм Рейна в себе си и преди, но беше различно. Имала съм проблясъци на спомени, но не и цял филм. Нищо подобно на това.

— Опитвала ли си се да контролираш мунините? — попита Джамил.

— Само да се отърва от тях.

Джамил се приближи до мен и се вгледа изпитателно лицето ми.

— Ако беше ликой, щях да ти кажа, че не можеш просто така да прогониш мунините. Щом имаш силата да ги призовеш, трябва да се научиш да ги контролираш, а не просто да ги пъдиш. Защото не можеш да ги прогониш. Те ще търсят начин да влязат в теб, да те завладеят.

— Откъде знаеш всичко това? — попитах аз.

— Познавах една върколачка, която можеше да призовава мунините. Тя ги мразеше. Помъчи се да ги държи настрана. Не й се получи.

— Може и да не й се е получило на приятелката ти, но това не означава, че и аз ще се проваля — отвърнах. Усетих топлия му дъх върху лицето си. — Дръпни се, Джамил.

Джамил се отдръпна, но не толкова, колкото ми се искаше. И седна отново върху листата.

— Тя полудя, Анита. Наложи се глутницата да я екзекутира.

Той погледна в мрака зад мен. Обърнах се, за да видя какво гледа. В тъмното стояха две фигури. Едната беше жена с дълга светла коса и дълга бяла рокля, каквито носят актрисите във филмите на ужасите от 50-те години. Особено ако играят ролята на жертва. Тази жена обаче стоеше много изправена и много уверена, сякаш беше вкоренена в земята. Излъчваше почти плашеща самоувереност.

Мъжът до нея беше висок, строен и със загоряла от слънцето кожа, която изглеждаше кафява в мрака. Косата му беше къса и малко по-светла от кожата. За разлика от жената той изглеждаше нервен. Излъчваше енергия, която се плъзна по кожата ми, и нощта внезапно ми стори по-топла.

— Добре ли сте? — попита непознатата.

— Тя сподели мунин с двама от нас — каза Джамил.

— Станало е случайно, предполагам — рече жената. Гласът й прозвуча леко развеселено.

На мен хич не ми беше весело. Изправих се малко колебливо, но се задържах на крака.

— Кои сте вие?

— Казвам се Мериан. Аз съм варгамор на този клан.

Спомних си, че миналата нощ Върн и Колин бяха говорили за варга-нещо-си.

— Върн спомена за теб снощи. Колин каза, че те бил оставил вкъщи, за да не пострадаш.

— Трудно се намира добра вещица — рече тя с усмивка.

Изгледах я.

— Не ми приличаш на последователка на уика^[1].

Тя се усмихна отново. Миролюбивото й снизхождение ми лазеше по нервите.

— Тогава медиум, ако предпочиташ тази дума.

— Снощи чух за пръв път думата варгамор — рекох аз.

— Рядкост е — каза тя. — Повечето глутници вече нямат варгамор. Смятат го за отживелица.

— Ти не си ликой.

Жената наклони глава на една страна и усмивката й изчезна, сякаш най-накрая бях казала нещо интересно.

— Напълно ли си сигурна?

Опитах се да проумея какво ме беше изпълнило с такава увереност, че Мериан е човек или поне не е ликой. Тя излъчваше своя собствена енергия. Беше достатъчно силен медиум, за да го усетя. Не беше нужно да се познаваме, за да се разпознаем. Дори и да не знаехме точното естество на способностите ни, всяка от нас можеше да разпознае в другата сходна или конкурентна душа. Каквато и сила да притежаваше, тя не беше ликантропска.

— Да, сигурна съм, че не си ликой — заявих аз.

— Защо?

— Нямаш вкус на превръщач.

Жената се разсмя и смехът й беше силен и музикален, едновременно и жизнерадостен, и вулгарен.

— Харесва ми изборът ти на думи. Повечето хора биха казали, че не ме усещат като превръщач. „Усещам“ е толкова неточна дума, не мислиш ли?

Свих рамене:

— Може би.

— Това е Роланд. Моят телохранител за тази нощ. Ние, горките хора, трябва да бъдем охранявани, защото някой превъзбуден превръщач може да се увлече и да ни нарани.

— Нещо ме кара да си мисля, че не си толкова лесна плячка, Мериан.

Тя се изсмя отново:

— Ха, благодаря ти, дете.

Фактът, че ме нарече дете, ме накара да добавя около десет години към възрастта й. Не че изглеждаше толкова възрастна. Беше тъмно, но все пак ми се струваше по-млада.

— Ела, Анита. Ние ще те придружим до лупанара — тя протегна ръка към мен, сякаш очакваше да я хвана и да се оставя да ме води като дете.

Погледнах към Джамил. Надявах се, че някой знае какво става, защото вече бях съвсем объркана.

— Всичко е наред, Анита. Варгаморът е неутрален. Тя никога не се бие и не взема страна при предизвикателства. Така че може да бъде от глутницата, въпреки че е човек.

— Да не би да участваме в някакво предизвикателство или битка, а аз да не знам? — попитах.

— Не — отговори Джамил, но прозвуча неуверено.

Мериан се намеси, въпреки че никой не я беше питал.

— Представянето на двама доминанти, които не са от глутницата, може да доведе до битка. Появата на някой толкова могъщ като Ричард ще настърви по-младите ни вълци. А фактът, че е спал с единствените две доминиращи женски в нашата глутница, прави нещата още по-лоши.

— Искаш да кажеш, че можем да се забъркаме в състезание по мерене на пишки? — попитах аз.

— Цветиста фраза, но достатъчно точна — рече тя.

— Добре, и сега какво? — попитах аз.

— Сега двамата с Роланд ще те придружим до лупанара. Останалите нека избързат напред. Ти знаеш пътя, Джамил.

— Не става — заявих аз.

— Защо, какво има? — попита Мериан.

— Да ти приличам на Червената шапчица? Няма да тръгна на разходка през гората с двама непознати. Единият от които върколак, а другият… Все още не знам ти какво си, Мериан. Но не искам да оставам сама с вас двамата.

— Чудесно — каза тя. — Нека някои от тях или всички да дойдат с нас. Мислех, че ще искаш да говориш на четири очи с друг човек, който е обвързан с ликоите. Значи съм грешала.

— Може да поговорим утре, на дневна светлина. Тази вечер предпочитам да запазим спокойствие.

— Както искаш — рече жената. — Хайде. Ще говорим, докато вървим към лупанара като голямо щастливо семейство.

— Сега ми се подиграваш — казах аз. — Така няма да попаднеш в списъка на хората, които харесвам.

— Подигравам се лекичко с всеки — рече тя. — Правя го без лоши чувства — протегна ми ръка. — Хайде, дете, луната се движи над нас. Губим ценно време.

Отидох при нея, следвана по петите от петимата ми телохранители. Но не поех ръката й.

Вече бях достатъчно близо, за да видя ясно снизходителната й усмивка. Анита Блейк, прочутият ловец на вампири, уплашена от някаква провинциална магьосница.

Усмихнах се.

— Аз съм предпазлива по природа и параноична по професия. Ти за броени минути ми предложи на два пъти ръка. Не ми правиш впечатление на човек, който върши нещо без причина. Каква е уловката?

Жената сложи ръце на кръста си и изцъка.

— Винаги ли е толкова трудна?

— Даже по-зле — обади се Джейсън.

Изгледах го ядно. И от това се почувствах по-добре, въпреки че той едва ли забеляза нещо в мрака.

— Само искам, дете, да докосна ръката ти, за да преценя колко си могъща, преди да влезеш отново в лупанара. След онова, което направи снощи, някои от глутницата се страхуват да те допуснат вътре. Смятат, че ще ни откраднеш силата.

— Мога да източа част от нея, не и да я открадна.

— Но мунините вече се стремят към теб. Усетих, че призоваваш твоя мунин. Зовът ти премина през силата, която сме призовали тази вечер в лупанара. Усетих го като подръпване на нишка в паяжина. Дойдохме да видим какво сме уловили. Решихме, че ако се окаже прекалено голяма хапка за нас, ще го освободим и няма да го водим вкъщи.

— Метафората за паяка ми хареса, но само в първите две изречения — казах аз.

— Лупанарът е нашето място на сила, Анита. Трябва да придобия някаква представа за способностите ти, преди да влезеш в него тази вечер — веселите нотки бяха изчезнали от гласа й. Внезапно беше станала напълно сериозна. — Не съм загрижена само за нашата защита, дете. А и за твоята. Помисли си какво ще стане с теб, дете, ако мунините в нашия кръг те обсебят един след друг? Трябва да се уверя, че можеш да ги контролираш.

При тези нейни думи стомахът ми да се сви от страх.

— Добре.

Протегнах ръка, сякаш щяхме да се здрависваме, но й подадох лявата. Ако това не й харесаше, можеше да пренебрегне жеста ми.

— Предлагането на лява ръка е обида — каза жената.

— Приеми или си върви, варгамор. Нямаме цяла нощ на разположение.

— Не знаеш колко си права, малка моя.

Тя протегна ръка, сякаш да докосне моята, но спря с длан над моята. Разпери пръсти над кожата ми. Аз направих същото. Мериан се опитваше да почувства аурата ми. Тази игра можеше да се играе от двама.

Вдигнах ръце пред тялото си и тя повтори движението ми. Стояхме лице в лице, с разперени ръце, без да се докосваме. Мериан беше висока — метър шейсет и осем или метър и седемдесет. Не ми се вярваше да носи високи токчета под тази дълга рокля.

Аурата й затопли кожата ми. Стори ми се плътна, беше като тесто, което можех да обхвана с ръце. Никога не бях срещала някой с толкова плътна аура. Тя затвърди първоначалното ми впечатление за нея. Беше твърда жена.

Мериан тласна внезапно ръцете си напред и сви пръсти около ръката ми. Аурата ми хлътна навътре в себе си като от удар с нож. Ахнах, но разбирах какво става. Тласнах на свой ред и усетих как Мериан трепна.

Тя се усмихна, обаче усмивката й не беше снизходителна. Изглеждаше едва ли не доволна.

Косата на врата ми се опита да пропълзи надолу по гръбнака ми.

— Могъща — каза Мериан. — Силна.

Проговорих със свито гърло:

— Ти също.

— Благодаря — рече тя.

Усетих как силата й, нейната магия, се движи по мен и през мен като въздушно течение. Тя се отдръпна толкова рязко, че и двете залитнахме.

Стояхме на крачка разстояние и дишахме тежко, сякаш бяхме тичали. Сърцето ми се блъскаше в гърлото като уловено в капан животно. Можех да усетя и нейния пулс от долната страна на езика си. Не, можех да го чуя. Беше като тиктакане на малък часовник. Но това не беше пулсът й. Надуших афтършейва на Ричард като облак, през който току-що бях преминала. Когато белезите на Ричард се активизираха, обикновено го разбирах по миризмата. Нямах представа какво ги е задействало. Може би силата на другите ликантропи, може би близостта на пълнолунието. Кой знае? Във всеки случай нещо ме беше отворило за него. И през мен протичаше не само сладката миризма на тялото му.

— Какъв е този звук? — попитах.

— Опиши го — каза Мериан.

— Като тиктакане, тих, почти механичен.

— Имам изкуствена сърдечна клапа.

— Не може да е от нея.

— Защо не? Когато се наведа пред огледалото, за да си сложа очна линия, я чувам през отворената си уста, а звукът се отразява от огледалото.

— Не е възможно да я чувам.

— Но я чуваш.

Поклатих глава. Губех усещането си за нея. Тя се отдръпваше от мен, издигаше бариери. С право, щом за момент бях усетила несигурното туптене на сърцето й. Звукът не ме беше изпълнил със съжаление към нея, нито със съчувствие. Той ме беше възбудил. Беше дръпнал някаква струна дълбоко в тялото ми. Усещането беше почти сексуално. Тя щеше да е бавна, щеше да е лесна за убиване. Погледнах тази висока самоуверена жена и за част от секундата я видях като храна.

По дяволите.