Лоръл К. Хамилтън
Синя луна (37)

36

Не си направих труда да попитам Ричард дали наистина ще напуснем града. Знаех отговора и честно казано, го одобрявах. Ако съществуваше и най-малкият шанс Найли да е прав и копието да е тук, не можехме да му позволим да го намери. Но това не беше всичко. Ричард беше започнал нещо, от което нямаше връщане назад: война на доброто срещу злото. Добрите не бива да подвият опашка и да избягат. Това е против правилата.

Отне ни около три часа да си съберем багажа и да се престорим, че напускаме града. Сложихме Джамил в задната част на микробуса с по един ковчег от всяка страна, за да се уверим, че походното легло няма да се плъзга насам-натам. Натаниел беше с дълбоки драскотини от нокти на кръста след битката да брани честта ми. Той ми призна, че не се е бил, а просто се е пречкал на един по-нетърпелив върколак. Така или иначе, беше пострадал и трябваше да пътува отзад при ранения, излегнат върху някой ковчег. И Чери беше при тях — най-вероятно в ролята на помирител. Джамил не харесваше особено Натаниел. Аз карах микробуса. Ричард ни следваше с джипа си, в който се намираха Шанг-Да и оборудването, което беше донесъл със себе си за цяло лято лагеруване и изучаване на големи примати. Всички останали се возеха при мен.

Шериф Уилкс изпрати Мейдън и Томпсън да ни съпроводят официално извън града с една патрулка. Томпсън ни помаха весело, докато минавахме покрай тях и излизахме от Майъртън. Детинско щеше да е да му покажа пръст, затова не го направих. Зейн им показа вместо мен. А Джейсън им изпрати целувка.

Шофирахме повече от час до мястото на предварително уговорената среща с Върн. Беше невъзможно да се настаним всички в една къща. Твърде много хора щяха да събудят подозрение, затова се разделихме. Не исках, но нямаше как да не призная, че ако останем заедно, ще привличаме прекалено голямо внимание.

Сега пътувахме към къщата на Мериан. Качих се в откритата каросерия на нейния камион заедно със Зейн, Чери и ковчезите. Натаниел щеше да се вози в кабината заради раните си. Огнестрелната рана на Зейн заздравяваше много по-бързо от неговите белези от нокти. Може би възстановителните способности на Натаниел бяха по-слаби или пък дупките от куршуми просто заздравяваха по-бързо от раздиранията с нокти.

Пътуването в откритата каросерия беше мъчително. Бях се свряла в единия ъгъл до кабината, а ковчегът на Деймиън ме притискаше в ребрата. Щом понечих да опра глава назад върху кабината, за да изпъна врат, зъбите ми започваха да тракат. А щом седнех по-изправено, главата ми подскачаше от всяка бабуна на пътя. Имах чувството, че съм подложена на безкраен побой, от който всичките ми кости се раздрусаха и челото ми разцепи главоболие с размерите на Айдахо. Слънцето приличаше на жълто огнено петно в небето. То ме изгаряше безпощадно с лъчите си, от лицето и ръцете ми се лееше пот.

Зейн се намираше в срещуположния ъгъл, притиснат от ковчега на Ашър. Черната тениска беше залепнала за тялото му като потна втора кожа. Днес Чери беше с бяла тениска. Червеникавият прах, който се вдигаше от пътя, се беше смесил с потта й и приличаше на засъхнала кръв върху бялата материя.

Косата ми се беше сплъстила на потни къдрици. Не като сладките букли на Шърли Темпъл^[1]. Нищо подобно, просто къдрав хаос. А косите на Зейн и Чери бяха все така прави, но залепнали за главите им.

Тримата не правехме никакви опити да разговаряме. Мълчахме, измъчвани от горещината и неприятното пътуване, сякаш бяхме изпаднали в някаква кома — преживяване, което трябваше да се изтърпи, но не и да се споделя.

Пътят стана павиран и камионът спря да се тресе толкова внезапно, че беше почти изумително. Отново можех да чувам.

— Слава Богу! — възкликна Чери.

Мериан се обърна към нас и извика:

— Идва кола, скрийте се.

Всички побързахме да се наврем под горното брезентово платнище, което покриваше ковчезите. Под мен имаше второ платнище и въжета. Брезентът беше сух и миришеше на мухъл. Не бих могла да преценя дали отдолу бе по-хладно заради сянката, или по-горещо заради липсата на въздух. Стори ми се, че чух шум от минаваща по чакъл кола, но Мериан не ни беше казала да излезем, така че не подадох глава. Виждах Зейн в горещия полумрак. Изгледахме се мрачно, после аз му се усмихнах. Той също се усмихна. Започваше да става забавно. Когато човек се чувства безкрайно неудобно, му иде или да закрещи, или да се разсмее.

Камионът спря с дрънчене. Във внезапната тишина чух, че Зейн се смее. Чери попита с ясен глас:

— Какво е толкова смешно, по дяволите?

— Вече сме вкъщи, момчета и момичета — каза Мериан. — Можете да излезете.

Двамата със Зейн изпълзяхме на открито, като продължавахме да се кискаме. Чери се намръщи насреща ни.

— Защо се смеете?

Поклатихме глави. Човек или схваща комизма на положението, или не. Не можехме да й обясним защо се смеем, не можехме да го обясним дори на себе си.

Мериан се доближи.

— Радвам се да те видя в по-добро настроение.

Прокарах пръсти през косата си и почти изцедих събралата се пот.

— Поне настроението да ми е на висота. Денят не обещава нищо хубаво.

Мериан се намръщи.

— Песимизмът не подхожда на млад човек като теб.

Тя стоеше пред мен и изглеждаше хладнокръвна и спокойна в бялата си блуза без ръкави, чиито краища бяха вдигнати нагоре и завързани на кръста й. Не беше с бюстие, но ефектът беше същият. Светлосини къси панталони и ниски бели маратонки допълваха тоалета й. Светлата й коса беше събрана на кок. В нея се забелязваха различни на цвят кичури: сребристосиви, светлоруси и бели. Край очите и устата й имаше дълбоки бръчки, които не бях видяла снощи. Беше прехвърлила петдесетте, но тялото й все още беше слабо и стегнато, както на Върн. Изглеждаше спокойна, приветлива и прекалено чиста.

— Трябва ми душ — заявих аз.

— И на мен — рече Чери.

Зейн просто кимна.

— Добре дошли в моя дом — каза Мериан.

Камионът беше паркиран на настланата с чакъл алея на двуетажна бяла къща. Къщата беше с жълти кепенци, а едната страна на предната й веранда беше обрасла с розово пълзящо растение. В подножието на широкото стълбище, водещо към нея, имаше две саксии с бяло и розово мушкато. Цветята изглеждаха свежи. За разлика от тях дворът беше кафяв, изсушен от лятната горещина. Одобрявах вида му. Тучната трева никога не ми е харесвала. Няколко пъстри кокошки кълвяха сухата пръст.

— Хубаво е — казах аз.

Тя се усмихна.

— Благодаря. Оборът е ей там, зад дърветата. Имам няколко млекодайни крави и коне. Градината е зад къщата. Спалнята ти е с изглед към нея.

— Чудесно, благодаря.

Мериан се усмихна.

— Защо ли ми се струва, че не проявяваш интерес към реколтата ми от домати?

— Позволи ми да се изкъпя и ще проявя интерес — уверих я аз.

— Нека разтоварим ковчезите, после двамата ти леопардлаци да си вземат душ. Надявам се, че ще има достатъчно гореща вода за три къпания. Ако двама от вас се изкъпят заедно, ще се спести вода.

— Не си падам по груповите къпания — рекох аз. Погледнах към Чери. Тя сви рамене.

— Със Зейн можем да се изкъпем заедно.

Сигурно съм направила физиономия, защото Чери добави:

— Не сме любовници, Анита. Но сме били де. Просто ще е… успокояващо да се докосваме. Не става въпрос за секс. Става въпрос за… — тя погледна към Мериан, сякаш се надяваше да й помогне.

Мериан се усмихна:

— Докосването е от нещата, които укрепват връзките между членовете на глутница или прайд. Те се докосват постоянно. Почистват се и оправят взаимно външния си вид. Грижат се един за друг.

Поклатих глава.

— Няма да деля банята с никого.

— Никой не те кара — каза Мериан. — Има много начини да се заздрави връзката с глутницата, Анита.

— Аз не съм от глутницата — възразих.

— Има много начини да бъдеш от глутницата, Анита. Те ме приемат като една от тях, а аз не съм ликой.

Тя ни остави да разтоварим ковчезите и свали Натаниел на земята. Чери и Зейн ми помогнаха да приберем ковчезите в избата, после отидоха да се изкъпят.

Входът към избата беше външен, като на едновремешните подземни скривалища от бури. Задната врата на къщата беше остъклена. Тя изтрака шумно, когато леопардлаците влязоха вътре. Мериан ме посрещна на прага, излезе навън и ми препречи пътя.

Тя се усмихваше, излъчваше спокойствие и изглеждаше в хармония със себе си. Доволният й вид ме накара да се почувствам неловко и неспокойно. Прииска ми се да се разкрещя и да се разбуйствам, докато в душата й не настъпи смут, какъвто цареше в моята. Как смееше да изпитва задоволство, когато аз бях толкова объркана?

— Какво не е наред, дете? Усещам тревогата ти като бръмчене на пчели, които се блъскат в стените.

Откъм задната страна на къщата се извисяваха борове, строени като войници. Наоколо миришеше на безкрайна Коледа. Обикновено боровият мирис ми харесва, но не и днес. Просто не бях в коледно настроение. Облегнах се на захабената от времето дъсчена стена на къщата, а Мериан продължи да ме гледа от задната веранда.

Файърстарът се заби в гърба ми. Извадих го и го втъкнах отпред под колана на дънките. Майната му, че някой може да го забележи.

— Ти видя Върн — казах аз.

Тя ме изгледа спокойно със сивите си неразгадаеми очи.

— Видях какво си направила с шията му, ако това имаш предвид.

— Да, това имам предвид.

— Белегът, който си оставила на шията му, доказва на всички ни две неща. Че го смяташ за равен — доста смело от твоя страна — и че си недоволна от гостоприемството му до момента. Така ли е?

Замислих се за момент, после казах:

— Не признавам никой за по-висшестоящ от мен. Могат да ме пребият до смърт или да ме убият, но не ме превъзхождат. Да си по-силен не означава, че ме превъзхождаш, че си над мен.

— Някои биха оспорили думите ти, Анита, но не и аз.

— И да, не съм доволна от проявеното до момента гостоприемство. Унищожих повечето вампири на Колин заради вас. Върн беше щастлив до немай-къде, но въпреки това снощи не ми позволи да си взема пистолетите. Заради него лошите момчета едва не убиха Джамил, Джейсън и Зейн, а и мен самата, по дяволите.

— Върн се разкайва за това, в противен случай нямаше да ти се предложи.

— Добре, хубаво, но аз не исках да му оставям белег. Не исках. Разбираш ли, Мериан? Не го направих нарочно. Тази сутрин не можех да се контролирам, както снощи не можех да се контролирам заради мунина. Бях изкушена от миризмата на кръв и топла плът. Беше… зловещо.

Тя се изсмя.

— Зловещо? Това ли е най-уместната дума, която ти хрумва, Анита? Зловещо. Ти си екзекутор и притежаваш сила, която буди страх, обаче си толкова… млада.

Изгледах я:

— Тоест наивна.

— Не си наивна в общоприетия смисъл. Сигурна съм, че си виждала повече кръв и смърт от мен. Цялото това насилие проваля възможностите ти. Ти едновременно го привличаш и го упражняваш. Но у теб има нещо, което се е запазило чисто и някак детско. Независимо от опита, който ще натрупаш, у теб винаги ще има една Анита, която ще се чувства по-комфортно да казва „боже“ вместо „проклятие“.

Изпитах желание да се отдръпна или направо да побягна от втренчения й поглед.

— Губя контрол над живота си, Мериан, а контролът е много важен за мен.

— Бих казала, че контролът е едно от най-важните неща за теб.

Кимнах и косата ми се закачи за олющената боя на къщата. Отдръпнах се от дъсчената стена и застанах в прашния двор пред нея.

— Как да си върна контрола, Мериан? Изглежда, имаш отговор на всички въпроси.

Тя се засмя отново с жизнерадостно вулгарния си смях.

— Не на всички въпроси, но може би знам отговорите, които търсиш. Знам, че мунинът ще се върне за теб. Може да се случи, когато най-малко го очакваш или когато се нуждаеш най-силно от безценния си контрол. Може да те завладее и да предизвикаш смъртта на най-скъпите ти хора, както едва не стана снощи. Единствената причина Ричард да не бъде убит, докато се опитваше да се добере до теб, беше застъпничеството на Върн.

— На Рейна щеше да й хареса да завлече един от нас в гроба.

— Усетих удоволствието, което мунинът изпитва от разрушението. Ти си привлечена от насилието, но само когато то служи за постигането на някаква по-висша цел. То е инструмент, с който си служиш добре. Бившата ви лупа е била привлечена от насилието заради самото него, като средство за разрушение. Единствено това е искала, да разрушава. Какъв парадокс, че някой така отдаден на разрушението е бил лечител също като теб.

— Животът е пълен с парадокси — отговорих с неприкрит сарказъм.

— Разполагаш с възможността да превърнеш нейния мунин, нейната същност, в нещо положително. Можеш да помогнеш до известна степен на духа й, да подобриш кармата му.

Навъсих се. Тя вдигна ръце.

— Извинявай. Ще сведа философията до минимум. Вярвам, че мога да ти помогна да призовеш и подчиниш нейния мунин. Вярвам, че заедно ще можем да овладеем различните видове сила, които ти се предлагат в момента. Мога да те науча как да направляваш не само мунина, но и твоя вампир-господар и дори твоя Улфрик. Ти си ключът, който ги свързва, Анита. Техният мост. Чувствата им към теб са част от връзката, създадена между вас. Мога да те превърна в тяхна господарка.

Лицето й излъчваше пламенност, сила, на която кожата ми реагира. Тя вярваше в думите си. Колкото и да е странно, аз също повярвах.

— Искам да го контролирам, Мериан, и то напълно. Това е най-голямото ми желание в момента. Щом не мога да го спра, искам да се науча да го контролирам.

Тя се усмихна и очите й заблестяха.

— Добре, тогава да започнем с първия ни урок.

Изгледах я мрачно:

— Какъв урок?

— Влез в къщата, Анита. Ще получиш първия си урок само ако сърцето и умът ти са отворени за него — Мериан влезе в къщата, без да ме изчака.

Останах за миг под горещите лъчи на лятното слънце. Ако сърцето и умът ми са отворени. Какво е, по дяволите, това? Имаше само един начин да разбера. Отворих остъклената врата и влязох вътре. Чакаше ме първият ми урок.