Лоръл К. Хамилтън
Синя луна (14)

13

В реалния живот пиенето на кръв трае по-дълго, отколкото във филмите. Там то или е много кратко, или замъгляват картината като в секс сцена от 50-те години. Всички стояхме и гледахме. В стаята беше толкова тихо, че се чуваха приглушените мляскащи звуци на вампирите, докато пиеха.

Чери бе коленичила до горния край на леглото и проверяваше периодично пулса на Натаниел. Всички останали се бяхме отдръпнали настрани. Аз лично се бях оттеглила в дъното на стаята и бях приседнала на бюрото. Стараех се с всички сили да не поглеждам към леглото. Другите кръстосваха безспир помещението и изглеждаха смутени.

Джейсън застана до мен и се подпря на бюрото.

— Ако не знаех, че животът му виси на косъм, щях да ревнувам.

Погледнах го да разбера дали се шегува. Видът му и пламъкът в погледа му ми подсказаха, че говори сериозно. Това ме накара да проверя с поглед какво става.

Деймиън беше придърпал Натаниел в скута си и го беше прегърнал. Тялото му беше прикрито отчасти зад голото тяло на леопардлака. Ръката му беше обгърнала гръдния кош на Натаниел и го притискаше към зелената копринена риза. Гнойта се беше размазала на тъмни ивици по плата. С другата си бледа ръка Деймиън притискаше лицето на леопардлака към рамото си. Вампирът го беше захапал изотзад за врата. Виждаха се кървавочервената му коса и устата му, залепена върху раната. Въпреки че се намирах доста далече, видях как челюстите на Деймиън се движат и как преглъща.

Ашър продължаваше да стои коленичил на пода, а единият крак на Натаниел беше изтеглен настрани и стъпалото висеше надолу. Лицето на Ашър беше заровено във вътрешната част на бедрото му, толкова близо до слабините, че отпуснатите гениталии на леопардлака се опираха в едната му буза. Ашър помръдна леко глава и над чатала на Натаниел се спусна водопад от златиста коса. Но тя не скри напълно гениталиите и те се виждаха изпод нея.

Изведнъж така пламнах, че усетих леко замайване. Докато извръщах глава, зърнах отражението си в единственото огледало в стаята. Лицето ми гореше. Очите ми бяха ококорени и изненадани. Както навремето в гимназията, когато попадах на двойки, които се натискаха по скамейките, и смехът им ме преследваше в нощта.

Втренчих се в отражението си в огледалото и се овладях. Вече не бях на четиринайсет. Не бях дете. Не бях девствена. Нямаше нужда да реагирам толкова бурно. Нали?

Джамил се беше преместил в най-далечния ъгъл на стаята. Беше седнал там и беше обхванал коленете си с ръце, а лицето му беше строго и гневно. Изглежда и той не се наслаждаваше на шоуто.

Зейн пак се беше облегнал на стената със скръстени ръце. Гледаше към пода, сякаш там имаше нещо много интересно.

Джейсън, подпрян на бюрото, наблюдаваше сцената. Погледнах го, без да се обръщам към леглото.

— Надявам се, осъзнаваш, че ти си единственият, който се наслаждава на гледката.

Той сви рамене и се ухили.

— Хубава гледка.

Вдигнах вежди:

— Само не ми казвай, че си гей.

— Само не ми казвай, че това те притеснява — отговори ми той.

Веждите ми се вдигнаха още повече.

— Късаш ми сърцето. Ще се наложи да изгоря всичкото си бельо.

Продължавах да наблюдавам лицето му. Той се усмихваше, но май не се шегуваше.

— Да не искаш да кажеш, че флиртуването ти с мен е само преструвка? — попитах го аз.

— О, не, харесвам жените, Анита. Но сред най-доверените вампири на Жан-Клод почти няма жени. Играя ролята на pomme de sang вече две години. Това са доста на брой вампирски ухапвания.

— Усещането наистина ли е като при секса?

Веселието му се стопи и Джейсън ме изгледа сериозно.

— Никога ли не си била хипнотизирана от вампир? Знам, че си имала частичен имунитет към тях и преди белезите, но си мислех, че някой някъде е успял да те омае.

— Не съм.

— Не знам, понякога ми се струва, че е по-хубаво от секс, а почти всички, които са пили от мен, са мъже.

— Значи си бисексуален?

— Ако това, което правят в момента, се брои за секс, да. Ако не се брои, тогава… — той се засмя и смехът му прозвуча толкова силно в тишината, че видях как Зейн и Джамил подскочиха.

— Ако това не се брои за секс, нека просто да кажем, че „там, където никой не е бил преди“^[1], вече не се отнася за мен.

По дяволите, умирах да разбера с кого беше спал. Може би щях да го попитам, но Чери се обади и изпуснах момента.

— Пулсът му става по-силен. Губи толкова кръв, че би трябвало да се влошава, но не.

Ашър се отдръпна от раната.

— Ние не пием кръв, а се опитваме да изсмучем разложението.

Едната му ръка беше провряна под бедрото на Натаниел. Той върна крака на леглото и нагласи крайниците на леопардлака, сякаш беше спящо дете. Допреди миг сцената изглеждаше ужасно сексуално, а сега в действията на Ашър имаше нежност и грижовност.

Деймиън също се отдръпна от раната. На устната му имаше петно, което не беше червено, а черно. Зачудих се дали не е гадно на вкус. Той избърса петното с опакото на дланта си. Ако беше от кръв, щеше да го оближе. Значи не беше приятно.

Той изпълзя изпод Натаниел и положи внимателно тялото му по гръб. Поизпъна завивката и се отдръпна от леглото.

Чери бе отворила комплекта за първа помощ. Тя почисти отново раните на гърдите с противобактериално и антисептично лекарство. Първите няколко стерилни марли се изцапаха с гной. Всички неусетно се бяхме доближили до леглото. Тук миризмата беше по-силна и още по-неприятна, но малко по-малко чезнеше. Когато кожата и раните бяха почистени напълно, плътта доби хубав вид и разрезите се изпълниха с яркочервена кръв.

Чери озари стаята с толкова топла и бляскава усмивка, че беше невъзможно да не се усмихнеш в отговор.

— Той ще се оправи — каза с изненада, та си помислих колко ли близо е бил до смъртта.

Някой си пое дъх със свистене. Обърнах се към звука. Деймиън отстъпваше назад, като се взираше в ръцете си. Млечнобялата му кожа потъмняваше, под нея се разпълзяваше чернота. Докато го гледахме, плътта по ръцете му започна да се лющи.

— Мамка му — казах аз.

Деймиън протегна ръцете си към мен като дете, което се е изгорило. Не бях сигурна кое е по-лошо — ужасът на лицето му или примирението, което ми се стори, че съзирам в очите му.

Поклатих глава.

— Не — промълвих. — Не — казах отново, този път по-високо и по-силно.

— Не можеш да спреш това — рече ми Ашър.

Деймиън се взираше в почерняващата плът на ръцете си, а на лицето му беше изписан смъртен ужас.

— Помогни ми — каза той и ме погледна.

Гледах го и нямах ни най-малка идея как да го спася.

— Какво можем да направим? — попитах.

— Знам, че си свикнала да пристигаш на бял кон и да спасяваш положението, Анита, но има битки, които не може да се спечелят — каза Ашър.

Деймиън се беше свлякъл на колене и се взираше в ръцете си. Той съдра ръкавите на ризата си. Гниещата плът беше стигнала до средата на предмишниците му. Един нокът се откъсна от пръста му и падна на пода, а от раната изригна нещо тъмно и зловонно. Миризмата се появи отново, сладникава и нездрава.

— Веднъж излекувах Деймиън от разрез по лицето — казах аз.

Той се засмя, но смехът му беше горчив.

— Не е порязване от бръснене, Анита — вампирът откъсна очи от разпадащата се плът и ги вдигна към мен. — Дори и ти не можеш да ме излекуваш от това.

Паднах на колене пред него и посегнах към ръцете му. Деймиън се дръпна рязко настрани.

— Не ме докосвай!

Сложих ръцете си върху неговите. Кожата му беше гореща на пипане, сякаш разложението го изгаряше отвътре. Освен това беше толкова мека, че сякаш при по-силно натискане щеше да поддаде под пръстите ми като загнила ябълка. Гърлото ми се сви.

— Деймиън, аз… съжалявам.

Господи, нямах думи да опиша какво чувствам. Хиляда години „живот“ — и той го беше пожертвал заради мен. Ако не го бях помолила, никога нямаше да поеме подобен риск. Вината беше моя.

Погледът му беше благодарен, но пълен с болка. Той издърпа внимателно ръцете си от моите. Внимаваше да не ги притисне твърде силно. Изглежда и двамата се страхувахме, че пръстите ми може да пробият кожата и да потънат в плътта под нея.

Лицето му се сгърчи от болка и от устните му се откъсна кратък звук. Сетих се за Натаниел и крясъка колко много боли.

Върховете на пръстите му се пръснаха като презрял плод и оплискаха пода с някаква черно-зеленикава течност. Няколко капки от нея паднаха върху едната ми ръка. Вонята се засили до гадене.

Не изтръсках капките от ръката си, въпреки че ми се искаше. Идеше ми да се разкрещя и да ги смачкам с един удар, сякаш бяха паяци. Лицето ми остана спокойно, но напрежението, което изпитвах, се усети в гласа ми.

— Най-малкото съм длъжна да направя опит да те излекувам.

— Как? — попита Ашър. — Как смяташ да го излекуваш? Това не е възможно дари за теб.

Деймиън изхленчи тихо. Тялото му се разтресе, лицето му се сгърчи, шията му затрепери и той закрещя. Безсловесно, безнадеждно.

— Как? — попита отново Ашър.

— Не знам! — изкрещях на свой ред.

— Само първият му господар, онзи, който го е спасил от гроба, има шанс да го излекува.

Погледнах към него.

— Веднъж вдигнах Деймиън от ковчега. Стана случайно, но той откликна на зова ми. А веднъж попречих на… душата му или каквото е там да напусне тялото му. Между нас има някаква връзка.

— Как успя да го вдигнеш от гроба? — попита Ашър.

— С некромантия. Аз съм некромант, Ашър.

— Не знам нищо за некромантията — рече той.

Вонята се засили. Започнах да дишам през устата, но усещах мириса в гърлото си. Страхувах се да погледна към Деймиън. Обърнах се бавно като герой във филм на ужасите, който усеща, че чудовището е зад гърба му, и се бави да го погледне, защото знае, че ще полудее завинаги. Но някои неща са по-ужасни и от най-ужасния кошмар. Гниенето се беше разпростряло над лактите. От опаката страна на ръката му се виждаше гола кост. Заради миризмата всички, освен нас тримата се бяха отдръпнали назад. Аз стоях на колене в локва от разлагащата се плът на Деймиън. Ашър остана наблизо, но само аз бях на една ръка разстояние от Деймиън.

— Ако бях негов господар, какво щях да направя?

— Щеше да пиеш от кръвта му и да поемеш разложението в себе си, както ние направихме за Натаниел.

— Не знаех, че вампирите се хранят един от друг.

— Не си пият кръвта, за да се хранят с нея — обясни Ашър. — Има много причини да обменяме кръв. Храненето е само една от тях.

Гледах как чернотата се разлива под кожата на Деймиън като мастило. Можех буквално да видя как се движи под плътта му.

— Не мога да изсмуча разложението — казах аз.

— Но аз бих могъл — Гласът на Деймиън беше хриплив от болка.

— Не! — каза Ашър.

Той направи заплашителна крачка към нас. Усетих силата му като удар с камшик.

Деймиън трепна, но вдигна очи към другия вампир. После протегна умолително ръце към него.

— Какво става? — попитах аз, като местех погледа си от единия към другия.

Ашър поклати глава вбесен, но с неразгадаем вид. После чертите му се отпуснаха и изгладиха. Той криеше нещо.

— Е, не — рекох аз и станах права. — Кажи ми какво имаше предвид Деймиън.

Никой не проговори.

— Кажи ми! — изкрещях в спокойното вече лице на Ашър.

Той продължи да ме гледа с безизразно и невъзмутимо лице на кукла.

— По дяволите, някой да ми каже какво имаше предвид Деймиън. Как би могъл да изсмуче собственото си разложение?

— Ако… — започна Деймиън.

— Не — прекъсна го Ашър и го заплаши с пръст.

— Ти не си ми господар — каза Деймиън. — Трябва да отговоря.

— Затваряй си устата, Ашър — рекох аз. — Млъкни и го остави да говори.

— Нима ще я накараш да рискува всичко заради теб? — попита Ашър.

— Не е задължително да е тя. Просто трябва да е някой, чиято кръв не е изцяло човешка — каза Деймиън.

— Кажи ми — заповядах му аз. — Веднага.

Деймиън заговори с припрян шепот, а гласът му трепереше от болка.

— Ако пия кръв от някой достатъчно… могъщ, може би… — той потръпна, но се овладя и продължи с още по-немощен глас. — Може би ще успея да поема достатъчно от силата му, за да… се излекувам сам.

— Но ако този, от когото пие кръв, не е достатъчно силен, за да приеме разложението в себе си, тогава и двамата ще загинат по начина, по който умира Деймиън в момента — каза Ашър.

— Съжалявам — обади се Джейсън, — но мен не ме бройте.

— И мен — рече Зейн.

Джамил стоеше в другия край на стаята със скръстени ръце. Той не каза нищо, само поклати глава.

Чери беше коленичила до леглото. И тя не каза нищо, а ме изгледа с оцъклени от ужас очи.

Обърнах се към Ашър.

— Трябва да съм аз. Не мога да искам от никой друг да поеме такъв риск.

Ашър ме сграбчи отзад за косата с толкова бързо движение, че изобщо не го забелязах. Той изви лицето ми обратно към Деймиън.

— Така ли искаш да умреш, Анита? Така ли? Така ли!

Процедих през зъби:

— Пусни ме, Ашър. Веднага!

Той освободи бавно косата ми.

— Не го прави, Анита. Моля те, недей. Рискът е прекалено голям.

— Прав е — гласът на Деймиън прозвуча като шепот, съвсем тихо, та се изненадах, че изобщо го чувам. — Може и да ме излекуваш, но това е… самоубийство.

Разложението беше обхванало целите му ръце и се плъзгаше като някаква зловредна сила под ключиците му. Почувствах как сърцето тупти в гърдите му с цвят на слонова кост. Усетих го като втори пулс в собствената си глава. Вампирското сърце рядко тупти, но неговото сега туптеше.

Бях толкова уплашена, че усетих метален вкус в устата си. Връхчетата на пръстите ми изтръпнаха от желание да побягна. Не можех да остана в тази стая и да гледам как Деймиън се разлива в зловонна локва. Някаква част от мозъка ми крещеше да бягам. Да избягам далече, където няма да ми се налага да го гледам и където със сигурност няма да се наложи разлагащите се ръце да ме докоснат.

Поклатих глава. Вперих поглед в Деймиън: не в гниещата плът, а в неговото лице, в очите му. Вгледах се в тези зелени очи, които приличаха на два изумрудени пламъка. Каква ирония — той се разлагаше и разпадаше, но най-хубавото у него оставаше непокътнато. Кожата му беше като полирана слонова кост и блестеше подобно на бял скъпоценен камък. Косата му блестеше като шлифован рубин, а очите му, тези изумрудени очи… Вгледах се съсредоточено в него, опитвайки се да го видя такъв, какъвто беше в действителност.

Отметнах косата си на една страна и оголих шия.

— Направи го — свалих ръка и косата скри отново шията ми.

— Анита — каза той.

— Направи го, Деймиън, направи го. Сега. Моля те, докато не съм изгубила смелост.

Той пропълзя до мен. Отмести косата ми с ръка от почерняла плът и кости. Остави по рамото ми следа от нещо тежко и плътно. Усетих как това плътно нещо се плъзга надолу по блузата ми като охлюв. Съсредоточих се върху приглушения блясък на кожата му и върху несъвършената извивка на носа му, който някой беше счупил преди векове, разваляйки перфектния му профил.

Но това не беше достатъчно. Обърнах глава на една страна, така че да не се налага да ме докосва повече от необходимото. Видях как главата му се напрегна, преди да ме захапе, и затворих очи. Усещането беше като пробождане с игли и не се подобри. Деймиън не беше достатъчно силен, за да ме омае с очи. Нямаше да се получи магия, която да прогони болката.

Устата му се залепи за раната и той започна да пие. Казах си, че трябва да се опитам да влея силата си в него или да отслабя защитата си и да го допусна до силата си, да му позволя да пие от нея. Но после, няколко секунди след като зъбите му бяха пробили кожата ми, между нас лумна нещо. Сила, връзка, магия. Каквото и да беше, накара ме цялата да настръхна.

Деймиън се сгуши в мен, притиснал гърди в моите, и силата ни заля със звук, който изпълни стаята като стон. Осъзнах замаяно, че се е появил вятър и той идва от нас. Вятър, възникнал от хладното докосване на вампира и смразяващия контрол на некромантията. Вятър, създаден от нас.

Деймиън пиеше от гърлото ми. Силата отне болката и я превърна в нещо друго. Усетих устата му върху гърлото си, усетих как поглъща кръвта ми, живота ми, моята енергия. Събрах цялата сила в нас и я запратих в Деймиън. Вкарах я в него с кръвта си.

Представих си безупречната му кожа. Усетих как силата се влива в тялото му. Усетих как с общи усилия изтласкваме другата сила. И почувствах как тя се излива от нас: не по пода, а през него надолу в земята. Ние го прогонвахме, освобождавахме се от разложението. И вече го нямаше.

Двамата с Деймиън стояхме на колене и се къпехме в силата. Повей на вятъра запрати косата на вампира върху лицето ми и аз осъзнах, че този вятър сме самите ние. Деймиън се отдръпна пръв, повличайки силата като нишки от прекъснат сън.

Той стоеше на колене пред мен и вдигна ръце към лицето ми. Те бяха излекувани, плътта под останките от онази чернилка беше здрава. Ръцете му бяха оздравели. Той обхвана с длани лицето ми и ме целуна. Силата още беше помежду ни. Тя излезе от устата му и се изля върху нас като изгарящ поток от енергия.

Отдръпнах се от целувката на Деймиън. И успях някак да се закрепя в седнало положение.

— Анита.

Погледнах го.

— Благодаря ти — каза той.

Кимнах:

— Моля.

— А сега — обади се Ашър — всички трябва да вземем душ. — Той се изправи с омазан в черно панталон.

Изцапани бяха и ръцете му, въпреки че нямах спомен да е докосвал нито Деймиън, нито пода.

Местата, на които Деймиън ме беше пипал по голия гръб, лепнеха. Панталонът ми беше омазан чак до коленете. Ще трябва да изгорим дрехите или поне да ги изхвърлим. Това беше една от причините да държа в джипа си работнически гащеризон, който да навличам върху дрехите, когато отивам на местопрестъпление или вдигам зомбита. Разбира се, и през ум не ми беше минало, че ще се омажа цялата още в самото бунгало.

— Страхотно — рекох аз. — Върви пръв.

— Предлагам ти да си първа. Горещият душ е чудесно нещо, но за нас с Деймиън той е лукс, а не необходимост.

— Имаш право — съгласих се аз.

Пипнах косата си и усетих, че цялата е в онова нещо, но поне не беше проникнало до скалпа ми.