Анджей Сапковски
Последното желание (17)

XVII

Дъждът секна. Над Ринда изгря дъга, проряза небето като разпокъсан многоцветен свод. Сякаш извиращ от разрушения покрив на кръчмата.

— О, богове… — измърмори Лютичето. — Каква гробовна тишина… мъртви са, казвам ви. Или са се изтрепали помежду си, или моят джин ги е довършил.

— Не е зле да идем да видим — каза Вратимир и обърса чело с омачканата си шапка. — Може да са ранени. Дали да не викнем лекар?

— По-скоро гробар — рече Креп. — Ясни са ми тия вещици, пък и в очите на вещера щъкаха дяволчета. Какво да се прави, ще се копаят два гроба. Обаче съветът ми е преди погребението тази Йенефер да бъде намушкана с трепетликов кол.

— Каква гробовна тишина — повтори Лютичето. — Преди малко хвърчаха дъски, а пък сега муха да бръмне, ще се чуе.

Приближиха се към развалините на кръчмата. Предпазливо и бавно.

— Кажете на дърводелеца да стяга ковчезите — каза Креп.

— Тихо — прекъсна го Ердил. — Счу ми се нещо. Какво беше това, Хиреадан?

Елфът отметна косата от островърхото си ухо, приведе глава.

— Не съм сигурен… Я да се доближим още.

— Йенефер е жива — изведнъж каза Лютичето, напрягайки музикалния си слух. — Чух я да стене. Леле, пак!

— Вярно е — потвърди Ердил. — И аз я чух да стене. Сигурно ужасно страда. Къде отиваш, Хиреадан! Внимавай!

Елфът предпазливо надникна през прозореца със счупеното стъкло и моментално се отдръпна назад.

— Да се махаме — каза той кратко. — Да не им пречим.

— Значи и двамата са живи? Какво правят, Хиреадан?

— Да се махаме — повтори елфът. — Да ги оставим за малко сами. Нека си останат само тя, той и последното му желание. Да се отбием да ги почакаме в някоя кръчма, пък след малко и те ще дойдат при нас. И двамата.

— Ама какво правят там? — не миряса Лютичето. — Кажи де, да му се не знае!

Елфът се усмихна. Много, много тъжно.

— Не обичам гръмките думи — отвърна той. — Но с други думи това не може да се опише.