Анджей Сапковски
Краят на света (1)

I

Лютичето слизаше внимателно по стълбите на кръчмата, понесъл две халби с преливаща пяна. Като ругаеше тихо, той се провря сред тайфа любопитни деца и прекоси двора, заобикаляйки купчинките кравешка тор.

Около изнесената на мегдана маса, на която вещерът разговаряше със старейшината, вече се бяха събрали петнайсетина селяни. Поетът остави халбите на масата, седна и веднага разбра, че за времето на краткото му отсъствие разговорът изобщо не е напреднал.

— Аз съм вещер, господин старейшина — повтори за кой ли път Гералт и изтри пяната от устата си. — С нищо не търгувам. Не вербувам хора за войската и не мога да лекувам шап. Аз съм вещер.

— Това е професия — поясни за кой ли път Лютичето. — Вещер, разбирате ли? Убива вампири и всякакви други гадости. Разбирате ли, старейшино?

— Аха! — Прорязаното от дълбоки бръчки чело на старейшината се поизглади. — Вещер! Трябваше веднага тъй да кажете!

— Точно така — потвърди Гералт. — И веднага питам: има ли някаква работа за мен в околността?

— Ааа… — Старейшината отново се замисли, очевидно много усилено. — Работа? Май онези… Не… Живолапци? Питате има ли тук живолапци?

Вещерът се усмихна и кимна, почесвайки се по слепоочието.

— Има — заключи старейшината след дълъг размисъл. — Виждате ли планините там? Там живеят елфите, това е тяхното царство. Дворците им, казвам ви, са от чисто злато. Охо, господа! Елфи, казвам ви. Ужас. Който отиде там, не се връща.

— Така си и знаех — изрече Гералт студено. — Ето защо нямам намерение да ходя там.

Лютичето неволно се изкикоти. Както и очакваше Гералт, старейшината се замисли продължително.

— Аха — каза накрая. — Тъй, тъй. Но тук има и други живолапци… Идват към нас, струва ми се, от страната на елфите. Да, господа, има ги, има. Не могат да се преброят. А най-лоша от всички е Мора, нали, хорица?

„Хорицата“ се оживиха, наобиколиха масата от всички страни.

— Мора! — каза един. — Да, право дума старейшината. Бледа мома обикаля къщите на разсъмване и децата умират от това!

— И таласъми! — добави един войник от местната стража. — Заплитат гривите на конете в конюшните!

— И прилепи-вампири! Има и прилепи-вампири!

— И вили! Човек се покрива с пъпки от тях!

Следващите няколко минути преминаха в интензивно изброяване на чудовища, досаждащи на местните с отвратителните си постъпки или със самото си съществуване. Гералт и Лютичето научиха за скитачите и мамунците, заради които порядъчните хора не могат да се доберат до дома си в пияно състояние, за летавицата, която лети наоколо и пие млякото на кравите, за бягащата из гората глава на паякови крака, за хоболдите, носещи червени шапчици, и за страховитата щука, която изтръгва бельото от перящите в реката жени, а скоро ще се заеме и със самите жени. Не мина и без оплаквания като това, че старицата Нарадкова нощем лети, яхнала ръжен, а през деня краде плодове, че мелничарят слага маков прах в житото, а някой си Дуда постоянно нарича кралете разбойници и крадци.

Гералт изслуша всичко спокойно, като кимаше и се правеше, че му е интересно. Зададе няколко въпроса, главно относно пътищата и топографията на района, после се изправи и кимна на Лютичето.

— Е, всичко хубаво, добри хора — каза той. — Ще се върна скоро и тогава ще видим какво мога да направя за вас.

Тръгнаха мълчаливо покрай къщите и оградите, съпроводени от лаенето на кучетата и виковете на децата.

— Гералт — обади се Лютичето, докато се качваше на седлото и откъсваше една малка ябълка от подало се над оградата клонче, — постоянно се оплакваш, че ти е все по-трудно да си намериш работа. А от това, което ни казаха, следва, че тук ще има работа за теб до зимата, при това без да си отдъхнеш. Щеше да заработиш малко парички, аз щях да събера чудни теми за баладите си. Обясни ми, защо тогава продължаваме нататък?

— Нямаше да спечеля и шелонг, Лютиче.

— Защо?

— Защото в приказките им нямаше и капка истина.

— Как така?

— Няма такива същества като тези, за които говореха.

— Сигурно се шегуваш! — Лютичето изплю една семка и замери с огризката едно куче, което особено яростно налиташе към краката на конете. — Не, не е възможно. Наблюдавах внимателно тези хора, а аз познавам хората. Те не лъжеха.

— Така е — съгласи се вещерът. — Не лъжеха. Те вярваха дълбоко в това, което казваха. Което не променя фактите.

Поетът мълча известно време.

— Нито едно от тези чудовища… Нито едно? Не може да бъде. Някое от тях трябва да съществува. Поне едно. Признай.

— Признавам. Едно от тях съществува.

— Ха! Кое?

— Прилепът-вампир.

Минаха покрай последните огради и излязоха на път между нивите, жълти от рапицата и вълнуващия се от вятъра овес. Насреща им се движеха натоварени каруци. Бардът прехвърли крак през дъгата на седлото, сложи лютнята на коленете си и започна да подрънква тъжни мелодии, като от време на време махаше на кикотещите се девойки с подгънати поли, които вървяха по пътя, нарамили гребла на здравите си рамене.

— Гералт — каза той изведнъж, — но нали чудовищата съществуват. Може да не са толкова много като едно време, може да няма по едно зад всяко дърво в гората, но ги има. Съществуват. Тогава защо хората да измислят и такива, които ги няма? И не само това, но и да вярват в измислиците си? А, Гералт от Ривия, славни вещерю? Не се ли замисли над причината?

— Замислих се, славни поете. И знам каква е тя.

— Интересно.

— Хората — Гералт обърна глава — обичат да измислят чудовища и страшни истории. Тогава започва да им се струва, че самите те не са толкова чудовищни. Докато се напиват до смърт, лъжат, крадат, спят с жените на старейшините си, уморяват от глад стариците, утрепват с брадви хванатите в курника лисици или засипват със стрели последния останал на света еднорог, те обичат да мислят, че Мора, която ходи сутрин по домовете, е по-чудовищна от тях. Тогава им олеква на сърцето. И им е по-лесно да живеят.

— Запомних го — каза Лютичето след минута мълчание. — Ще го направя в рими и ще съчиня балада.

— Съчинявай. Но не очаквай бурни аплодисменти.

— Ха! — Лютичето спря коня и се огледа. — Виж, Гералт. Не е ли красиво? Идилия, дявол да го вземе! Радост за окото!

След хълмовете местността преминаваше към равни полета, украсени от мозайката на разнообразни посеви. По средата, кръгли и разположени като листата на детелина, блестяха като огледала три езера, заобиколени от черни ивици елхови дървета. На хоризонта се виждаха потъналите в мъгла сини планини, издигащи се над черната ивица на боровите гори.

— Да вървим, Лютиче.

Пътят водеше право към езерата, покрай бентове и скрити в елховата гора малки вирчета, пълни с патици, чапли и гмурци. Богатството от пернати смайваше, като се имаше предвид, че навсякъде личаха следи от човешка дейност — бентовете бяха добре поддържани, заздравени със снопове пръчки, отворите за водата бяха укрепени с камъни и греди, които не бяха изгнили, водата течеше тихо и спокойно. В тръстиките край езерата се виждаха лодки и кейове, а по-навътре във водата стърчаха колове с рибарски мрежи и кошове.

Лютичето изведнъж се обърна.

— Зад нас идва някой — извика той развълнувано. — С каруца!

— Не може да бъде! — ухили се вещерът, без да се обръща. — С каруца? А аз мислех, че местните се возят само на прилепи-вампири.

— Знаеш ли какво ще ти кажа? — изръмжа трубадурът. — Колкото повече наближаваме края на света, толкова по-добри стават шегите ти. Страх ме е да си помисля докъде можеш да стигнеш.

Яздеха бавно и тъй като теглената от два коня каруца не беше натоварена, ги настигна бързо.

— Тррр! — Коларят спря конете точно до тях. Беше облякъл кожуха си на голо, а косите му стигаха чак до веждите. — Слава на боговете, милостиви господа!

— И ние ги славим — отвърна Лютичето, който беше запознат с местните обичаи.

— Ако поискаме — промърмори вещерът.

— Казвам се Копривка — съобщи каруцарят. — Чух ви да разговаряхте със старейшината от Горен Посад. Знам, че сте вещер.

Гералт отпусна юздите и остави коня да попасе копривата край пътя.

— Чух — продължи мъжът с кожуха — как старейшината ви разправяше врели-некипели. Слушах и не можех да повярвам. Отдавна не бях чувал такива измишльотини.

Лютичето се разсмя. Гералт мълчеше, гледаше внимателно селянина. Копривка се изкашля.

— А бихте ли се хванали за истинска, прилична работа, господин вещер? — попита той. — Имам нещо за вас.

— И какво точно?

Копривка не отмести поглед.

— По пътищата не се говори по работа. Да отидем вкъщи, в Долни Посад. Там ще поговорим. И без това сте тръгнали нататък.

— Откъде си толкова сигурен?

— Защото тук няма друг път и главите на вашите коне са обърнати в тази посока, а не опашките им.

Лютичето се засмя отново.

— Какво ще кажеш, Гералт?

— Нищо — отвърна вещерът. — По пътищата не се говори по работа. Да вървим, уважаеми Копривка.

— Вържете конете за каруцата и се преместете при мен — предложи селянинът. — Ще ви бъде по-удобно. Защо да правите мазоли върху седлата?

— Самата истина.

Прехвърлиха се в каруцата. Вещерът с удоволствие се изтегна върху сеното. Лютичето, вероятно от страх да не изцапа модерния си зелен кафтан, седна на дъската. Копривка подкара конете и каруцата затупурка край укрепените с греди диги.

Преминаха по мост над обрасъл с водни лилии канал и навлязоха сред окосени ливади. По-нататък, докъдето им стигаше погледът, имаше само обработваема земя.

— Просто не мога да повярвам, че това е краят на света, краят на цивилизацията — каза Лютичето. — Погледни само, Гералт. Житото е като злато, а сред тези царевици може да се скрие човек на кон. Или тази ряпа — виж колко е голяма.

— Откъде знаеш толкова много за земеделието?

— Поетите трябва да знаят всичко — рече надуто Лютичето. — В противен случай щяхме да се компрометираме. Човек трябва да се учи, драги мой, да се учи. От селата зависи съдбата на света, така че човек трябва да е наясно със селските дела. Селото ни храни, облича ни, обува ни, предпазва ни от студа, развлича ни и поддържа изкуството.

— Е, с развлеченията и изкуството малко се изхвърли.

— А къде се вари ракията?

— Разбирам.

— Не разбираш достатъчно. Учи се. Виждаш ли виолетовите цветя? Това е лупина.

— Всъщност това е уров — поправи го Копривка. — Вие какво, не сте ли виждали лупина? Но в едно сте прав, господине. Тук се ражда и расте всичко. Затова и наричат местността Долината на цветята. Ето защо нашите прадеди са се заселили тук и са прогонили елфите.

— Долината на цветята или Долът на Блатхан. — Лютичето побутна с лакът излегналия се върху сеното вещер. — Чуваш ли? Прогонили са елфите, но са оставили старото елфическо име, само са си го превели. Недостиг на въображение. И как съжителствате с елфите? Нали са в планините отвъд междата?

— Не си пречим. Те си вършат своите работи, а ние — нашите.

— Най-добрият подход — каза поетът. — Нали, Гералт?

Вещерът не отговори.