Ръцете ти във кръв са, Фалка,

и роклята ти е във кръв.

Гори заради своите престъпления,

пламни и във мъчения умри!

Детска песничка, изпълнявана по време на изгарянето на куклата Фалка в навечерието на Саовине.

Първа глава

ВЕЩЕЦИ, т.е. вещери сред нордлингите (виж) — тайнствена и елитарна каста на жреци-войни, вероятно подразделение на друидите (виж). Според народното въображение в. били надарени с магическа сила и свръхчовешки способности и се сражавали със зли духове, чудовища и всякакви тъмни сили. В действителност владеещите майсторски оръжията в. били използвани от владетелите на Севера в племенните междуособици. По време на битка в. изпадали в транс, предизвикан, както се смята, от самохипноза или упойващи средства, и се биели безразсъдно, без изобщо да реагират на болката и дори на сериозните увреждания, което затвърждавало вярата в свръхестествените им способности. Теорията, според която в. били продукти на мутация или генно инженерство, не е получила потвърждение. В. са герои на многобройни предания на нордлингите (виж Ф. Деланхой, „Митове и легенди на народите на Севера“).

Ефенберг и Талбот,

Енциклопедия Maxima Mundi, том XV

За да можеш да си изкарваш прехраната като конен куриер, казваше редовно Аплегат на постъпващите на работа младоци, са необходими две неща — златна глава и железен задник.

Златната глава е необходима, поучаваше Аплегат младите куриери, тъй като под дрехите, в привързаната към голите гърди плоска кожена кесия, куриерът носи само съобщения с по-малка важност, които без опасения могат да бъдат поверени на ненадеждните хартия или пергамент. Истински важните, секретните вести, от които зависи много, куриерът трябва да запомни и да ги повтори пред когото трябва. Дума по дума — а понякога тези думи не са лесни. Те са трудни и за изговаряне, не само за запомняне. А за да ги запомниш и да ги повториш без грешка, трябва да имаш наистина златна глава.

А какво е преимуществото на железния задник, хе, това всеки куриер бързо го изпитва сам. Когато му се наложи да прекара върху седлото три дни и три нощи и да се друса сто или двеста мили по пътищата, а понякога, ако се наложи — и по местности без пътища. Е, естествено, без да седи непрекъснато върху седлото, а и да слиза да отпочива от време на време. Защото човекът може да е много издръжлив, но конят — не чак толкова. И когато след почивката трябва да се качиш отново на коня, ти се струва, че задникът ти крещи: „Помощ, убиват ме!“.

„А на кого са му притрябвали в наши дни конни куриери, господин Аплегат“, чудят се понякога младоците. Например никой не може да достигне от Венгерберг до Визима за по-малко от четири или пет дни, дори и да язди най-бързия бегач. А колко време ще отнеме на един магьосник от Венгерберг, за да изпрати магическо известие на магьосник във Визима? Половин час, ако не и още по-малко. Конят на куриера може да окуцее. Куриерът може да бъде убит от разбойници или от „катериците“, може да бъде разкъсан от вълци или грифони. Имало е куриер, няма куриер. А вестта на магьосника винаги ще достигне до получателя си, няма да обърка пътя, няма да закъснее или да се изгуби. За какво са куриерите, щом навсякъде има магьосници, във всеки кралски двор? Куриерите вече са ненужни, господин Аплегат.

Известно време Аплегат също мислеше, че никой няма нужда от него. Беше трийсет и шест годишен, нисък, но силен и жилав, работата не го плашеше, и, разбира се, имаше златна глава. Можеше да си намери друга работа, за да изхранва себе си и жена си, и да спести някой грош за зестри на двете си все още неомъжени дъщери, както и да продължи да помага на вече омъжената си щерка, на чийто мъж, абсолютен карък, постоянно не му вървеше. Но Аплегат не искаше друга работа и не можеше да си представи да работи нещо друго. Той беше кралски конен куриер.

И изведнъж, след дълъг период на забрава и унизително бездействие, Аплегат отново стана потребен. По пътищата и горските пътеки отново загърмяха копита. Както едно време, куриерите започнаха отново да яздят из страната, разнасяйки известия от замък на замък.

Аплегат знаеше защо е така. Виждаше много, а чуваше още повече. От него се искаше веднага да изтрива от паметта си предадените известия, да ги забравя така, че да не може да си ги припомни дори когато го изтезават. Но Аплегат помнеше. И знаеше защо кралете изведнъж са престанали да общуват помежду си с помощта на магии. Съобщенията, които пренасяха куриерите, трябваше да останат тайна за магьосниците. Кралете изведнъж престанаха да се доверяват на маговете и престанаха да им поверяват тайните си.

Аплегат не знаеше, а и не искаше да знае поради каква причина кралете и магьосниците са охладнели помежду си. Според него както кралете, така и магьосниците бяха същества, трудни за разбиране, с непредсказуемо поведение — особено когато дойдат тежки времена. А това, че бяха настъпили тежки времена, не можеше да не се забележи, когато препускаш от крепост до крепост, от замък до замък, от кралство в кралство.

По пътищата беше пълно с войници. На всяка крачка се натъкваше на колони от пехота или конница, всеки от срещнатите командири беше напрегнат, развълнуван, рязък и толкова важен, сякаш от него зависи съдбата на света. И крепостите, и замъците бяха пълни с въоръжени хора; там денем и нощем цареше трескаво оживление. Незабележимите обикновено бурграфи и кащеляни сега непрестанно тичаха по коридорите и дворовете, раздразнени като оси преди буря, крещяха, ругаеха, раздаваха заповеди и ритници наляво и надясно. Към укрепленията и гарнизоните денем и нощем се точеха колони с тежко натоварени талиги, а насреща им бързо и леко се носеха вече изпразнените каруци. По прашните пътища препускаха подкарани направо от конюшните стада скокливи тригодишни жребци. Непривикналите с юздите и с въоръжените ездачи кончета се радваха на последните си дни свобода, като осигуряваха много допълнителна работа на конярите и създаваха доста грижи на всички останали, които се движеха по пътищата.

Накратко казано, над горещия, застинал въздух беше надвиснала война.

Аплегат се надигна на стремената и се огледа. Долу, в подножието на хълма, проблясваше река, която се извиваше с остри завои между ливадите и разположените нагъсто дървета. На юг, отвъд реката, се простираха гори. Куриерът пришпори коня. Трябваше да бърза.

Беше на два дни път от целта си. Кралската заповед и пощата го бяха застигнали в Хаге, където си почиваше след завръщането си от Третогор. Напусна крепостта през нощта, измина в галоп пътя край левия бряг на Понтар, пресече границата с Темерия преди съмване, а сега, по пладне на следващия ден, вече беше на брега на Исмена. Ако крал Фолтест се беше оказал във Визима, Аплегат щеше да му връчи посланието още предишната нощ. За съжаление кралят не беше в столицата — той беше заминал за южния край на страната си, в Марибор, почти на двеста мили от Визима. Аплегат знаеше това, затова в района на Белия мост напусна водещия на запад път и пое през горите, към Еландер. Поемаше известен риск. В тукашните гори върлуваха „катериците“ — горко им на онези, които попаднеха в ръцете им или се натъкнеха на стрелите им. Но на кралския куриер му се налагаше да рискува. Такава му беше работата.

Прекоси реката без усилие — от юни не беше валяло, равнището на водата в Исмена беше спаднало значително. Придържайки се към покрайнините на гората, се добра до пътя, водещ на югоизток от Визима, към металургичните заводи, ковачниците и селищата на джуджетата в планините Махакам. По пътя се носеха каруци, изпреварвани често от конни разезди. Аплегат въздъхна с облекчение. Там, където беше многолюдно, нямаше Scoia’tael^[1]. Кампанията против воюващите с хората елфи течеше вече от година в Темерия, преследваните из горите отряди на „катериците“ се бяха разделили на по-малки групички, а малките групи се държаха по-надалеч от оживените пътища и не устройваха засади по тях.

Привечер вече се намираше на западната граница на княжество Еландер, на кръстопътя близо до селцето Завада, откъдето право до Марибор водеше отъпкан, многолюден път с дължина четирийсет и две мили. На кръстопътя имаше кръчма. Аплегат реши да отпочине, заедно с коня. Знаеше, че ако тръгне на разсъмване, то без особено да изтощава коня си, още преди залез-слънце щеше да види сребристочерните знамена на червените покриви на кулите на мариборския замък.

Свали седлото на кобилата си и сам я изтри, като преди това отпрати слугата. Аплегат беше кралски куриер, а кралските куриери не позволяваха на никого да докосва конете им. Изяде солидна порция пържени яйца със салам и четвърт ръжен хляб, изпи литър бира. Послуша клюки. Най-разнообразни. В кръчмата бяха спрели за почивка пътешественици от всички краища на света.

Аплегат узна, че в Дол Ангра отново е имало инциденти, отново отряд от лирийската кавалерия се е натъкнал на границата на нилфгардски патрул, отново Меве, кралицата на Лирия, на висок глас е обвинила Нилфгард в провокация и е помолила за помощ крал Демавенд от Аедирн. В Третогор била извършена публична екзекуция на редански барон, който тайно предавал сведения на емисари на нилфгардския император Емхир. Обединени в голяма група отряди на Scoia’tael в Каедвен устроили клане във Форт Лейд. За отмъщение населението на Ард Карайг организирало погром и избило повече от четиристотин нехора, живеещи в столицата.

Идващи от юг търговци разказваха, че в Темерия, сред цинтрийските емигранти, събрани под знамената на маршал Висегерд, царели мъка и траур. Защото се потвърдила страшната новина за смъртта на Лъвчето, принцеса Цирила, последната от рода на кралица Каланте, Лъвицата от Цинтра.

Носеха се и някои още по-страшни и зловещи слухове. Например, че в няколко села в околностите на Алдерсберг кравите изведнъж са започнали да дават кръв вместо мляко, а на разсъмване в мъглата се виждала Девицата Мора, предвестница на ужасна гибел. В Бруге, в района на гората Брокилон, където е забраненото кралство на горските дриади, се е появил Дивия лов, галопиращо по небето шествие от привидения, а всички знаят, че Дивия лов предвещава война. А от нос Бремерворд са забелязали призрачен кораб, на чиято палуба имало привидение — черен рицар с шлем, украсен с крилете на хищна птица…

Куриерът престана да слуша по-нататък — той беше твърде изморен. Отиде в общата спалня, просна се върху леглото си и заспа като пън.

Стана на разсъмване. Когато излезе на двора, се учуди — оказа се, че не е първият, който възнамерява да отпътува, а това рядко се случваше. При кладенеца стоеше оседлан вран жребец, а до него, при коритото, жена с мъжки дрехи миеше ръцете си. Когато чу стъпките на Аплегат, тя се обърна и с мокри длани събра и отметна буйните си черни коси. Куриерът се поклони. Жената леко кимна.

Когато влезе в конюшнята, за малко да се сблъска с второ ранобудно птиче — млада девойка с кадифена шапчица, която точно в момента извеждаше петниста кобила. Девойката разтъркваше очите си и се прозяваше, облягайки се на хълбока на коня.

— Олеле — промърмори тя, докато минаваше покрай куриера, — сигурно ще заспя върху коня… Ще си заспя като нищо… Уаааа…

— Прохладата ще те ободри, когато пришпориш кобилката — изрече учтиво Аплегат, докато сваляше седлото си от гредата. — Лек път, млада госпожице.

Девойката се обърна и го изгледа така, сякаш го виждаше за първи път. Очите й бяха огромни и зелени като изумруди. Аплегат наметна чула върху коня си.

— Пожелавам ви лек път — повтори той. Обикновено не беше многословен или словоохотлив, но сега изпитваше потребност да побъбри с ближния, дори това да бе най-обикновена сънена сополанка. Може би причината за това бяха дългите самотни дни по пътищата или защото сополанката приличаше мъничко на средната му дъщеря. — Нека боговете ви пазят от нещастия и неприятни приключения — добави той. — Че сте само две, и при това — жени… А сега времената са лоши. Навсякъде по пътищата дебнат опасности…

Девойката отвори широко зелените си очи. Куриерът почувства студ върху раменете си, побиха го тръпки.

— Опасност… — изрече изведнъж девойката със странен, променен глас. — Опасността е тиха. Не чуваш как долита със сивите си пера. Сънувах нещо. Пясък… Пясъкът беше нагорещен от слънцето…

— Какво? — застина Аплегат, притиснал седлото към корема си. — Какво говорите, госпожице? Какъв пясък?

Девойката потрепна, разтърка лицето си. Петнистата кобила разтърси глава.

— Цири! — извика рязко чернокосата жена от двора, докато оправяше подпръга и дисагите на врания кон. — Побързай!

Девойката се прозина, гледайки в Аплегат, и примигна, създавайки впечатление, че е учудена от присъствието му в конюшнята. Куриерът мълчеше.

— Цири — повтори жената. — Да не заспа?

— Идвам, госпожо Йенефер!

Когато Аплегат най-накрая оседла коня си и го изкара на двора, вече нямаше и следа от жената и девойката. Някакъв петел изкукурига провлачено и хрипливо, разлая се куче, сред дърветата се обади кукувица. Куриерът скочи върху седлото. Изведнъж си спомни за зелените очи на сънената девойка и за странните й думи. Тиха опасност? Сиви пера? Горещ пясък? Помисли си, че момичето сигурно не е съвсем наред с разсъдъка. Сега се срещаха мнозина такива — побъркани девойчета, насилени по време на войната от мародери или от други скитници… Да, определено беше чалната. А може би просто още беше полузаспала, не бе успяла да се събуди напълно? Какви ли неща не говорят хората при събуждане, когато все още са между съня и реалността…

Отново го побиха тръпки и почувства болка между лопатките си. Помасажира раменете си с юмрук.

Веднага щом се озова на мариборския път, пришпори коня и се понесе в галоп. Трябваше да бърза.

* * *

Куриерът не почива дълго в Марибор — денят още не беше свършил, когато вятърът отново засвири в ушите му. Новият кон — сив жребец от мариборските конюшни, се движеше енергично, изпънал шия, и размахваше опашка. Край пътя се мяркаха върби. Аплегат усещаше до гърдите си кесията с дипломатическата поща. Задните части го боляха.

— Пфу, дано си строшиш врата, проклет въздушен змей! — извика подире му един колар, дърпайки юздите на впрегнатите коне, уплашени от прелетелия покрай тях бързоног жребец. — Пришпорил го, сякаш смъртта се носи по петите му! Давай, давай, празноглавецо, така или иначе не можеш да избягаш от нея!

Аплегат избърса насълзените си от вятъра очи.

Предишната вечер предаде на Фолтест писмата, а после му изрецитира тайното послание на крал Демавенд:

От Демавенд до Фолтест. В Дол Ангра всичко е готово. Маскираните чакат заповедта. Набелязан момент — втората нощ след юлското новолуние. Хората трябва да бъдат свалени на отсрещния бряг два дни по-късно.

Над пътя се носеха ята врани и гръмогласно грачеха. Те летяха на изток, към Махакам и Дол Ангра, към Венгерберг. Куриерът си повтори наум думите на тайното послание, изпратено чрез него от краля на Темерия до краля на Аедирн:

От Фолтест до Демавенд. Първо — да отложим акцията. Умниците са свикали Събор на остров Танед, искат да се съберат и да обсъдят нещо. Този Събор може да промени много неща. Второ — търсенето на Лъвчето може да бъде прекратено. Потвърдено е. Лъвчето е мъртво.

Аплегат пришпори жребеца. Трябваше да бърза.

* * *

Тесният горски път беше задръстен от каруци. Аплегат дръпна юздите и със спокоен ход на коня се приближи до последната от дългата редица талиги. Веднага съобрази, че не може да се промъкне през задръстването. Не можеше да става и дума да се върне назад — твърде много време щеше да изгуби. Не му се искаше и да се набутва в блатистия гъсталак, за да заобиколи задръстването, още повече, че се смрачаваше.

— Какво е станало? — попита той коларите от последната каруца, двама старци, единият от които, изглежда, беше задрямал, а другият приличаше на мъртвец. — Нападение? „Катериците“? Отговорете! Бързам…

Преди някой от старците да успее да му отговори, откъм невидимата сред гората предна част на колоната се разнесоха викове. Коларите трескаво започнаха да се катерят на каруците и зашибаха с камшиците конете и воловете, придружавайки ударите с изтънчени проклятия. Колоната тежко помръдна от мястото си. Задрямалият старец се сепна, раздвижи брадата си, цъкна с език на мулетата и ги шибна с юздите. Старецът, приличащ на мъртвец, възкръсна, вдигна сламената шапка от очите си и погледна към Аплегат.

— Вижте го — каза. — Той бързал. Е, синко, извадил си късмет. Дойде точно навреме.

— Аха — размърда брадата си другият старец и подкара мулетата. — Точно навреме. Ако беше дошъл на обяд, щеше да висиш тук с нас и да чакаш да започнат да пропускат свободно. Всички ние бързаме, но се наложи да чакаме. Как да минеш, като пътя е затворен?

— Затворен ли е бил пътят? И защо?

— Появил се е някакъв свиреп човекоядец, синко. Нападнал един рицар, който пътувал само със слугата си. Чудовището май е откъснало главата на рицаря, заедно с шлема, и е разпорило корема на коня му. Слугата успял да се измъкне и разправял, че там било някакъв ужас, че пътят бил почервенял от кървища…

— Какво е било това чудовище? — попита Аплегат, удържайки коня, за да може да продължи разговора с коларите от едва влачещата се каруца. — Дракон?

— Не, не дракон — отговори другият старец, онзи със сламената шапка. — Разправят, че било мантикора или нещо подобно. Слугата казал, че било някакъв летящ звяр, огромен и свиреп. Много ожесточен! Мислели, че ще изяде рицаря и ще отлети, но къде ти! Седнала на пътя гадината, озъбила се и започнала да съска… И запречила пътя, както тапа запушва бутилка, защото всеки, който я зърнел, изоставял каруцата си и хуквал да бяга назад. Тези каруци се точат на половин миля разстояние, а наоколо, както сам виждаш, синко, има само гъсталаци и тресавище — нито да заобиколиш, нито да се върнеш. Така че стоим и чакаме…

— Толкова много мъже! — възнегодува куриерът. — А сте стояли като пънове! Трябвало е да вземете брадвите или копията и да изгоните гадината от пътя или да я убиете.

— Е, някои опитаха — каза старецът, хвана юздите и подкара мулетата, защото колоната беше започнала да се движи по-бързо. — Три джуджета от търговската стража, а заедно с тях и четирима новобранци, които бяха тръгнали към крепостта Карерас, за да се присъединят към войската. Гадината нанесла ужасни удари на джуджетата, а новобранците…

— Избягали — довърши вторият старец, след което се изплю сочно и надалеч, някъде в пространството между задните части на мулетата. — Избягали веднага, щом зърнали тази мантикора. Единият май се изпуснал в гащите си. О, гледай, гледай, синко! Това е той! Там!

— Какво ви прихваща! — започна леко да се нервира Аплегат. — Посеркото ли искате да ми покажете? Не ме интересува…

— Не бе! Чудовището! Убитото чудовище. Войниците го качват във фургон. Виждаш ли?

Аплегат се надигна в стремената. Въпреки спускащата се тъмнина и тълпата от любопитстващи успя да види как войниците вдигат огромното светлосиво туловище. Прилеповите криле и скорпионската опашка на чудовището се влачеха отпуснато по земята. Войниците извикаха в хор, вдигайки чудовището по-нависоко, и го стовариха върху една от каруците. Впрегнатите в каруцата коне, обезпокоени от вида и от смрадта на кръвта и мършата, зацвилиха и дръпнаха теглича.

— Не стойте! — извика на старците командващият войниците десетник. — Минавайте нататък! Не задръствайте пътя!

Дядото подкара мулетата, каруцата подскочи върху колелата си. Аплегат сръга коня с пети и се изравни с тях.

— Явно войниците са видели сметката на звяра?

— Къде ти — възрази старецът. — Откакто са дошли, войниците само тормозят хората и ругаят. Ту стой, ту тръгвай, ту това, ту онова. Но не изгаряха от нетърпение да се доближат до чудовището. Извикаха вещер.

— Вещер?

— Точно така — потвърди другият старец. — Някой си спомни, че е видял вещер в селото и изпратиха да го повикат. После той мина покрай нас. Имаше бели коси, противна физиономия и страховит меч на рамото. Не мина и час и някой отпред извика, че можем да тръгваме, защото вещерът е видял сметката на гадината. Тогава най-накрая се помръднахме напред и точно в тоя момент се появи ти, синко.

— Ха! — изрече Аплегат замислено. — От колко години се нося по пътищата, а още не съм попадал на вещер. Някой видя ли как се е справил с чудовището?

— Аз видях! — извика един юноша с разрошен перчем, приближавайки се от другата страна на каруцата. Яздеше без седло, като управляваше мършавата си кранта с помощта на юздата. — Всичко видях! Защото бях при войниците, най-отпред!

— Вижте го сополанкото — каза старецът, който управляваше каруцата. — Още има мляко около устата, а се прави на умен. Искаш ли да опиташ камшика?

— Оставете го, бащице — намеси се Аплегат. — Скоро ще стигнем кръстопътя, оттам ще тръгна към Карерас, и преди това искам да науча каква е тази работа с вещера. Разказвай, малкия.

— Ето как стана — заговори бързо момчето, яздейки успоредно на каруцата. — Този вещер дойде при военния комендант. Каза, че името му е Герант. Командирът отговори, че каквото и да му е името, по-добре да се хваща за работа. И му показа къде седи чудовището. Вещерът се приближи и заоглежда наоколо. Чудовището беше на сто крачки, а може и малко повече, но вещерът го зърна само отдалеч и веднага каза, че това е някаква изключително голяма мантикора, и ще го убие, ако получи двеста крони.

— Двеста крони? — задави се вторият старец. — Той какво, да не е полудял?

— И господин комендантът каза същото, само че малко по-грубо. А вещерът отговори, че толкова струва и че на него му е все едно, нека чудовището си седяло на пътя, ако ще и до края на света. Командирът отвърна, че няма да плати толкова, по-добре да почака докато тази твар си отлети сама. Тогава вещерът каза, че няма да отлети, защото е гадна и свирепа. А дори и да отлети, ще се върне, защото това е нейната ловна тера… терет… теретор…

— Стига си протакал, сополанко! — разсърди се първият старец, който безуспешно се опитваше да издуха носа си с пръсти, без да пуска юздата. — Разказвай какво стана!

— Че аз какво разправям? Вещерът рече, че чудовището няма да отлети, а цяла нощ ще яде убития рицар, защото нали той е в броня, трудно ще го изчовърка отвътре. В този момент се приближиха търговците и се заеха да се пазарят с вещера — така и така, щели да съберат сто крони и да му ги дадат. Вещерът отговори, че звярът се казва мантикора и е изключително опасен, така че могат да си заврат стоте крони в задниците, той нямало да си заложи главата за толкова. Като чу това, комендантът се вбеси и каза, че това им е работата на вещерите и на кучетата — да си залагат главите, и оприличи самия вещер със задник. Търговците явно се уплашиха да не би и вещерът да се разсърди и да си тръгне, затова се съгласиха на сто и петдесет крони. И вещерът извади меча си и тръгна по пътя, към мястото, където седеше чудовището. А комендантът направи знак против уроки подир него и каза, че не може да проумее защо по земята бродят такива адски изчадия. Един търговец му възрази, че вместо да преследва елфите из горите, ако войската гонеше страшилищата от пътищата, то нямаше да има нужда от вещери и че…

— Стига си се отвличал — прекъсна го старецът, — разказвай какво видя.

— Аз пазих коня на вещера — похвали се момчето. — Кафява кобила с бяло петно.

— Да върви по дяволите кобилата! Как вещерът уби чудовището — видя ли?

— Ъъъ… — заекна момчето. — Не видях… Избутаха ме назад. Всички започнаха да крещят и конете се уплашиха, и тогава…

— Разправях аз — изрече старецът с презрение, — че нищо не е видял сополанкото.

— Видях вещера, когато се връщаше! — наежи се момчето. — А комендантът, който наблюдаваше всичко, пребледня и каза тихо на войниците, че това са магии или елфически трикове и че обикновените хора не могат да боравят толкова бързо с меча… Вещерът си взе парите от търговците, яхна кобилата и си тръгна.

— Хм… — промърмори Аплегат. — Накъде тръгна? По пътя към Карерас? Ако е нататък, може да го догоня. Поне да го зърна.

— Не — каза момчето. — На кръстопътя зави към Дориан. Много бързаше.

* * *

Вещерът рядко сънуваше, а дори и това да се случеше, никога не помнеше сънищата си, след като се събуди. Дори и кошмарите — а обикновено сънищата му бяха кошмари.

И сега сънува кошмар, но този път си спомняше поне фрагмент от него. От вихъра на някакви неясни, внушаващи тревога фигури, странни, зловещи сцени и непонятни, но ужасяващи думи и звуци, внезапно се открои ясен и чист образ. Цири. Не такава, каквато я помнеше от Каер Морхен. Пепелявите й коси, които се развяваха, докато се носеше в галоп, бяха по-дълги — като тогава, при първата им среща в Брокилон. Докато тя преминаваше покрай него, той понечи да извика, но не можа да издаде нито звук. Искаше да се втурне след нея, но имаше усещането, че е потопен до кръста в застинала смола. А Цири, изглежда, не го виждаше, и галопираше нататък, в нощта, сред уродливи елхи и върби, размахващи клони като живи. Гералт видя, че я преследват. След нея се носеше вран кон, ездачът му беше с черни доспехи и шлем, украсен с крилете на хищна птица.

Гералт не можеше нито да се помръдне, нито да извика. Можеше само да гледа как крилатият рицар я догонва, хваща я за косите, сваля я от седлото и галопира нататък, влачейки я след себе си. Можеше само да гледа как лицето на Цири посинява от болка, а от устата й се изтръгва беззвучен вик. „Събуди се! — каза си той, неспособен да понесе кошмара. — Събуди се! Събуди се веднага!“

И се събуди.

Лежа дълго време неподвижно, припомняйки си съня. После стана. Измъкна изпод възглавницата кесията си и бързо преброи десеткроновите монети. Сто и петдесет за вчерашната мантикора. Петдесет за мъглака, който беше убил по поръчение на кмета на едно село под Карерас. И петдесет за върколака, срещу когото го бяха изпратили заселниците от Бурдорф.

Петдесет за върколак. Доста, като се има предвид, че работата беше лека. Върколакът не се защитаваше. Преследван в пещера без изход, той беше паднал на колене, очаквайки удара на меча. На вещера му беше мъчно за него.

Но парите му трябваха.

Не мина и час и Гералт вече крачеше по улиците на град Дориан, търсейки една позната пресечка и една позната табелка.

* * *

Надписът на табелката гласеше: „Кодрингер и Фен, консултации и правни услуги“. Гералт знаеше много добре, че това, което вършеха Кодрингер и Фен, по принцип имаше малко общо с правото, и самите партньори имаха множество причини да избягват каквито и да било контакти както със закона, така и с неговите представители. Вещерът дълбоко се съмняваше, че и клиентите, посещаващи кантората, знаеха какво означава думата „консултации“.

На долния етаж на сградата нямаше вход, само солидно залостени порти, вероятно водещи до плевня или конюшня. За да се добере до входа, човек трябваше да заобиколи къщата откъм задната й страна, да влезе в мръсен, пълен с патици и кокошки двор, оттам да се качи по едни стълби, да премине през тесен балкон и през тъмен коридор. Едва тогава посетителят се озоваваше пред солидна, обкована махагонова врата с голямо месингово клепало във формата на лъвска глава.

Гералт почука и бързо отстъпи назад. Знаеше, че монтираният във вратата механизъм може да изстрелва от скрити в обкова отвори двайсетцалови^[2] железни игли. Теоретично иглите излитаха от вратата само в случай, че някой се опита да манипулира ключалката или когато Кодрингер или Фен натиснат спусковото устройство, но Гералт вече неведнъж се беше убеждавал, че не съществуват безпогрешни механизми и че всеки от тях понякога действа дори когато не би трябвало да действа. И обратното.

Във вратата явно имаше някакво устройство за разпознаване на гостите, вероятно магическо. След като посетителят почукаше с клепалото, никога никой отвътре не питаше за нищо и не изискваше да му се отговори. Вратата се отваряше и на прага заставаше Кодрингер. Винаги Кодрингер, и никога — Фен.

— Здравей, Гералт — каза Кодрингер. — Влизай. Няма нужда така да се притискаш към нишата, демонтирах защитното устройство. Преди няколко дни нещо в него се развали. Започна да се включва от само себе си и надупчи един амбулантен търговец. Влизай смело. При мен ли идваш?

— Не. — Вещерът влезе в обширното, мрачно преддверие, в което, както винаги, се носеше котешка миризма. — Не при теб. При Фен.

Кодрингер се разсмя на висок глас, затвърждавайки подозрението на вещера, че Фен е изцяло митична фигура, служеща за замазване на очите на всякакви съдебни чиновници, служители на закона, събирачи на данъци и други омразни на Кодрингер личности.

Влязоха в кантората, в която беше по-светло, защото стаята се намираше на втория етаж и слънцето осветяваше снабдените със солидни решетки прозорци през по-голямата част от деня. Гералт седна в стола, предназначен за клиенти. Срещу него, в меко кресло зад дъбовото бюро, се настани Кодрингер — решилият да се титулува „адвокат“ човек, за когото нямаше нищо невъзможно. Ако някой имаше трудности, грижи, проблеми — отиваше при Кодрингер. И бързо се сдобиваше с доказателства за нечестност и злоупотреби на деловите си партньори. Или му отпускаха банков кредит без обезпечение и гаранции. Единствен от дълъг списък кредитори получаваше плащане от фирма, обявила фалит. Получаваше наследство, въпреки че богатият му чичо го е заплашвал, че няма да му остави пукната пара. Печелеше процес за наследство, защото дори най-близките роднини неочаквано оттегляха претенциите си. Синът му излизаше от затвора, освободен или заради неопровержими доказателства за невинността му, или поради липса на доказателства за вината му, а дори и да имаше улики против него, те изчезваха по тайнствен начин, а свидетелите един през друг се отказваха от вече дадените показания. Ухажващ дъщеря му зестрогонец изведнъж насочваше интереса си към друга девойка. Любовник на жена му или съблазнител на дъщеря му счупваше три от крайниците си в резултат на нещастен случай, в това число поне един горен. Заклет враг или друга много неприятна личност преставаше да вреди — най-често изчезваше безследно. Да, ако някой имаше проблеми, пътуваше до Дориан, отскачаше до фирмата „Кодрингер и Фен“ и чукаше на махагоновата врата. На прага заставаше „адвокатът“ Кодрингер, нисък и мършав, с прошарени коси и нездравата на вид кожа на човек, който рядко се показва на чист въздух. Кодрингер го канеше в кантората си, сядаше в креслото, вземаше в скута си големия черно-бял котарак и започваше да го гали. И двамата — Кодрингер и котаракът — измерваха клиента с неприятен, предизвикващ тревога поглед на жълто-зелените си очи.

— Получих писмото ти. — Кодрингер и котаракът отправиха жълто-зелените си погледи към вещера. — Посети ме също и Лютичето. Той мина през Дориан преди няколко седмици. Разказа ми това-онова за твоите тегоби. Но каза много малко неща. Твърде малко.

— Наистина ли? Изумяваш ме. Това е първият случай, поне известен на мен, в който Лютичето не е казал твърде много.

— Лютичето — Кодрингер не се усмихна — каза малко неща, защото знаеше малко. И каза по-малко, отколкото знаеше, просто защото ти си му забранил да говори за някои неща. Откъде това недоверие у теб? И то към колега?

Гералт демонстрира възмущение едва забележимо. Кодрингер се канеше да се направи, че не е забелязал, но не успя, защото котаракът забеляза. Той отвори широко очи, оголи белите си зъби и почти беззвучно изсъска.

— Не дразни котарака ми — каза адвокатът и се опита да успокои животното с галене. — Засегна те думата „колега“? Та това си е самата истина. Аз също съм вещер. Аз също избавям хората от чудовища и от чудовищни грижи. И също върша това срещу заплащане.

— Има някои разлики — промърмори Гералт, на фона на все още враждебния поглед, който котаракът му бе отправил.

— Има — съгласи се Кодрингер. — Ти си анахроничен вещер, а аз съм съвременен вещер, в крак с духа на времето. Затова скоро ти ще бъдеш безработен, а аз ще просперирам. На света няма да останат вампири, виверни, ендриаги и върколаци. А мерзавци ще има винаги.

— Но ти разрешаваш проблемите предимно на мерзавците, Кодрингер. Загазилите бедняци не могат да си позволят услугите ти.

— Бедняците не могат да си позволят и твоите услуги. Бедняците никога не могат да си позволят нищо и именно затова са бедняци.

— Удивително логично! И толкова новаторско, че спира дъха.

— Истината има тази особеност, че спира дъха. А истината е точно в това, че базата и опората на нашите професии са мерзавците. С тази разлика, че твоите вече са почти реликт, а моите са реални и набират сила.

— Добре, добре. Да преминем към делата.

— Отдавна е време да го направим — кимна Кодрингер и започна да гали котарака, който се напрегна и замърка силно, забивайки нокти в коляното му. — И нека се захванем с тези дела по реда на тяхната важност. Първо, моят хонорар, колега вещер, е двеста и петдесет новиградски крони. Разполагаш ли с такава сума? Или и ти си в категорията на загазилите бедняци?

— Нека първо се убедим, че си заработил тази сума.

— Ограничи убеждаването — изрече студено адвокатът — изключително до собствената си особа, и при това побързай. А когато се убедиш, сложи парите на масата. И тогава ще преминем към следващите по важност дела.

Гералт отвърза кесията от колана си и с дрънчене я запрати на масата. Котаракът моментално скочи от коленете на Кодрингер и избяга. Адвокатът скри кесията в чекмеджето на бюрото, без да провери съдържанието й.

— Изплаши котарака ми — каза той с явен упрек.

— Извинявай. Мислех, че звънът на монети е последното, от което може да се изплаши. Казвай какво успя да научиш.

— Този Риенс, който толкова те интересува — започна Кодрингер, — е доста тайнствена личност. Успях да установя само, че е следвал две години в магьосническото училище в Бан Ард. Изхвърлили го оттам, след като го уличили в дребни кражби. Пред стените на училището, както обикновено, дебнели агентите на каедвенското разузнаване. Риенс позволил да го вербуват. Не успях да установя какво е вършел за разузнаването на Каедвен, но обикновено обучават изхвърлените от магьосническото училище за убийци. Връзва ли се?

— Абсолютно. Давай нататък.

— Следващата информация е от Цинтра. Господин Риенс е лежал в затвора там. По времето на кралица Каланте.

— За какво?

— Представи си, за дългове. Лежал е кратко, някой го е измъкнал, като е платил дълговете му заедно с лихвите. Трансакцията е била извършена по банков път, от името на анонимен благодетел. Опитах се да проследя откъде идват парите, но след като минах през четири банки, се отказах. Този, който е измъкнал Риенс, е професионалист. И анонимността е била много важна за него.

Кодрингер млъкна, закашля се тежко и допря носната си кърпичка до устните си.

— И внезапно, след края на войната, господин Риенс се появил в Соден, в Ангрен и в Бруге — продължи той след малко, след като изтри устните си и погледна в носната кърпичка. — Променен до неузнаваемост или поне, ако се съди по поведението му, и по наличието на пари в брой, които изобщо не пестял. Що се отнася до името, наглият мерзавец не си направил труда да го промени — продължавал да използва името „Риенс“. И като Риенс започнал да издирва интензивно някои лица от женски пол. Навестил друидите от Ангренския кръг — тези, които приютяват сираци от войната. След известно време намерили тялото на един от друидите в близката гора — осакатено, със следи от изтезания. После Риенс се появил в Заречие…

— Знам — прекъсна го Гералт. — Знам какво е направил със селското семейство от Заречие. За двеста и петдесет крони разчитах на повече. Засега новина за мен беше само информацията за магьосническото училище и каедвенското разузнаване. Останалото го знам. Знам, че Риенс е безпощаден убиец. Знам, че е нагъл негодник, който дори не се опитва да се представя под фалшиви имена. Знам, че изпълнява нечия поръчка. Чия, Кодрингер?

— На някакъв магьосник. Този магьосник го е измъкнал от затвора. Ти самият ме информира, а и Лютичето потвърди, че Риенс използва магия. Истинска магия, а не фокусите, които би могъл да знае като студент, изхвърлен от академията. Следователно някой му помага, снабдява го с амулети, вероятно го обучава тайно. Някои от официално практикуващите магове имат такива тайни ученици и момчета за всичко, които да изпълняват нелегални или мръсни поръчки. На магьоснически жаргон това се нарича „водене на каишка“.

— Ако действаше, воден от магьосническа каишка, Риенс би се възползвал от камуфлажна магия. А той не променя нито името, нито външността си. Дори не е премахнал белега от изгаряне, причинен му от Йенефер.

— Точно това е потвърждение, че е воден на каишка. — Кодрингер се закашля и изтри устни с кърпичката си. — Защото магьосническият камуфлаж не е никакъв камуфлаж, само дилетантите използват такива неща. Ако Риенс се криеше зад магическо було или илюзорна маска, за това би сигнализирала всяка магическа аларма, а такива аларми сега има практически на всяка градска порта. А магьосниците усещат безпогрешно илюзорните маски. И в най-голямата тълпа от хора, и в най-голямата навалица Риенс би привлякъл вниманието на всеки магьосник, също както ако от ушите му излизаше огън, а от задника — кълба дим. Повтарям, Риенс действа по поръчение на магьосник и действа така, че да не привлича вниманието на други магьосници.

— Някои го смятат за нилфгардски шпионин.

— Знам за това. Така мисли, например, Дийкстра, шефът на разузнаването на Редания. Дийкстра греши рядко, затова може да се приеме, че и този път е прав. Но едното не изключва другото. Момчето за всичко на магьосника може да е същевременно и нилфгардски шпионин.

— Което би означавало, че някой официално практикуващ магьосник шпионира за Нилфгард посредством своя таен помощник.

— Глупости. — Кодрингер се закашля и внимателно огледа кърпичката. — Магьосник да шпионира за Нилфгард? За какво му е? Заради пари? Смешно. Защото разчита на по-голяма власт под управлението на победоносния император Емхир? Още по-смешно. Не е тайна, че Емхир вар Емрейс държи изкъсо своите магьосници. Магьосниците в Нилфгард са със статута на служители — каквито са, например, конярите. И властта на магьосниците е не по-голяма от тази на конярите. Някой от нашите разюздани магове да реши да се бори за победата на император, който би го третирал като коняр? Филипа Ейлхарт, която диктува на Визимир Редански кралските укази и декрети? Сабрина Глевисиг, която прекъсва речите на Хенселт от Каедвен с удар на юмрук по масата и нарежда на краля да млъкне и да слуша? Вилгефорц от Рогевеен, който наскоро отговори на Демавенд от Аедирн, че в момента не разполага със свободно време за него?

— По-накратко, Кодрингер. Та какво за Риенс?

— Обичайното. Нилфгардското разузнаване се опитва да се добере до магьосника, привличайки за сътрудничество неговото момче за всичко. От това, което ми е известно, съдя, че Риенс не би се погнусил от нилфгардските флорени и не би се поколебал да предаде господаря си.

— А сега ти говориш глупости. Дори нашите разюздани магове биха съобразили, че са ги предали, а изобличеният Риенс би увиснал на бесилото. Ако извади късмет.

— Какво дете си, Гералт. Разкритите шпиони не ги бесят, а ги използват. Подхвърлят им фалшива информация, опитват се да ги направят двойни агенти…

— Не отегчавай детето, Кодрингер. Не ме интересуват нито задкулисните игри на разузнаването, нито политиката. Риенс върви по петите ми и искам да знам защо и по чие поръчение. Излиза, че е по поръчение на някакъв магьосник. Кой е този магьосник?

— Още не знам. Но скоро ще знам.

— „Скоро“ е прекалено късно за мен — процеди вещерът.

— Не изключвам да си се забъркал в някоя неприятна история, Гералт — изрече със сериозен тон Кодрингер. — Добре, че си се обърнал към мен, аз умея да измъквам от неприятни истории. По принцип и теб вече те измъкнах.

— Наистина ли?

— Наистина. — Адвокатът доближи кърпичката до устните си и се закашля. — Разбираш ли, колега, освен магьосника, и вероятно Нилфгард, в играта има и трета страна. Представи си, посетиха ме агенти от тайните служби на крал Фолтест. Имали си неприятности. Кралят им заповядал да търсят някаква изчезнала принцеса. Когато се оказало, че нещата не са толкова прости, агентите решили да се обърнат към специалист по не толкова прости дела. Излагайки проблема, те намекнаха на специалиста, че един вещер може да знае нещичко за изчезналата принцеса. Нещо повече — той може да знае дори къде се намира тя.

— И какво им отговори специалистът?

— Отначало изрази недоумение. Изненада се, че споменатият вещер не е затворен в тъмница, защото там чрез традиционните методи от него може да се измъкне всичко, което знае, и дори много от нещата, които не знае, но ще измисли, за да задоволи любопитството на разпитващите. Агентите отговориха, че техният шеф им е забранил това. Те обясниха, че вещерите имат много чувствителна нервна система и че при изтезания веднага умират, тъй като им се пръскат вените в мозъка — както се изразиха образно те. Затова им било заповядано само да следят вещера, но и тази задача не им се оказала по силите. Специалистът похвали агентите за благоразумието им и им заръча да се отбият след две седмици.

— И те отбиха ли се?

— И още как. И тогава специалистът, който вече те смяташе за свой клиент, им представи неопровержимо доказателство за това, че вещерът Гералт не е имал, няма и не може да има нищо общо с търсената принцеса. Защото специалистът намери свидетели за гибелта на принцеса Цирила, внучката на кралица Каланте и дъщерята на княгиня Павета. Цирила е умряла преди три години в лагера за бежанци в Ангрен. От дифтерия. Девойката страдала страшно преди смъртта си. Няма да повярваш, но темерийските агенти се просълзиха, докато слушаха моите очевидци.

— Аз също се просълзих. Доколкото разбирам, темерийските агенти не са могли или не са искали да ти предложат повече от двеста и петдесет крони?

— Твоят сарказъм кара сърцето ми да се къса, вещерю. Измъквам те от неприятна история, а ти, вместо да ми благодариш, гледаш да ме уязвиш.

— Благодаря и моля за извинение. Защо крал Фолтест е заповядал на агентите си да търсят Цири, Кодрингер? И какво им е наредено да направят, когато я намерят?

— Ама че си недосетлив. Разбира се, че им е наредено да я убият. Смятат я за претендентка за трона на Цинтра, а всъщност имат други планове.

— Тук нещо не се връзва, Кодрингер. Тронът на Цинтра изгоря заедно с кралския дворец, града и цялата страна. Сега там управлява Нилфгард. Фолтест знае добре това, останалите крале — също. Как може Цири да претендира за трон, който вече не съществува?

— Да вървим. — Кодрингер се изправи. — Нека да се опитаме заедно да намерим отговора на този въпрос. И същевременно ще ти докажа, че ти се доверявам… Мога ли да узная какво те заинтригува толкова в този портрет?

— Това, че е надупчен така, сякаш някой кълвач го е кълвал няколко сезона — отговори Гералт, гледайки картината в позлатена рамка, висяща на стената срещу бюрото на адвоката. — И това, че на него е изобразен изключителен идиот.

— Това е покойният ми баща. — Кодрингер леко се намръщи. — Да, изключителен идиот. Сложих портрета тук, за да ми бъде винаги пред очите. Да ми служи за предупреждение. Да вървим, вещерю.

Излязоха в преддверието. При вида на вещера котаракът, който лежеше насред килима и страстно лижеше извитата си под странен ъгъл задна лапа, незабавно избяга в тъмния коридор.

— Защо котките така не те обичат, Гералт? Това има ли нещо общо с…

— Да — отсече Гералт. — Има…

Махагоновият панел на стената безшумно се разтвори, откривайки таен проход. Кодрингер влезе пръв. Панелът, несъмнено задвижван магически, се затвори зад тях, но те не потънаха в тъмнина. От дълбините на тайния коридор струеше светлина.

В помещението на края на коридора беше прохладно и сухо, във въздуха се носеше тежката, задушлива миризма на прах и свещи.

— Ще се запознаеш с моя сътрудник, Гералт.

— С Фен? — усмихна се вещерът. — Не може да бъде.

— Може. Признай си — подозираше, че Фен не съществува, нали?

— Откъде накъде?

Между стигащите до ниския таван стелажи и полици с книги се разнесе скърцане, а след малко оттам излезе странно превозно средство. Това беше високо кресло, снабдено с колела. В креслото седеше дребосък с огромна глава върху непропорционално тесни рамене. Дребосъкът нямаше крака.

— Запознайте се — каза Кодрингер. — Яков Фен, учен правист, мой партньор и неоценим сътрудник. А това е нашият гост и клиент…

— … Вещерът Гералт от Ривия — довърши с усмивка сакатият. — Не беше трудно да се досетя. Работя по въпроса от няколко месеца. Последвайте ме, господа.

Те тръгнаха след проскърцващото кресло по лабиринта между стелажите, прегънали се под тежестта на томовете, на които би завидяла и университетската библиотека в Оксенфурт. Гералт предположи, че книгите са трупани от няколко поколения Кодрингерови и Фенови. Приятно му беше, че му оказват такова доверие, радваше се също така, че най-накрая се е запознал с Фен. Обаче не се съмняваше, че личността на учения правист, макар и абсолютно реална, беше отчасти и митична. Митичният Фен, несъмненото алтер его на Кодрингер, често беше забелязван в района, а прикованият към креслото учен правист вероятно никога не напускаше сградата.

Средата на стаята беше осветена особено добре, тук имаше ниска, достъпна за креслото на колела масичка, на която бяха натрупани купища книги, свитъци пергаменти и кожи, листа хартия, шишенца с мастило и туш, връзки пера и многобройни загадъчни принадлежности. Всъщност не всички бяха загадъчни. Гералт разпозна приспособления за фалшифициране на печати и диамантена шкурка за премахване на записи от официални документи. Насред масичката лежеше малък арбалет, който изстрелваше топчета, а до него, сложени върху кадифена тъкан, гледаха огромни увеличителни стъкла, изработени от шлифован планински кристал. Такива стъкла бяха рядкост и струваха цяло състояние.

— Откри ли нещо ново, Фен?

— Не много — усмихна се сакатият. Усмивката му беше мила и предразполагаща. — Ограничих списъка от потенциалните работодатели на Риенс до двайсет и осем магьосници…

— Да оставим това засега — бързо го прекъсна Кодрингер. — Сега ни интересува друго. Изложи пред Гералт причините, поради които агентите на Четирите кралства толкова се интересуват от изчезналата принцеса на Цинтра.

— Във вените на девойката тече кръвта на кралица Каланте — каза Фен, сякаш изумен от необходимостта да обяснява очевидното. — Тя е последната от царския род. Цинтра има важно стратегическо и политическо значение. Изчезналата, оказала се недосегаема претендентка за трона, е неудобна, а може би дори и опасна, ако попадне под неподходящо влияние. Например, под влиянието на Нилфгард.

— Доколкото си спомням — отвърна Гералт, — в Цинтра законът лишава жените от правото да наследяват трона.

— Вярно е — потвърди Фен и отново се усмихна. — Но нали една жена винаги може да стане нечия съпруга и майка на потомък от мъжки пол. Разузнавателните служби на Четирите кралства са научили за предприетите от Риенс трескави издирвания на принцесата и са убедени, че става въпрос точно за това. Така че са решили да не дадат на принцесата възможността да стане съпруга и майка. Чрез прост, но ефективен начин.

— Но принцесата е мъртва — изрече бързо Кодрингер, наблюдавайки промените върху лицето на Гералт, предизвикани от думите на усмихнатия дребосък. — Агентите узнаха това и прекратиха търсенето.

— Прекратили са го временно. — Вещерът с доста усилия запази спокоен и студен тон. — Лъжата има свойството винаги да излиза наяве. Освен това кралските агенти са само една от страните, участващи в играта. Агентите, както самите вие казахте, са преследвали Цири, за да провалят плановете на други, които също я търсят. А тези други може да се окажат не толкова податливи на дезинформация. Наех ви, за да намерите начин да се гарантира безопасността на детето. Какво предлагате?

— Имаме някаква концепция. — Фен погледна съдружника си, но не разгада нареждане да мълчи по лицето му. — Искаме да разпространим широко слуха, че не само принцеса Цирила, но и евентуалните й мъжки потомци нямат права върху трона на Цинтра.

— В Цинтра няма наследство по женска линия — поясни Кодрингер, борейки се с поредния пристъп на кашлицата си. — Наследството се предава изключително по мъжка линия.

— Абсолютно вярно — потвърди правистът. — Преди малко Гералт сам го каза. Това е древен закон, който дори дяволицата Каланте не успя да отмени, въпреки всичките си старания.

— Опита се да отмени този закон чрез интрига — убедително каза Кодрингер и попи устните си с кърпичката. — Незаконна интрига. Обясни, Фен.

— Каланте е била единствената дъщеря на крал Дагорад и кралица Адалия. След смъртта на родителите си тя се е противопоставила на аристокрацията, която е виждала в нейно лице само съпруга за новия крал. А тя е искала да управлява еднолично и само за показност и за поддържане на династията се е съгласила на институцията на княз-съпруг, седящ до нея, но без никакви правомощия. Древните родове се възпротивили. Каланте трябвало да избира между една от трите възможности — гражданска война, абдикация в полза на друга династия или брак с Рьогнер, княз на Ебинг. Тя избрала третата възможност. Управлявала страната, но седнала отстрани на Рьогнер. Естествено, не позволила да я покорят или да я изпратят в пенсия. Тя била Лъвицата от Цинтра. Но официално управлявал Рьогнер, макар и никой да не го наричал Лъв.

— А Каланте — добави Кодрингер — положила какви ли не усилия, за да забременее и да роди син. Но нищо не се получило. Родила Павета, после пометнала два пъти и станало ясно, че няма да има повече деца. Всичките й планове се провалили. Такава й била орисията. Пресъхналата утроба сложила край на огромните й амбиции.

Гералт се намръщи:

— Отвратително банален си, Кодрингер.

— Знам. Истината също е била банална. Защото Рьогнер започнал да се оглежда за млада княгиня със съответните широки бедра, за предпочитане с проверена плодовитост до три поколения назад включително. А Каланте започнала да губи почва под краката си. Всяко ядене, всяка чаша вино можели да предизвикат смъртта й, всеки лов можел да завърши с нещастен случай. Мнозина казват, че точно тогава Лъвицата от Цинтра взела инициативата в свои ръце. Рьогнер починал. В страната бушувала едра шарка и смъртта на краля не учудила никого.

— Започвам да разбирам — обади се вещерът, на вид равнодушно — какви ще бъдат слуховете, които смятате да разпространите широко. Цири ще се окаже внучка на убийца на съпруга си?

— Не изпреварвай фактите, Гералт. Давай нататък, Фен.

— Каланте спасила живота си — усмихна се дребосъкът, — но короната все още й се изплъзвала. Когато след смъртта на Рьогнер Лъвицата се сдобила с абсолютна власт, аристокрацията отново се възпротивила категорично на нарушаването на законите и престъпването на традициите. На трона на Цинтра трябвало да седи крал, а не кралица. Поставили й въпроса директно — веднага щом малката Павета започне поне малко да прилича на жена, тя трябвало да се омъжи и съпругът й да стане новият крал. Възможността за повторен брак на безплодната кралица дори не била повдигната. Лъвицата от Цинтра разбрала, че може да разчита най-много на ролята на кралица-майка. Още по-лошо било това, че съпругът на Павета можел да се превърне в човека, който напълно да отстрани своята тъща от управлението.

— Отново ще бъда банален — предупреди Кодрингер. — Каланте се стараела да отложи задомяването на Павета. Отхвърлила предложението на първия кандидат, когато девойката била на десет години, и на втория, когато станала на тринайсет. Аристократите разгадали плановете й и поискали петнайсетият рожден ден на Павета да бъде последният й девически рожден ден. На Каланте й се наложило да се съгласи. Но още по-рано тя постигнала това, на което разчитала. Павета останала девойка прекалено дълго време. Най-накрая така я засърбяла крастата, че се нахвърлила на първия попаднал й скитник, който при това бил омагьосан и превърнат в чудовище. Имало и някакви свръхестествени обстоятелства, някакви предсказания, магии, обещания… Някакво Право на Изненадата. Нали, Гералт? Сигурно помниш какво се е случило по-нататък. Каланте повикала в Цинтра един вещер, а вещерът ги натворил едни… без да знае, че е манипулиран, свалил магията от чудовищния Таралеж, правейки възможна женитбата му с Павета. По този начин вещерът осигурил на Каланте запазването на трона. Връзката на Павета с размагьосаното чудовище била толкова голям шок за велможите, че те веднага одобрили изненадващия брак на Лъвицата с Ейст Туирсеах. Ярлът от островите Скелиге им се сторил по-добър от скитника Таралеж. По този начин Каланте продължила да управлява страната. Ейст, както и всички островитяни, се отнасял към Лъвицата от Цинтра с твърде голямо уважение, за да й противоречи в нещо, а изпълнението на кралските задължения просто го отегчавало. Така че той оставил управлението изцяло в нейните ръце. А Каланте, тъпчейки се с медикаменти и еликсири, примъквала съпруга си в леглото и денем, и нощем. Искала да управлява до последния си ден. И ако е кралица-майка, то поне да бъде на собствения си син. Но, както казах, големи амбиции, обаче…

— Вече го каза. Не се повтаряй.

— А княгиня Павета, съпругата на странния Таралеж, още по време на сватбената церемония носела подозрително свободна рокля. Отчаяната Каланте променила плановете си. Ако не е нейният собствен син, помислила си, нека поне да е синът на Павета. Но Павета родила дъщеря. Проклятие или какво? Обаче княгинята можела да ражда още. Тоест, би могла. Но станала жертва на загадъчен нещастен случай. Тя и този странен Таралеж загинали при неизяснени обстоятелства по време на корабокрушение.

— Не стигаш ли твърде далеч, Кодрингер?

— Само се опитвам да изясня ситуацията, нищо повече. След смъртта на Павета Каланте била сломена, но за кратко. Последната й надежда била внучката й. Дъщерята на Павета, Цирила. Цири, вилнеещото из царския двор въплъщение на дяволче. За някои любимка, особено за по-възрастните хора, защото им напомняла за Каланте в детските й години. За други… изрод, дъщеря на чудовищния Таралеж, над която, освен всичко друго, предявявал права и един вещер. И сега достигаме до същността на проблема — любимката на Каланте, явно подготвяна за приемница на престола, възприемана от някои като въплъщение на кралицата, Лъвчето, носещо кръвта на Лъвицата, още тогава някои считали, че няма права над трона. Цирила нямала добър произход. Павета сключила неравностоен брак, смесвайки кралската кръв с кръв на скитник с неизвестен произход.

— Хитро, Кодрингер. Но това не е вярно. Бащата на Цири не беше който и да било. Беше княз.

— Какви ги говориш? Не знаех. От кое кралство?

— От някакво на юг… От Маехт… Да, точно от Маехт.

— Любопитно — промърмори Кодрингер. — Маехт отдавна вече е под властта на Нилфгард. Влиза в провинция Метина.

— Но си остава кралство — вметна Фен. — Там управлява крал.

— Управлява Емхир вар Емрейс — отсече Кодрингер. — Който и да седи сега на трона, той седи там по милостта и волята на Емхир. Но след като се заговорихме за това — провери кого е сложил Емхир за крал. Аз не помня.

— Вече търся. — Сакатият побутна колелата на креслото си, отдалечи се със скърцане към стелажите, свали оттам дебело руло от свитъци и се зае да ги преглежда, като хвърляше вече видените на пода. — Хм… Намерих го. Кралство Маехт. В герба си има сребърни риби и корона върху разделено на четири синьо-червено поле…

— Зарежи хералдиката, Фен. Кой е крал там?

— Хоет, наричан Справедливия. Избран чрез гласуване…

— … От Емхир от Нилфгард — довърши студено Кодрингер.

— … Преди девет години.

— Не е този — подхвърли бързо адвокатът. — Този не ни интересува. Кой е бил преди него?

— Минутка. Ето го. Акерспарк. Умрял…

— Умрял от остро възпаление на белите дробове, пробити с кама от убиец, изпратен от Емхир или от онзи другия, Справедливия. — Кодрингер отново демонстрира своята досетливост. — Гералт, споменатият Акерспарк събужда ли у теб някакви асоциации? Може ли да е бил таткото на този Таралеж?

— Да — потвърди вещерът след кратък размисъл. — Акерспарк. Спомням си, че Дуни наричаше така баща си.

— Дуни?

— Това беше името му. Беше княз, син на този Акерспарк…

— Не — прекъсна го Фен, загледан в свитъка. — Тук са изброени всички. Законнородени синове: Орм, Горм, Торм, Хорм и Гонзалес. Законнородени дъщери: Аля, Валя, Нина, Паулина, Малвина и Аржентина…

— Оттеглям обвиненията си срещу Нилфгард и Справедливия — заяви сериозно Кодрингер. — Акерспарк не са го убили. Той просто се е чифтосвал до смърт. Защото със сигурност е имал и незаконнородени деца, нали, Фен?

— Имал е. Доста. Но тук не виждам никой на име Дуни.

— Няма и да видиш. Твоят Таралеж, Гералт, не е никакъв княз. Дори и наистина онзи дървеняк Акерспарк да го е заченал някъде, между него и правото на титла са стояли — освен Нилфгард — дълга редица законнородени Ормове, Гормове и Гонзалеси с тяхното собствено, вероятно многобройно потомство. От формална гледна точка бракът на Павета е неравностоен.

— А Цири, като дете от неравностоен брак, няма права върху трона?

— Браво.

Фен се приближи със скърцане до масата, побутвайки колелата.

— Това е аргумент — каза той, вдигайки огромната си глава. — Само аргумент. Не забравяй, Гералт, че не се борим нито за короната на принцеса Цирила, нито за да я лишим от короната. От разпространените слухове трябва да следва, че момичето не може да се използва, за да се заграби Цинтра. И ако някой предприеме такъв опит, той лесно може да бъде поставен под съмнение. Момичето ще престане да бъде фигура в политическата игра, ще стане незначителна пешка. И в същото време…

— Ще й позволят да живее.

— От формална гледна точка, каква тежест има този ваш аргумент?

Фен погледна към Кодрингер, после към вещера.

— Не много голяма — призна той. — В Цирила тече кръвта на Каланте, макар и поразредена. В нормални условия може би щяха да я отстранят от трона, но сега условията не са нормални. Кръвта на Лъвицата има политическо значение…

— Кръв… — Гералт потри челото си. — Какво означава „дете на Старата кръв“, Кодрингер?

— Не разбирам. Някой, говорил за Цири, е употребил този израз?

— Да.

— Кой?

— Не е важно кой. Какво означава?

— Luned aeo Hen Ichaer — изрече внезапно Фен, отдалечавайки се от масичката. — Дословно това не означава „дете“, а „дъщеря на Старата кръв“. Хм… Старата кръв… Срещал съм това определение. Не помня точно къде… Като че ли ставаше въпрос за някакво елфическо предсказание. В някои версии на текста на пророчеството на Итлина, по-старите версии, се споменава Старата кръв на елфите, или Aen Hen Ichaer. Но ние тук не разполагаме с пълния текст на пророчеството. Трябва да се обърнем към елфите…

— Да оставим това — прекъсна го студено Кодрингер. — Няма нужда от допълнителни проблеми, Фен, няма нужда от предсказания и тайни. Благодаря ти засега. Всичко хубаво и плодотворна работа. Гералт, заповядай. Да се върнем в кантората.

— Твърде малък е, нали? — осведоми се вещерът, когато се върнаха в кабинета и седнаха в креслата си, от двете страни на бюрото. — Хонорарът. Прекалено нисък ли е?

Кодрингер вдигна метален предмет с формата на звезда от бюрото и го повъртя между пръстите си.

— Прекалено нисък е, Гералт. Ровенето в елфическите предсказания за мен е дяволско натоварване, загуба на време и средства. Необходимо е да се намери подход към елфите, защото никой освен тях не е в състояние да разбере нищичко в записите им. В повечето случаи елфическите ръкописи са претъпкани със символика и акростихове, а понякога — направо с шифрована информация. Старата реч винаги е най-малко двузначна, а в писмен вид може да има и десет значения. Елфите никога не са били склонни да помагат на някого, който се опитва да разбере пророчествата им. А в наши дни, когато в горите тече кървава война с „катериците“, когато се стига до погроми, е опасно дори да се доближаваме до тях. Елфите може да ни обявят за провокатори, а хората — да ни обявят за предатели…

— Колко, Кодрингер?

Адвокатът замълча за минута, без да престава да си играе със стоманената звезда.

— Десет процента — изрече най-накрая.

— Десет процента от какво?

— Не се шегувай с мен, вещерю. Работата става сериозна. Все по-малко е ясно за какво става въпрос, а обикновено когато нещата не са ясни, със сигурност става въпрос за пари. Тогава процентите са ми по-мили от обичайния хонорар. Ще ми дадеш десет процента от това, което ще спечелиш от тази история. Разбира се, вече платената сума ще ти се приспадне. Ще съставим ли договор?

— Не. Не искам да те вкарвам в разходи. Десет процента от нула дава нула, Кодрингер. Аз няма да спечеля нищо от това, драги колега.

— Повтарям — не се шегувай с мен. Не вярвам, че действаш, без да имаш някаква изгода. Не вярвам, че зад това не се крие…

— Много слабо ме интересува в какво вярваш. Няма да има никакъв договор. И никакви проценти. Определи размера на хонорара за събраната информация.

— Всеки друг бих изхвърлил вън, като щях да съм сигурен, че се опитва да ме измами — закашля се Кодрингер. — Но ти, анахронични вещерю, си необичайно благороден и безкористно наивен. Това е в твоя стил — прекрасно и патетично-старомодно… Да си рискуваш живота напразно…

— Да не губим време. Колко, Кодрингер?

— Още толкова. Общо петстотин.

— Съжалявам — поклати глава Гералт, — но такава сума не ми е по джоба. Или поне засега.

— Повтарям предложението, което ти направих в самото начало на запознанството ни — изрече бавно адвокатът и продължи да си играе със звездата. — Приеми работа от мен и ще ти стане по джоба. Ще можеш да си позволиш и информацията, и други удоволствия.

— Не, Кодрингер.

— Защо?

— Няма да разбереш.

— Сега вече нараняваш не сърцето ми, а професионалната ми гордост. Защото аз се лаская с мисълта, че по принцип разбирам всичко. В основата на нашите професии лежи човешката низост, но ти упорито предпочиташ анахроничното пред съвременното.

— Браво — усмихна се вещерът.

Кодрингер отново се закашля, изтри устните си, погледна кърпичката, след което вдигна глава и впери в Гералт жълто-зелените си очи.

— Погледна ли в списъка на маговете, който лежеше върху масичката на Фен? Списъка на потенциалните работодатели на Риенс?

— Погледнах.

— Няма да ти дам списъка, докато не установя кой точно е онзи, когото търсим. Не се подвеждай от това, което си видял. Лютичето ми каза, че Филипа Ейлхарт най-вероятно знае кой стои зад Риенс, но не е пожелала да ти даде тази информация. Филипа не би тръгнала да прикрива някой случаен. Значи зад този боклук стои важна фигура.

Вещерът мълчеше.

— Пази се, Гералт. Ти си в сериозна опасност. Някой си играе с теб. Някой предвижда точно действията ти, някой просто направлява тези действия. Потисни арогантността и самонадеяността си. Този, който си играе с теб, не е вампир или върколак. Не са и братята Мишеле. Не е дори и Риенс. Дете на Старата кръв, по дяволите! Като че ли бяха малко тронът на Цинтра, магьосниците, кралете и Нилфгард, а на всичко отгоре и елфите! Спри тази игра, вещерю, излез от нея! Разруши плановете им, направи това, което никой не очаква. Разкъсай тази безумна връзка, не допускай да те асоциират с Цирила. Остави я на Йенефер, а ти самият се върни в Каер Морхен и не си подавай носа оттам. Укрий се в планините, а аз ще се поровя в елфическите ръкописи — спокойно, без да бързам, задълбочено. А когато вече имам информация за Детето със Старата кръв, когато вече знам името на занимаващия се с тази история магьосник, ти ще си успял да събереш парите и ще направим размяна.

— Не мога да чакам. Момичето е в опасност.

— Вярно е. Но на мен ми е известно, че те смятат за пречка по пътя към нея. Пречка, която трябва да се премахне с всякакви средства. Точно затова ти си в опасност. Ще се заемат с момичето едва след като приключат с теб.

— Или когато аз прекъсна играта, оттегля се и се укрия в Каер Морхен. Платих ти прекалено много, за да ми даваш такива съвети, Кодрингер.

Адвокатът завъртя златната звезда между пръстите си.

— Работя активно от известно време за сумата, която ми плати, вещерю — каза той, сдържайки кашлицата си. — Съветът, който ти давам, е добре обмислен. Изчезни, укрий се в Каер Морхен. И тогава онези, които търсят Цирила, ще я получат.

Гералт присви очи и се усмихна. Кодрингер не трепна.

— Знам какво говоря — продължи той, издържайки погледа и усмивката. — Преследвачите на твоята Цири ще я намерят и ще направят с нея каквото си поискат. А през това време и двамата ще бъдете в безопасност.

— Моля, обясни. Ако може, по-бързо.

— Намерих едно момиче. Дворянка от Цинтра, сираче от войната. Била е в лагери за бежанци, понастоящем измерва и крои тъкани, приютил я е един шивач от Бруге. Не се отличава по нищо от връстничките си, освен по едно — много прилича на портрета от една миниатюра, изобразяваща Лъвчето от Цинтра… Искаш ли да погледнеш?

— Не, Кодрингер. Не искам. И не съм съгласен с такова решение.

— Гералт — адвокатът сложи длан върху клепачите си, — какво те спира? Ако искаш да спасиш тази твоя Цири… Струва ми се, че сега не можеш да си позволиш лукса да се държиш презрително. Не, не се изразих добре. Не можеш да си позволиш лукса да презираш презрителното държание. Идва време на презрение, колега вещерю, време на огромно, безкрайно презрение. Трябва да се приспособиш. Това, което ти предлагам, е проста алтернатива. Някой ще умре, за да живее друг. Тази, която обичаш, ще оцелее. Ще умре друга девойка, която не познаваш, която никога не си виждал…

— Която мога да пренебрегна? — прекъсна го вещерът. — За това, че обичам, трябва да заплатя с презрение към самия себе си? Не, Кодрингер. Остави онова дете на мира, нека да продължи да мери и крои дрехи. Унищожи портретчето й. Изгори го. А за моите трудно изработени двеста и петдесет крони, които хвърли в чекмеджето си, ми дай нещо друго. Информация, Йенефер и Цири са напуснали Еландер. Сигурен съм, че знаеш за това. Сигурен съм, че знаеш също накъде са тръгнали. Сигурен съм и че знаеш дали някой ги преследва.

Кодрингер забарабани с пръсти по бюрото и се закашля.

— Въпреки предупрежденията, вълкът иска да продължи лова — каза той. — Не вижда, че отива право към стръвта, заложена от истинските ловци.

— Не бъди банален. Бъди конкретен.

— Както искаш. Не е трудно да се досетя, че Йенефер отива на Събора на магьосниците, свикан в началото на юли в Гарщанг на остров Танед. Движи се бързо и не използва магия, така че е трудно да бъде засечена. Преди седмица все още беше в Еландер. Изчислих, че за три-четири дни ще се добере до град Горс Велен, който е на една крачка от Танед. По пътя към Танед би трябвало да мине през селището Анхор. Ако тръгнеш веднага, имаш шанс да пресечеш пътя на онези, които ги преследват. Защото наистина ги преследват.

— Надявам се — Гералт се усмихна неприятно, — че това не са кралски агенти?

— Не — отговори адвокатът, загледан в металната звезда, с която си играеше. — Не са агенти. Но не е и Риенс, който се проявява като по-умен от теб, защото след боя с братята Мишеле се е скрил в миша дупка и не си подава носа оттам. Подир Йенефер пътуват трима наемни главорези.

— И както се досещам, ти ги познаваш?

— Аз познавам всички. И затова искам да ти предложа да ги оставиш на мира. Не ходи в Анхор. А аз ще се възползвам от познанствата си и връзките си и ще ги пусна подир Риенс. Ако успея…

Той изведнъж млъкна и замахна силно. Стоманената звезда полетя и с грохот се вряза в портрета, точно в челото на Кодрингер старши, като разкъса платното и се заби почти наполовина в стената.

— Добре беше, нали? — усмихна се широко адвокатът. — Това нещо се нарича „орион“. Отвъдокеанско изобретение. Тренирам от месец, вече уцелвам от всеки опит. Може и да е от полза. От трийсет крачки разстояние тази звезда е безотказна и смъртоносна, а може да се скрие в ръкавицата или в периферията на шапката. От година орионите са на въоръжение в нилфгардските специални служби. Ха-ха-ха, ако Риенс шпионира в полза на Нилфгард, ще е забавно да го намерят с орион в слепоочието… Какво ще кажеш?

— Нищо. Това са си твои проблеми. Двеста и петдесетте крони са в чекмеджето ти.

— Ясно — кимна Кодрингер. — Съдейки по думите ти, даваш ми свобода на действие. Да помълчим малко, Гералт. Да почетем скорошната смърт на господин Риенс с минута мълчание. Защо се мръщиш, по дяволите? Не изпитваш уважение към величието на смъртта?

— Изпитвам. И то твърде голямо, за да слушам спокойно как разни идиоти й се надсмиват. Някога мислил ли си за собствената си смърт, Кодрингер?

Адвокатът се закашля тежко и дълго време разглежда кърпичката, с която прикриваше устните си. После вдигна поглед.

— Разбира се — каза той тихо. — Мислил съм. И то доста. Но моите мисли не ти влизат в работата, вещерю. Ще отидеш ли в Анхор?

— Ще отида.

— Ралф Блунден с прякор Професора. Хеймо Кантор. Късият Якс. Говорят ли ти нещо тези имена? И тримата владеят добре меча. По-добре от Мишеле. Така че препоръчвам по-сигурно, далекобойно оръжие, например нилфгардски звезди. Искаш ли да ти продам няколко бройки? Имам много.

— Не, благодаря. Не са практични. Свистят, докато летят.

— Свистенето въздейства на психиката. Жертвата се парализира от страх.

— Възможно е. Но може и да я предупреди. Аз бих успял да отскоча.

— Ако видиш какво хвърлят в теб — сигурно. Знам, че можеш да избегнеш стрела, изстреляна от лък или дори от арбалет… Но в гръб…

— В гръб — също.

— Глупости.

— Да се обзаложим — изрече студено Гералт. — Ще се обърна с лице към портрета на твоя татко-идиот, а ти ще хвърлиш към мен един от тези ориони. Ако уцелиш — печелиш. Ако не уцелиш — губиш. Ако загубиш — ще разшифроваш елфическите ръкописи. Ще откриеш информацията за Детето на Старата кръв. Спешно. И на кредит.

— А ако спечеля?

— Пак ще откриеш информацията и ще я покажеш на Йенефер. Тя ще ти плати. Няма да останеш излъган.

Кодрингер отвори чекмеджето и извади втори орион.

— Разчиташ, че няма да приема облога. — Това не беше въпрос, а твърдение.

— Не — усмихна се вещерът. — Сигурен съм, че ще го приемеш.

— Рискуваш. Забрави ли? Аз нямам никакви скрупули.

— Не съм забравил. Нали идва време на презрение, а ти вървиш в крак с прогреса и духа на времето. Обаче аз взех навътре забележката за анахроничната наивност и този път рискувам не без надеждата да спечеля. Е, какво? Обзаложихме ли се?

— Обзаложихме се. — Кодрингер хвана стоманената звезда за един от лъчите и се изправи. — Любопитството винаги е вземало връх над разсъдъка в мен, да не споменавам за безпричинното милосърдие. Обърни се.

Вещерът се обърна. Погледна гъсто надупчения портрет и забития в него орион. А после затвори очи.

Звездата изсвистя и се заби в стената, на четири цала от рамката на портрета.

— По дяволите! — изкрещя Кодрингер. — Кучи син, дори не трепна!

Гералт се обърна и се усмихна. Много мръснишки.

— А защо да потрепвам? Чух, че хвърляш така, че да не улучиш.

* * *

В странноприемницата беше пусто. В ъгъла, на една пейка, седеше млада жена със синини около очите. Срамежливо извърнала се, тя кърмеше детето си. Широкоплещест младеж, вероятно съпругът й, дремеше до нея, облегнал гръб на стената. В сенките зад печката седеше още някой, когото Аплегат не можеше да види добре в полумрака на стаята.

Собственикът вдигна глава, видя Аплегат, забеляза униформата му и металната плочка с герба на Аедирн на гърдите му и моментално се навъси. Аплегат беше свикнал да го посрещат по този начин. Той беше кралски куриер и имаше абсолютното право на смяна на коня. Кралските декрети бяха категорични по въпроса — във всеки град, във всяко село, във всяка странноприемница и гостилница кралският куриер имаше право да поиска отпочинал кон и горко на онзи, който откажеше. Естествено, куриерът оставяше своя кон и вземаше новия срещу разписка — собственикът можеше да се обърне към старейшината и да получи компенсация. Обаче не се знаеше каква ще бъде тя. Така че на куриерите винаги се гледаше с неприязън и опасение — ще поиска ли той смяна, или не? Ще отведе ли завинаги нашата Злотка? Нашата отгледана от малка Краска? Нашия глезен Воронек? На Аплегат вече му се беше налагало да вижда ревящи дечица, вкопчили се в оседлания си любимец и приятел, когото извеждаха от конюшнята; неведнъж беше виждал и лица на възрастни, пребледнели от несправедливостта и чувството на безсилие.

— Нямам нужда от отпочинал кон — побърза да каже той. Стори му се, че собственикът въздъхна с облекчение. — Само ще похапна, изгладнях по пътя — добави куриерът. — Има ли нещо в гърнето?

— Само малко супа остана, сега ще ви донеса. Седнете. Ще нощувате ли? Вече се стъмва.

Аплегат се замисли. Преди два дни се беше срещнал с Хансом, негов познат куриер, и изпълнявайки заповедите си, бяха разменили послания. Хансом взе писмата и посланието за крал Демавенд и потегли през Темерия и Махакам към Венгерберг. Аплегат, който взе пощата за крал Визимир Редански, се отправи към Оксенфурт и Третогор. Оставаха му повече от триста мили път.

— Ще похапна и ще тръгвам — реши той. — Пълнолуние е, а пътят е равен.

— Както желаете.

Супата беше рядка и безвкусна, но куриерът не обръщаше внимание на такива дреболии. Наслаждаваше се на вкуса на храната вкъщи, когато готвеше съпругата му, а по време на път ядеше каквото му попадне. Сега сърбаше бавно, хванал неловко лъжицата с изтръпнали от държането на юздите пръсти.

Дремещият на пейката до печката котарак изведнъж вдигна глава и започна да съска.

— Кралски куриер?

Аплегат потрепна. Въпросът беше зададен от човека, седящ в сенките. Той излезе на светло и се приближи до куриера. Имаше бели като мляко коси, стегнати с минаваща през челото кожена лента. Носеше черен кафтан, покрит със сребърни гвоздеи, и високи ботуши. Над дясното му рамо проблясваше сферичната основа на ръкохватката на закачения на гърба му меч.

— Накъде пътуваш?

— Накъдето ме изпрати кралската воля — отговори студено Аплегат. Никога не отговаряше по друг начин на подобни въпроси.

Белокосият мълча известно време, оглеждайки внимателно куриера. Имаше неестествено бледо лице и странни тъмни очи.

— Кралската воля вероятно те кара да бързаш? — каза най-накрая той с неприятен, леко хриплив глас. — Сигурно трябва да потеглиш спешно?

— А на вас това какво ви влиза в работата? Какъв сте вие, че да ме подканвате да тръгвам?

— Аз съм никой — усмихна се с неприязън белокосият. — И не те подканвам. Но на твое място бих тръгнал колкото се може по-бързо. Не искам да ти се случи нещо лошо.

Аплегат имаше изпитан на практика отговор и на такива забележки. Кратък и лаконичен. Неагресивен и спокоен — но същевременно напомняше на кого служат кралските куриери и какво заплашва онези, които се осмелят да посегнат на куриер. Но в гласа на непознатия имаше нещо, което накара Аплегат да се въздържи от обичайния отговор.

— Трябва да дам възможност на коня ми да отдъхне, господине. Час, може би два.

— Разбирам — кимна белокосият и вдигна глава, сякаш вслушвайки се в долитащите отвън гласове. Аплегат също наостри слух, но чу само песента на щурците. — Почивай си тогава. — Белокосият оправи минаващия през гърдите му ремък на меча. — Но не излизай навън. Каквото и да стане, не излизай.

Аплегат се въздържа от въпроси. Той усети инстинктивно, че така ще е по-добре. Наведе се над чинията си и възобнови ловенето на малобройните пръжки, плуващи в супата. Когато вдигна глава, белокосият вече не беше в помещението.

След две минути зацвили кон, затропаха копита.

В стаята влязоха трима мъже. Когато ги видя, кръчмарят започна бързо да търка чашите. Жената с бебето се премести по-близо до дремещия мъж и го събуди с побутване. Аплегат придвижи към себе си стола, на който беше оставил колана и сабята си.

Мъжете тръгнаха към тезгяха, хвърляйки бързи изпитателни погледи към гостите. Вървяха бавно, подрънквайки с шпорите и с оръжията си.

— Добре дошли, милостиви господа — изкашля се кръчмарят. — Какво ще желаете?

— Ракия — каза единият, нисък и набит, с дълги като на маймуна ръце, въоръжен с две зерикански саби, чиито ремъци са пресичаха върху гърдите му. — Ще пийнеш ли, професоре?

— Позитивно с удоволствие — съгласи се вторият мъж, намествайки върху острия си нос очила със златни рамки, украсени с шлифовани сини планински кристали. — Стига спиртът да не е фалшифициран с някакви съставки.

Кръчмарят наля. Аплегат забеляза, че ръцете му треперят. Мъжете се обърнаха с гръб към тезгяха и се облегнаха на него, като отпиваха бавно от глинените си чашки.

— Любезни стопанино — обади се внезапно очилатият, — струва ми се, че неотдавна оттук са минали две дами, които са се отправили към Горс Велен?

— Оттук минават всякакви хора — измънка стопанинът.

— Издирвани дами — изрече бавно очилатият. — Не може да не си ги съзрял. Едната от тях е чернокоса и необикновено красива. Носи се върху вран жребец. Втората е по-млада и зеленоока и пътешества на гърба на петниста кобила. Да са били тук?

— Не — изпревари Аплегат кръчмаря, усещайки внезапен студ върху раменете си. — Не са били тук.

Сивопера опасност. Горещ пясък…

— Куриер?

Аплегат кимна.

— Откъде и накъде?

— Откъдето и накъдето ме изпрати кралската повеля.

— Случайно да си се натъкнал по пътя на дамите, които проучвам?

— Не.

— Нещо много бързо отричаш — намеси се третият мъж, висок и слаб като върлина. Косите му бяха черни и блестящи, като намазани с мазнина. — Не забелязах да си напрягаш особено паметта.

— Стига, Хеймо — махна с ръка очилаткото. — Това е куриер. Не предизвиквай проблеми. Как се казва това населено място, стопанино?

— Анхор.

— Какво е разстоянието до Горс Велен?

— А?

— Колко мили е дотам?

— Не съм мерил милите. Но е на три дни езда.

— С кон?

— С каруца.

— Хей! — внезапно възкликна полугласно ниският, изправи се и погледна към двора през отворената врата. — Погледни през прозореца, професоре. Какъв е този? Дали не е…

Очилатият погледна навън и лицето му изведнъж се намръщи.

— Да — изсъска той. — Действително е той. Провървя ни все пак.

— Ще почакаме ли да влезе?

— Няма да влезе. Видял е конете ни.

— Знае, че ние…

— Млъкни, Якса. Той говори нещо.

— Имате избор — разнесе се от двора леко хриплив, но висок глас, който Аплегат веднага разпозна. — Един от вас ще излезе и ще ми каже кой го е наел. Тогава ще си тръгнете без произшествия. Или излезте и тримата. Аз чакам.

— Кучи син… — промърмори чернокосият. — Знае. Какво ще правим?

Очилатият бавно остави чашката на бара.

— Това, за което ни е платено.

Той плю върху дланите си, размърда пръсти и извади меча си. Когато видяха това, другите двама също оголиха остриетата си. Собственикът отвори уста, за да извика, но веднага я затвори, срещайки студения поглед иззад синкавите очила.

— Всички да стоят тук — изсъска очилаткото. — И нито звук! Хеймо, когато се започне, опитай се да му минеш в гръб. Е, момчета, късмет. Излизаме.

Започна се веднага, щом излязоха. Стонове, тропот на крака, звънтене на мечове. А после вик. От онези, от които на човек му се изправят косите.

Стопанинът пребледня, жената със синините около очите извика приглушено, притискайки с две ръце бебето към гърдите си. Котаракът върху пейката скочи на крака и изви гръб, а опашката му настръхна като четка. Аплегат бързо отмести стола си към ъгъла. Държеше сабята на коленете си, но не я изваждаше от ножницата.

Откъм двора отново се разнесе тропот, последван от свистене и звънтене на мечове.

— Ах, ти… — извика някой диво, и в този вик, макар и да завърши с ужасна ругатня, имаше повече отчаяние, отколкото ярост. — Ти…

Свистене на мечове. И отново висок, пронизващ писък, който сякаш разкъсваше въздуха на парчета. Тупване, сякаш върху дъските е паднал тежък чувал със зърно. Откъм конюшнята — тропане на копита, цвилене на изплашени коне.

Върху дъските — отново тропане, тежките, бързи крачки на бягащ човек. Жената с кърмачето се притисна към мъжа, кръчмарят опря гръб в стената. Аплегат извади сабята си, но все още я криеше под масата. Стъпките на бягащия човек се приближаваха към кръчмата, беше ясно, че след миг ще застане на вратата. Но преди това да се случи, изсвистя острие.

Човекът изкрещя и веднага след това влетя в помещението. Изглеждаше, че ще падне на прага, но не падна. Бавно направи няколко крачки и едва тогава рухна тежко насред кръчмата, вдигайки прахта, натрупала се в процепите на пода. Падна по лице, свивайки ръцете си и краката си в коленете. Кристалните очила паднаха с дрънчене върху дъските и се разбиха на синкава каша. Изпод неподвижното тяло бавно започна да се разтича тъмна, лъщяща локва.

Никой не помръдна. Никой не издаде нито звук.

В помещението влезе белокосият.

С едно ловко движение прибра меча, който до момента здраво стискаше, в ножницата. Човекът се приближи към тезгяха, като дори не удостои с поглед лежащия на пода труп. Кръчмарят се присви.

— Лоши хора… — каза хрипливо белокосият. — Лоши хора, обаче умряха. Когато дойде съдебният изпълнител, може да се окаже, че е била определена награда за главите им. Нека постъпят с нея както сметнат за необходимо.

Кръчмарят закима усърдно.

— Може и да се случи съдружници или приятели на тези лоши хора да разпитват за съдбата им — продължи след малко белокосият. — На тях им кажи, че ги е разкъсал Вълка. Белия вълк. И им заръчай често да се оглеждат. Някой ден, когато се обърнат назад, ще видят Вълка.

* * *

Когато три дни по-късно Аплегат достигна до портите на Третогор, вече отдавна беше минало полунощ. Вбеси се, защото му се наложи да стърчи дълго време над рова и да вика — стражите спяха като мъртъвци и се забавиха страшно много с отварянето на портата. Олекна му, след като ги напсува здраво — до трето поколение назад. После с удоволствие изслуша как разбуденият началник-караул допълва думите му със съвсем нови подробности и пожелания за майките, бабите и прабабите на войниците. Разбира се, Аплегат не можеше и да си мечтае да бъде приет от крал Визимир през нощта. Но това всъщност го устройваше — той се надяваше да поспи до сутринта, поне до утринните камбани. Обаче грешеше. Вместо да му посочат място за почивка, незабавно го отведоха в караулното помещение. В стаята го чакаше не градоначалникът, а друг човек, едър и дебел — това беше Дийкстра, довереникът на краля на Редания. Дийкстра — куриерът знаеше това — беше упълномощен да изслушва сведенията, предназначени само за краля. Аплегат му връчи писмата.

— Има ли устно послание?

— Да, господине.

— Говори.

— „От Демавенд за Визимир — изрецитира Аплегат, примижавайки. — Първо: Маскираните ще бъдат готови на втората нощ след юлското новолуние. Наблюдавай Фолтест, да не ни подведе. Второ: Няма да почета с личното си присъствие Събора на умниците в Танед, не те съветвам и ти да го правиш. Трето: Лъвчето е мъртво.“

Дийкстра леко се намръщи и забарабани с пръсти по масата.

— Ето писмата за крал Демавенд. А устното послание… Слушай добре и го запомни точно. Ще го предадеш на твоя крал дума по дума. Само на него. На никого другиго. На никого, разбра ли?

— Разбрах, господине.

— Съобщението е следното: „От Визимир за Демавенд. Маскираните непременно да бъдат спрени. Някой ни е предал. Пламък е събрал армия в Дол Ангра и само чака повод.“ Повтори.

Аплегат повтори.

— Добре — кимна Дийкстра. — Ще тръгнеш веднага щом изгрее слънцето.

— От пет дни съм на път, благородни господине. — Куриерът потърка задника си. — Да можех да поспя поне до обяд. Ще позволите ли?

— А твоят крал Демавенд сега спи ли нощем? А аз спя ли? Дори само за този въпрос би трябвало да си изядеш боя, момче. Похапни, после си поотдъхни върху сеното. А на разсъмване ще потеглиш. Наредих да ти дадат расов жребец, ще видиш — носи се като вихър. И не се цупи. Вземи си кесията с допълнителна премия, за да не говориш после, че Визимир е стиснат.

— Благодаря, господине.

— Внимавай в горите край Понтар. Там са били забелязани „катерици“. А и най-обикновените разбойници не са рядкост там.

— Знам, знам, господине. О, какво видях преди три дни…

— Какво видя?

Аплегат бързо преразказа събитията в Анхор. Дийкстра слушаше, скръстил огромните си ръце на гърдите си.

— Професора… — изрече той замислено. — Хеймо Кантор и Късия Якс. Убити от вещер. В Анхор, на пътя, водещ към Горс Велен, тоест към Танед, към Гарщанг… А Лъвчето мъртво ли е?

— Какво казахте, господине?

— Нищо. — Дийкстра вдигна глава. — Нищо, което да е предназначено за теб. Отпочини си. А при изгрев-слънце — на път.

Аплегат изяде каквото му поднесоха, полежа малко, но дори не можа да затвори очи от умора, а на зазоряване вече беше излязъл от градската порта. Жребецът наистина се оказа бърз, но поривист. Аплегат не обичаше такива коне.

Гърбът между лявата плешка и гръбначния стълб го сърбеше страшно — явно го беше ухапала бълха, докато беше дрямал в конюшнята. И нямаше как да се почеше.

Жребецът се вдигна на задните си крака и изцвили. Куриерът го пришпори и конят се понесе в галоп. Трябваше да бърза.

* * *

— Gar’ean — изсъска Каирбре, поглеждайки иззад клоните на дървото, от което наблюдаваше пътя. — En Dh’oine aen evall a strsede!

Торувел се надигна от земята, хвана колана с меча и го препаса около кръста си, побутна с върха на обувката си бедрото на Яевин, който дремеше отстрани, облегнат на стената на ямата. Елфът скочи, изсъска, опарен от нагорещения пясък, който беше докоснал с ръка.

— Que suecc’s?

— Конник на пътя.

— Един? — Яевин вдигна лъка и колчана си. — Каирбре? Само един ли е?

— Един е. Приближава се.

— Тогава да му видим сметката. Един Dh’oine по-малко.

— Успокой се. — Торувел го хвана за ръкава. — Защо? Задачата ни е да разузнаем и после да се присъединим към отряда. Защо да убиваме цивилни на пътя? Нима това е борбата за свобода?

— Точно това е. Отдръпни се.

— Ако на пътя остане труп, всеки преминаващ патрул ще вдигне шум. Войската ще започне да ни преследва. Ще завардят бродовете, може да имаме трудности с преминаването на другия бряг на реката!

— По този път минават малко конници. Докато открият трупа, ще бъдем далеч.

— Този конник също вече е далеч — подхвърли от дървото Каирбре. — Вместо да бърборите, трябваше да стреляш. Сега вече не можеш да го достигнеш. Поне на двеста стъпки разстояние е.

— С моята шейсетфунтовка? — Яевин погали лъка си. — Трийсетцаловата ми флейта? Освен това онзи не е на двеста стъпки. Това са най-много сто и петдесет стъпки. Mirę, que spar aen’le.

— Яевин, престани…

— Thaess aep, Toruviel…

Елфът завъртя шапката така, че да не му пречи закрепената за нея катерича опашка, опъна тетивата бързо и силно до ухото си, прицели се прецизно и стреля.

Аплегат не чу нищо. Това беше „тиха“ стрела, специално снабдена с дълги и тънки сиви пера, а по дължината и бяха издълбани жлебове за увеличаване на еластичността и намаляване на тежестта. Тривърхият, остър като брадва накрайник се вряза в гърба на куриера, между плешката и гръбначния стълб. Върховете бяха разположени под ъгъл — при забиването си в тялото накрайникът се завъртя като винт, разсичайки мускулите, разкъсвайки кръвоносните съдове и чупейки костите. Аплегат падна върху шията на коня и се плъзна на земята като чувал с вълна.

Пясъкът на пътя беше горещ — слънцето така го беше нагряло, че от него се вдигаше пара. Но куриерът вече не усещаше това. Беше умрял мигновено.

Бележки

[1] Наименование на елфически на горски банди, наричани „катериците“. — Б.р. ↑

[2] Цал — полска мярка за дължина, равна на 2,5 см. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Анджей Сапковски Време на презрение (1)

Метаданни

Данни

Време на презрение

Информация

История

Сваляне / Връзки

Първа глава

Анджей Сапковски
Време на презрение (1)