Анджей Сапковски
Последното желание (5)

V

— Вече цял час мина, откакто тя влезе при него. — Хиреадан обърна водния часовник на масата и струйката започна да отброява миговете отново. — Започвам да се притеснявам. Толкова ли е зле гърлото на Лютичето? Дали да не надникнем, да видим какво става?

— Тя явно не иска да правим това. — Гералт насила допи чашата с билковата отвара. Ценеше и обичаше елфите-преселници за техния ум, дисциплинираност и особено чувство за хумор, но не разбираше и не споделяше вкусовите им предпочитания, що се отнасяше до храни и напитки. — Не бих се месил, Хиреадан. За магията се иска време. Нека да отнеме дори цял ден, стига Лютичето да оздравее.

— Имаш право.

От съседното помещение долитаха звуците от удари на чук. Ердил живееше в една изоставена кръчма. Беше я купил с намерението да я ремонтира и да се нанесе там с жена си, кротка и мълчалива елфка. Рицарят Вратимир, който се беше присъединил към компанията им след нощта, прекарана заедно в стаичката на стражевата кула, беше предложил на Ердил да му помогне за ремонта. Заедно със съпрузите се беше захванал да кърпи дървената обшивка веднага след като бе преминало общото смайване от внезапната и зрелищна поява на вещера и Йенефер от зейналия в стената бляскав отвор на портала.

— Ако бъдем честни — поде Хиреадан, — не очаквах, че ще се справиш така добре. Йенефер не е от онези, които копнеят да се притекат на помощ. Грижите за ближните не я вълнуват особено, нито се лишава от сън заради тях. Накратко, не съм чувал някога да е помогнала на някого безкористно. Интересно, защо ли се е заела да помага на вас двамата с Лютичето?

— Дали не преувеличаваш? — подсмихна се вещерът. — Тя не ми направи чак толкова лошо впечатление. Вярно, обича да показва превъзходството си, но в сравнение с другите магьосници, с цялата им нагла пасмина, е самият чар и доброта.

Хиреадан се усмихна и рече:

— Според думите ти излиза, че за теб скорпионът е по-красив от паяка, понеже има чудна опашка. Внимавай, Гералт. Не си първият, който се заблуждава, понеже тя е превърнала хубостта и добрите обноски в оръжие, което използва твърде ловко и коварно. Без това ни най-малко да омаловажава факта, че е удивително красива жена. Съгласен ли си с мен?

Гералт хвърли бърз поглед на елфа. За втори път му се стори, че страните на Хиреадан са леко изчервени. И това го учуди повече от казаното. Чистокръвните елфи обикновено не питаеха възхита към жените на човеците. Дори към най-красивите. А Йенефер, въпреки че притежаваше свой специфичен чар, не можеше да се нарече красавица.

Вкусовете са си вкусове, но малцина бяха онези, които биха нарекли една магьосница „красавица“. В края на краищата те произхождаха от онази каста, в която предопределението на дъщерите беше да се задомят. Колцина биха обрекли дъщеря си на години учене и на изтезанията, предизвикани от соматичните промени, след като биха могли просто да я омъжат сполучливо? Кой би искал да се сроди с магьосница? Въпреки цялата почит, отдавана на владеещите магията, родителите на девойки с тази дарба нямаха никаква изгода, защото към края на обучението младата магьосница изгубваше всякаква връзка със семейството си, за да се приобщи към братството на себеподобните си. Затова по принцип магьосници ставаха дъщерите, които нямаха шанс да се омъжат.

За разлика от свещениците и друидите, които с неохота склоняваха да възпитават грозни или уродливи девойчета, магьосниците приемаха за обучение всяко момиче, проявило нужната склонност. Ако малката успееше да премине през ситото на първите години обучение, задействаше се магията за оглаждане на ноктите, оправяне на костните сраствания, шев на заешки устни, заличаване на шевовете, на белезите и следите от едра шарка. Младата магьосница ставаше „привлекателна“, защото престижът на занаята го налагаше. Резултатът беше пръкването на псевдохубавици със зли и студени очи на грозници. Грозници, неспособни да забравят грозотата си, прикрита с магическа маска, при това не в името на тяхната реализация, а заради голия престиж.

Не, Гералт не разбираше Хиреадан. Защото, за разлика от него, с очите си на вещер забелязваше твърде много подробности, които явно убягваха на елфа.

— Да, Хиреадан — отговори той на въпроса. — Съгласен съм с теб. И ти благодаря за предупреждението. Но сега цялата работа е в Лютичето. Той си изпати в мое присъствие. Аз съм този, който не успя да го опази. Бих седнал по гол задник върху разярен скорпион, ако знаех, че така ще го излекувам.

— Точно от това най-много трябва да се пазиш — каза елфът със загадъчна усмивка. — Защото Йенефер е наясно с тази твоя черта и умира да се възползва от познанията си за хората. Не й се доверявай, Гералт. Тя е опасна жена.

Гералт не отговори.

Горе изскърца врата. Йенефер бе застанала на стълбите, подпряна на перилата.

— Ще дойдеш ли за малко, вещерю?

— Разбира се.

Магьосницата опря гръб на вратата на една от най-зле обзаведените стаи, в която бяха настанили страдалеца трубадур. Вещерът се доближи безмълвно и я погледна. Видя, че лявото й рамо е леко по-високо от дясното, че носът й е малко дълъг, а брадичката й е по-остра, отколкото трябва. И веждите й не бяха съвсем успоредни… А очите… Прекалено много детайли виждаше. И абсолютно напразно.

— Какво става с Лютичето?

— Съмняваш се в способностите ми?

Той продължи да я гледа. Тя имаше снага на двайсетгодишна девойка, но той предпочиташе да не гадае каква е истинската й възраст. Не, невъзможно бе да се отгатне каква е била преди и какво са оправяли по лицето и снагата й. Той престана да мисли по въпроса, защото нямаше смисъл.

— Талантливият ти приятел ще оздравее — каза тя. — Гласовите му способности ще се възстановят.

— Безкрайно съм ти благодарен, Йенефер.

— Тепърва ще имаш възможност да го докажеш — рече тя с усмивка.

— Мога ли да вляза при него?

Тя леко се забави с отговора. Гледаше със странна усмивка Гералт и почукваше с пръсти по касата на вратата.

— Разбира се, заповядай.

Медальонът на врата на вещера завибрира. На пода в центъра на стаята лежеше стъклена топка с размерите на малка диня, която пръскаше млечнобяла светлина. Топката бележеше средата на звезда с девет лъча, прецизно нарисувана така, че върховете им да докосват ъглите и стените на стаята. Вътре в звездата беше нарисувана пентаграма, украсена по краищата с черни свещи, забучени в свещници със странна форма. Черни свещи бяха запалени и от двете страни на леглото, до възглавницата на Лютичето, който лежеше завит с овчи кожи. Дишането му беше спокойно, нямаше ги вече стоновете и хриповете, а вместо гримасата на болка върху лицето му цъфтеше блажена усмивка на идиот.

— Той спи — каза Йенефер. — И сънува.

Гералт се вгледа по-внимателно в изображенията, изрисувани на пода. Скритата в тях магия се долавяше, но той знаеше, че тя дреме, все още непробудена. Досущ като дихание на спящ лъв, в което се усеща затаеният до първия удобен момент рев на хищен звяр.

— Какво е това, Йенефер?

— Капан.

— За кого.

— В този миг за теб. — Магьосницата завъртя ключа в ключалката, после го поклати в ръка и той изчезна.

— И така, аз се хванах — студено каза той. — А после какво? Ще посегнеш на моята невинност?

— Да ти имам самочувствието — Йенефер приседна в края на леглото. Лютичето, все още ухилен като кретен, тихо изстена. Несъмнено стон на блаженство.

— Какво има, Йенефер? Ако това е игра, не съм наясно с правилата.

— Казах ти, че винаги получавам каквото искам — рече тя. — Стана така, че желанието ми е да получа онова, което притежава Лютичето. Вземам го и пътищата ни се разделят. Не се бой, няма да му сторя нищо лошо…

— Изографисаното от теб на пода е стръв за демони — прекъсна я Гералт. — Там, където призовават демони, винаги се причинява вреда някому. Няма да допусна това да се случи.

— … и косъм няма да падне от главата му — продължи магьосницата, без да обръща внимание на думите му. — Гласът му ще стане още по-хубав и той ще е страшно доволен, дори щастлив. Всички ще сме щастливи. И ще се разделим без съжаление, но и без лоши чувства.

— О, Виргиния — простена Лютичето, без да отваря очи. — Гърдите ти са прелестни, по-меки от лебедов пух… Виргиния…

— Да не е превъртял? Бълнува ли?

— Сънува — усмихна се Йенефер. — И сбъдва в съня мечтата си. Сондирах мозъка му от край до край. Не че имаше кой знае какво за сондиране. Малко простотии, няколко желания, сума ти поезия. Обаче не е там работата. Печатът, с който е била запечатана бутилката с джина, Гералт. Знам, че е у теб, а не у трубадура. Ще те помоля да ми го дадеш.

— Защо ти е?

— Ами как да ти го кажа… — кокетно се усмихна магьосницата. — Може би така: това не ти влиза в работата, вещерю. Такъв отговор устройва ли те?

— Не — усмихна се на свой ред вещерът. — Не ме устройва. Но не го взимай много навътре, Йенефер. Не е лесно да се задоволят изискванията ми. Досега се е удавало само на личности над средното равнище.

— Жалко. Защото излиза, че ще си останеш незадоволен. Какво да се прави. Дай печата. И не ми се хили така. Защото не ти отива нито на красотата, нито на прическата. Ако си пропуснал да забележиш, знай, че точно сега е удобният момент да получа благодарността, която ми дължиш. Печатът е първата вноска за гласа на певеца.

— Виждам, че си разбила цената на доста вноски — отбеляза той студено. — Добре. Това можеше да се очаква и аз го очаквах. Но нека бъде честна сделка, Йенефер. Аз съм купил помощта ти, значи аз ще платя.

Тя изкриви устни в усмивка, но погледът на теменужените й очи си остана все така студен.

— В това можеш да не се съмняваш, вещерю.

— Аз — повтори той, — а не Лютичето. Ще го преместя на някое безопасно място. После ще се върна и ще ти платя първата и следващите вноски. Що се отнася до първата… — Той пъхна ръка в тайното джобче на колана си и извади печата със звездата и пречупения кръст. — Заповядай. Но не като първа вноска. Приеми го в знак на благодарност от един вещер за това, че макар и пресметливо, все пак си се отнесла към него по-доброжелателно, отколкото биха се отнесли повечето ти посестрими и събратя. Приеми го като доказателство за добра воля, предназначено да те убеди, че след като се погрижа за безопасността на приятеля си, ще се върна тук, за да уредим нашите сметки. Пропуснал съм да забележа скорпиона в букета цветя, Йенефер. И съм готов да си платя за тази своя немарливост.

— Прекрасна реч — магьосницата кръстоса ръце на гърдите си. — Трогателна и патетична. Но за съжаление изречена напразно. Лютичето ми трябва и остава тук.

— Той вече се сблъска с оня, когото смяташ да довлечеш тук. — Гералт посочи изрисувания под. — Когато успееш да докараш джина, въпреки всичките ти обещания Лютичето ще си изпати, може би дори повече. Теб те интересува само онова чудо от бутилката, нали така? Понеже имаш намерение да го направиш свое притежание и да го накараш да ти робува? Прави каквото искаш, докарай ако щеш десет демона. Но без Лютичето. Ако го сложиш на топа на устата, сделката няма да е честна, Йенефер, и губиш правото си да искаш отплата. Няма да допусна… — И изведнъж млъкна.

— Интересуваше ме кога най-после ще се усетиш — тихичко се изкиска магьосницата.

Гералт се напрегна, концентрира цялата си воля, стиснал до болка зъби. Безуспешно. Стоеше като парализиран, внезапно превърнал се в каменна статуя, в забит в земята стълб. Без да може да помръдне дори пръстите в обувката си.

— Знаех, че ще успееш да парираш магията, ако бъде хвърлена открито — каза Йенефер. — Освен това бях наясно, че преди да предприемеш каквото и да било, ще се опиташ да ме предразположиш с красноречието си. Докато дрънкаше, надвисналото над теб заклинание действаше и лека-полека те пречупваше. Сега можеш само да говориш. Но вече няма нужда да се напъваш да ми се харесаш. Знам, че си сладкодумен. Затова се спри, само ще развалиш ефекта от казаното досега!

— Хиреадан… — с мъка рече Гералт, все още опитвайки се да се пребори с магическата парализа. — Хиреадан ще разбере, че си замислила нещо. Бързо ще схване, всеки момент ще заподозре, защото ти няма доверие. При това от самото начало…

Магьосницата направи плавен жест с ръка. Стените на стаята се замъглиха и придобиха еднообразен мътносивкав цвят. Изчезнаха вратите, изчезнаха прозорците, та дори и прашните пердета и оплютите от мухите картини по стените.

— И какво ако Хиреадан се усети? — зловещо се намръщи тя. — Ще хукне да помага? През моята бариера няма минаване. Обаче те уверявам, че елфът няма да хукне наникъде, с нищо няма да ми навреди. С нищо. Защото е очарован от мен. Не, работата не е в никакви магически похвати, научени от дебелите книги, не съм го омагьосвала. Този глупак се влюби в мен. Ти не знаеше ли? Та той дори искаше да извика Беау на дуел, представяш ли си? Елф, ама ревнивец. Това не се среща често. Не случайно избрах тази къща, Гералт.

— Беау Берант, Хиреадан, Ердил, Лютичето. Ти наистина избираш най-късия път до целта. Но от мен няма да успееш да се възползваш, Йенефер.

— Ще се възползвам, бъди сигурен. — Магьосницата стана от леглото и тръгна към него, като грижливо заобикаляше изографисаните на пода знаци. — Нали ти казах, че ми дължиш нещо за лечението на поета? Нищо работа, искам ти само дребна услуга. След това, което съм намислила, веднага ще изчезна от Ринда, обаче тук има неколцина, няколко… нека ги наречем неуредени дългове. Обещала съм това-онова на някои хора, пък аз винаги изпълнявам обещанията си. И понеже няма да смогна да направя това лично, ти ще ги изпълниш.

Той се бореше, бореше се с всичка сила. Напразно.

— Не се съпротивлявай, вещерю — усмихна се тя ехидно. — Няма смисъл. Имаш силна воля и добри съпротивителни сили срещу магия, но не можеш да се бориш срещу моите заклинания. И не ме разсмивай. Зарежи опитите да ме покориш с демонстрации на непоклатимо и гордо мъжество. Единствено на тебе ти се струва, че си непоклатим и горд. Заради приятеля си би направил всичко и без вълшебство, би платил всяка цена, би целувал обувките ми. Пък и нещо друго, ако ми беше хрумнало да се развличам. — Той мълчеше. Йенефер стоеше и се подсмихваше, а пръстите й палаво се разхождаха по звездата от обсидиан, обсипана с елмази, която красеше лентата на шията й.

— Още в спалнята на Беау, когато разменихме с теб няколко думи, разбрах що за стока си — продължи монолога си тя. — И разбрах как точно ще те накарам да платиш. В Ринда всеки би могъл да уреди вместо мен моите дългове, да речем Хиреадан. Но ти ще го направиш, защото си длъжен да ми платиш. За престореното високомерие, за каменното изражение и за сарказма. За увереността ти, че можеш да стоиш лице в лице с Йенефер от Венгерберг и да я смяташ за самовлюбена проста и пресметлива вещица, като същевременно се пулиш в сапунисаните й цици. Плащай, Гералт от Ривия!

Тя се вкопчи с две ръце в косите му и жадно впи устни в неговите, като вампир. Медальонът на шията на вещера бясно се задърпа. Гералт изпита чувството, че верижката се скъсява и стиска гърлото му като примка. Теменужените очи на магьосницата изчезнаха и той потъна в мрака…

Гералт стоеше на колене. Йенефер му говореше с благ, нежен глас.

— Запомни ли?

— Да, госпожо.

Това беше собственият му глас.

— Тогава върви и изпълни поръчението ми.

— Слушам, госпожо.

— Можеш да ми целунеш ръка.

— Благодаря, госпожо.

Той запълзя към нея, както си беше на колене. В главата му бръмчаха десетки хиляди пчели. От ръката й струеше аромат на люляк и касис… Блясък. Мрак.

Перила, стъпала. Лицето на Хиреадан.

— Гералт! Какво ти е? Къде отиваш?

— Трябва… — изрече собственият му глас. — Трябва да вървя…

— О, богове! Вижте очите му!

Лицето на Вратимир, изкривено от смайване. Лицето на Ердил. И гласът на Хиреадан.

— Не, Ердил! Не го докосвай и не прави опити да го спреш. Разкарай се, Ердил! Махни се от пътя му!

Мирис на цъфнал люляк и касис… Врата. Потоци слънце. Жега. Задух. Мирис на люляк и касис.

„Ще има буря“ — помисли си той. И това беше последната му съзнателна мисъл.