Анджей Сапковски
Малка саможертва (1)

I

Русалката изскочи от водата до кръста и бурно запляска с длани по повърхността. Гералт забеляза, че тя има красиви, почти идеални гърди. Ефектът се разваляше само от цвета — тъмнозелени зърна с малко по-светли ареоли. Ловко прескачайки поредната вълна, русалката се изви изящно, тръсна мокрите си светлозелени коси и запя мелодично.

— Какво? — Князът се наведе през борда на платнохода. — Какво каза тя?

— Отказва — преведе Гералт. — Казва, че не иска.

— Ти обясни ли й, че я обичам? Че не си представям живота без нея? Че искам да се оженя за нея? Само за нея и за никоя друга?

— Обясних й.

— И какво?

— Нищо.

— Тогава го повтори.

Вещерът притисна пръсти към устните си и издаде вибриращи трели. Подбирайки с усилие думите и мелодията, започна да превежда любовните излияния на княза.

Русалката се обърна по гръб и го прекъсна.

— Не превеждай, не се мъчи — пропя тя. — Разбрах. Когато казва, че ме обича, винаги има такава глупава физиономия. Каза ли нещо конкретно?

— Не особено.

— Жалко. — Русалката запляска и се гмурна, силно извивайки опашката си, и разпени водата, като вряза в нея плавника си, подобен на тези на барбуните.

— Какво? Какво каза тя? — попита князът.

— Че съжалява.

— Какво съжалява? Как така съжалява?

— Струва ми се, че това беше отказ.

— На мен не ми отказват! — извика князът, отричайки очевидния факт.

— Господине — измърмори капитанът на платнохода, — мрежите са готови, само да ги хвърлим — и е ваша…

— Не бих ви посъветвал — изрече тихо Гералт. — Тя не е сама. Под водата има много като нея, а в дълбините може да се крие и кракен.

Капитанът потрепна, пребледня и направи безсмислен жест, като сложи ръце на задника си.

— Кра… кракен?

— Кракен — потвърди вещерът. — Не ви съветвам да хвърляте мрежите. Достатъчно е тя да извика и от корабчето ви ще останат само плуващи дъски, а ние ще се издавим като котенца. И изобщо, Агловал, реши дали искаш да се жениш, или просто смяташ да я хванеш и да я държиш в бъчва!

— Обичам я — каза Агловал твърдо. — Искам я за съпруга. Но трябва да има крака, а не рибена опашка. А това може да се уреди. Срещу два фунта разкошни бисери купих магически еликсир с пълна гаранция. Щом го изпие — ще й пораснат крака. Ще се помъчи малко — три дни, не повече. Извикай я, вещерю, кажи й още веднъж.

— Вече й го казах два пъти. Тя отговори, че не е съгласна. Но добави, че знае една морска магьосница-водорасляк, която с помощта на заклинание може да превърне краката ти в елегантна опашка. Безболезнено.

— Да не е откачила? Аз — с рибена опашка? Никога! Извикай я, Гералт.

Вещерът се наведе през борда. В сянката на платнохода водата беше зелена и изглеждаше гъста като желе. Нямаше нужда да я вика. Русалката се изви над вълните сред фонтан от пръски. Застана за миг на опашката си, а после се плъзна по вълната и се преобърна, демонстрирайки всичките си прелести. Гералт преглътна.

— Ей, вие! — пропя тя. — Още много ли има? Кожата ми се напуква от слънцето. Белокоско, питай го дали е съгласен.

— Не е съгласен — пропя в отговор вещерът. — Шееназ, разбери, той не може да живее под водата, дори и с опашка. Ти можеш да дишаш въздух, но той изобщо не може да диша вода!

— Така си и знаех — извика русалката. — Знаех си. Увъртания, глупави, наивни увъртания, и никаква саможертва. Който обича, се жертва! Аз се жертвах заради него, всеки ден излизах на скалата, протрих си всички люспи на задника, нараних си плавника, простудих се. А той не иска да пожертва заради мен тези два отвратителни израстъка? Да обичаш, означава не само да взимаш, но и да умееш да се отказваш от нещо, да правиш жертви! Предай му го!

— Шееназ! — възкликна Гералт. — Не разбираш ли? Той не може да живее под водата!

— Не приемам глупави увъртания! Аз също… аз също го обичам и искам да имам малки от него. Но как да стане, като не иска да ми оплоди хайвера? Къде да му го сложа този хайвер? В шапката?

— За какво говори тя? — извика князът. — Гералт, не те доведох да си бъбриш с нея…

— Държи на своето. Нервира се.

— Давайте онези мрежи! — изрева Агловал. — Ще я подържа месец в басейна и…

— А това? — извика капитанът и показа с ръка какво има предвид. — Под нас може да има кракен! Някога виждали ли сте кракен, господине? Ако искате, скачайте във водата, хващайте я — няма да ви преча. Аз живея в този платноход!

— Живееш заради моята милост, негоднико! Давай мрежата, да не заповядам да те обесят!

— Как не! На платнохода моята дума значи повече от вашата. Аз съм капитанът!

— Тихо и двамата! — извика ядосано Гералт. — Тя казва нещо, диалектът им е труден, не мога да се съсредоточа.

— Стига ми толкова! — пропя Шееназ. — Гладна съм. Е, Белокоско, нека да решава веднага! Кажи му, че не искам да съм посмешище и няма да разговарям вече с него, ако продължи да прилича на четириръка морска звезда. Повтори му, че относно игричките, които ми предлага на скалите, имам приятелки, които вършат всичко много по-добре от него. Но аз смятам това за игри за деца, които още не са сменили люспите на опашката си! Аз съм нормална, здрава русалка…

— Шееназ…

— Не ме прекъсвай! Още не съм свършила! Аз съм здрава, нормална и съзряла за хвърляне на хайвера и ако наистина ме иска, трябва да се сдобие с опашка, плавник и всичко, което има един нормален тритон. Иначе не искам да го виждам!

Гералт превеждаше бързо, стараейки се да избягва вулгарностите. Не се получаваше много добре. Князът се изчерви и изруга.

— Безочлива девойка! — изрева той. — Студена скумрия! Нека си намери някоя риба-треска!

— Какво каза той? — попита Шееназ, изплувайки.

— Че не иска да има опашка!

— Тогава му кажи… Да изсъхне дано!

— Какво каза тя?

— Каза да потънеш дано — преведе вещерът.