Анджей Сапковски
Последното желание (16)

XVI

Гералт се огледа. От дупката на тавана бавно се стичаха капки вода. Наоколо се търкаляха боклуци и потрошени дъски. По някаква странна случайност мястото, на което лежаха с Йенефер, беше съвсем чисто. Върху тях не се беше стоварила нито една греда или тухла. Сякаш ги бранеше невидим щит. Йенефер, леко поруменяла, седна до него и подпря ръце на коленете си.

— Вещерю, жив ли си? — попита тя и се закашля.

— Жив съм. — Гералт избърса прахта от лицето си и подсвирна.

Йенефер бавно се пресегна, докосна ръката му и нежно прокара пръсти по дланта му.

— Изгорила съм те…

— Дребна работа.

— Прости ми. Знаеш ли, джинът си отиде. Окончателно и безвъзвратно.

— Съжаляваш ли?

— Не особено.

— Ами хубаво тогава. Помогни ми да стана, моля те.

— Почакай — прошепна тя. — Ами твоето желание… Чух какво си пожела. Направо останах втрещена. Всичко друго очаквах, само… Какво те накара да постъпиш така, Гералт? Защо… Защо аз?

— Не знаеш ли?

Тя се наведе, косите й докоснаха лицето му, ухаеха на люляк и касис, и изведнъж той проумя, че вече никога няма да забрави това ухание, това леко докосване, разбра, че никога вече няма да може да сравнява тези с останалите аромати и докосвания. Йенефер го целуна и той осъзна, че никога няма да пожелае други устни, освен тези — меки, влажни и сладки от червилото. Внезапно разбра, че от този миг за него ще съществува само тя, нейната шия, нейните ръце и гърди, надничащи под черната рокля, нейната нежна хладка кожа, с която не можеше да се сравни нито една от докосваните от него до този миг. Очите й бяха толкова близо, тези най-прекрасни на света теменужени очи, които, както той се страхуваше, щяха да станат за него… всичко. Той го знаеше.

— Желанието ти — прошепна тя с долепени до ухото му устни. — Не знам дали това твое желание изобщо е осъществимо. Не знам дали в Природата има Сила, способна да изпълни такова желание. Но ако може, ти сам си се обрекъл. Обрекъл си се… на мен.

Той я прекъсна с целувка, прегръдка, ласка, докосване, милувка, милувки, а после вече с всичко, с целия себе си, с всяка своя мисъл, единствена мисъл, с всичко, с всичко. Прогониха тишината с въздишки и с шумоленето от хвърлени на пода дрехи, прогониха я много меко и без бързане, грижовно и нежно, и макар и двамата да не бяха много наясно що е грижовност и нежност, това се случи, защото и двамата много го искаха. И не бързаха за никъде — целият свят изведнъж престана да съществува, изчезна в небитието за кратък, съвсем кратък миг, който им се стори равен на вечност, понеже той си беше цяла вечност. После светът се появи отново, но сега съществуването му бе съвсем различно от преди.

— Гералт?

— Мм?

— И сега какво?

— Не знам.

— И аз не знам. Защото, разбираш ли… Не съм сигурна дали си заслужава да се обречеш на мен. Аз не умея… Почакай, какво правиш… Исках да ти кажа…

— Йенефер… Йен…

— Йен… — повтори тя и му се покори напълно. — Никой никога не ме е наричал така. Кажи го пак, моля те.

— Йен…

— Гералт…