Анджей Сапковски
Последното желание (3)

III

— Господарят спи — повтори слугата, който вардеше на вратата. Гледаше Гералт отгоре надолу. Беше с цяла глава по-висок и дваж по-широк в раменете. — Оглуша ли, скитнико? Спи, казах.

— Нека спи — съгласи се вещерът. — Дошъл съм по работа не при господаря ти, а при дамата, дето ви е… наемателка.

— По работа, значи. — Оказа се, че пазачът си пада по шегите, което беше смайващо предвид телосложението и външността му. — Иди да я свършиш тая работа в бардака. Разкарай се!

Гералт свали кесията си от колана и я претегли на дланта си, без да пуска ремъчето.

— Не можеш да ме купиш — рече гордо церберът.

— Не се и каня.

Пазачът, с неговите размери и забавени рефлекси, едва ли би избегнал и бърз удар на обикновен човек. Камо ли удар на вещер, нанесен по-бързо от едно мигане на окото. Тежката кесия удари пазача по слепоочието и отекна с метален звън. Слугата се стовари върху вратата и се вкопчи с две ръце в крилото й. Гералт го отлепи от него с ритник в коляното, блъсна го с рамо и го измлати още веднъж с кесията. Очите на пазача се събраха, краката му се подкосиха. Като видя, че макар и почти изгубил съзнание, слугата все още се опитва да размахва ръце, вещерът го халоса още веднъж право по темето.

— Парите отварят всички врати — каза той.

В преддверието беше доста тъмно. Зад вратата вляво долиташе здраво хъркане. Вещерът предпазливо надникна вътре. На кушетката, отметнала завивките, спеше някаква дебелана по нощница, заметната почти до пъпа. Не особено изискана гледка. Гералт издърпа пазача в стаята, излезе и заключи вратата с резето.

Отдясно имаше още една врата, полуотворена, зад която пък имаше стълбище със спускащи се надолу каменни стъпала. Вещерът тъкмо се канеше да отмине, когато отдолу долетя нечленоразделна ругатня, грохот и трясък на счупен съд.

Помещението долу се оказа голяма кухня, претъпкана с твърде ароматни билки и смолисти цепеници. По каменния под, сред парчетата на глинено гърне, ниско навел глава, пълзеше чисто гол мъж.

— Ябълков сок, мамка му — едва разбираемо избръщолеви той, въртейки глава като овен, който по погрешка е ударил рогата си в крепостна стена. — Сок… от ябълки… желае… Къде са слугите?

— Какво желаете? — учтиво се поинтересува вещерът.

Мъжът вдигна глава и изхълца. Очите му бяха кървясали и гледаха тъпо.

— Тя желае ябълков сок — съобщи той и се надигна с усилие, подпря се на печката, след което седна на покритата с овча кожа ракла. — Трябва да й се занесе горе, че…

— С търговеца Беау Берант ли имам честта да разговарям?

— По-тихо — рече мъжът, изкривил болезнено лице. — Стига си вдигал врява. Слушай, там, в бъчвата… има ябълков сок. Сипи в нещо… и ми помогни да изкача стълбите, става ли?

Гералт сви рамене и състрадателно поклати глава. Лично той избягваше пиянските истории, но състоянието, в което беше изпаднал търговецът, не беше нещо непознато за него. Намери сред съдовете кана и оловна халба и загреба сок от бъчвата. Чу хъркане и се извърна. Голият спеше сладко с клюмнала на гърдите глава.

На вещера му хрумна подличката идея да го плисне със сок, за да го събуди, но веднага размисли. Взе каната и излезе от кухнята. В края на коридора зърна масивна, инкрустирана врата. Открехна я предпазливо, точно толкова, колкото да се вмъкне в стаята. Вътре беше тъмно като в рог, ето защо му се наложи да разшири зениците си. И тутакси запуши нос.

Застоялият въздух бе натежал от миризмата на прокиснало вино, запалени свещи и презрели плодове. И беше примесен с ухание на люляк и касис.

Гералт се огледа. Масата насред стаята беше отрупана с кани, гарафи, потири, бокали, чаши с високи дръжки, сребърни блюда и вази, чинии, вилици и ножове с дръжки от слонова кост. Измачканата, изхлузила се на една страна покривка, тук-там колосана от восъка, прокапал от свещниците, беше изпъстрена с лилави петна. Корите от портокал проблясваха като цветчета сред купищата костилки от сливи и кайсии, дръжчици от круши и останали без грозде чепки. Единият потир беше прекатурен и счупен. Другият, здрав, беше пълен наполовина с течност, в която бе топнат пуешки кокал. До потира стоеше черна обувчица с висок ток, изработена от кожа на василиск. На света нямаше по-скъпа кожа за обувки.

Втората обувчица се търкаляше под масата върху небрежно захвърлената черна рокля с бели дипли и бродерия на листенца и цветенца.

За миг Гералт се спря нерешително, бореше се с желанието да се извърне и да си тръгне. Но в такъв случай пазачът щеше да си е изпатил напразно. А вещерът не обичаше да прави каквото и да е напразно. В ъгъла на стаята забеляза вита стълба, на чиито стъпала лежаха четири повехнали рози и изцапана с карминено червило и вино салфетка. Уханието на люляк и касис стана по-силно.

Стълбата водеше в спалня, чийто под бе покрит с голяма рунтава кожа. Върху нея небрежно беше просната бяла риза с дантелени маншети, а до нея бяха захвърлени няколко бели рози. И черен копринен чорап.

Вторият чорап беше овесен на една от четирите резбовани подпори, крепящи балдахина над ложето. Барелефите изобразяваха фавни и нимфи в най-различни пози, някои от които доста интересни. Имаше и смешни, направо идиотски. Много от позите се повтаряха.

Гералт силно се изкашля, загледан в щедро бликналите изпод одеялото къдрици. Завивката се размърда и изстена. Гералт се изкашля отново, още по-силно.

— Беау? — избръщолеви лавината от черни къдрици. — Донесе ли ми сок?

— Донесох.

Къдриците се отметнаха, за да разкрият бледо тясно лице с остра брадичка, теменужени очи и тесни, леко изкривени в капризна гримаса устни.

— Ох… — устните се изкривиха още по-силно. — Умирам от жажда.

— Моля.

Жената се измъкна изпод завивката и седна. Имаше хубави рамене и красива шия, украсена с лента от фино кадифе с искряща от елмази брошка с формата на звезда. Освен лентата жената не носеше друго.

— Благодаря. — Тя взе чашата, изгълта питието на един дъх, после вдигна ръка към слепоочието си. Завивката се изхлузи още повече. Гералт отмести поглед. Тактично, но без особено желание.

— Ти пък кой си? — попита жената, присви очи и се покри със завивката. — Какво правиш тук? Къде е оня овен Берант?

— На кой от въпросите да отговоря първо?

И моментално съжали за иронията си. Жената вдигна ръка и изстреля от пръстите си златиста лента. Гералт реагира машинално, събра длани за Знака на Хелиотроп и успя да пресрещне магията пред самото си лице, но зарядът й се оказа толкова силен, че го отпрати към стената и той се свлече на пода.

— Недейте! — изкрещя, когато видя, че жената отново вдига ръка. — Госпожо Йенефер! Дошъл съм с добри намерения!

Откъм стълбите долетя тропот, на вратата се показаха слугите.

— Госпожо Йенефер!

— Разкарайте се — спокойно каза магьосницата. — Изтрябвали сте ми. Плащам ви да пазите къщата. Но щом тоя тип все пак се е вмъкнал, ще се оправя с него сама. Предайте това на господин Берант. И ми пригответе банята.

Вещерът се изправи с усилие. Йенефер, присвила очи, мълчаливо го наблюдаваше.

— Ти отблъсна заклинанието ми — най-после наруши мълчанието си тя. — Не си магьосник, личи си. Но реагира направо светкавично. Казвай кой си. Съветвам те да не бавиш отговора си.

Йенефер се хвана за дървения анатомичен орган на един фавн, твърде подходящ за дръжка, и се пресегна от леглото. Без да сваля поглед от Гералт, тя дръпна от пода пеньоар с кожена яка, загърна се плътно с него и стана от ложето. Наля си бавно чаша сок, изпи я на един дъх, изкашля се и се доближи до Гералт. Той скришом масажираше опашната си кост, влязла преди минута в твърде болезнен допир със стената.

— Гералт от Ривия — повтори магьосницата и го погледна накриво изпод гъстите си черни мигли. — Как се озова тук? И защо? Дано не си сторил някакво зло на Берант.

— Не съм. Имам нужда от вашата помощ, госпожо Йенефер.

— Вещер — измърмори тя и се доближи още повече, загръщайки се по-плътно с пеньоара. — Не стига, че си първият вещер, когото виждам на живо, ами си и прочутият Бял вълк. Чувала съм доста работи за теб.

— Мога да си представя какви.

— Не знам какво си представяш — каза тя с прозявка и застана плътно до него. — Може ли? — Докосна бузата му и надникна в очите му. — Зениците сами ли се приспособяват към осветлението, или ти ги командваш?

— Цял ден съм пътувал до Ринда, без да спирам — спокойно каза Гералт. — Цяла нощ съм чакал да отворят градските порти. Зашеметих пазача, който ми се изпречи на пътя. Нахално и невъзпитано наруших съня и спокойствието ти. И всичко това в името на закъсал приятел, на когото можеш да помогнеш само ти. Моля те, помогни му, а после може да си побъбрим за мутациите и аберациите.

Тя отстъпи крачка и изкриви устни в грозна гримаса.

— За каква помощ говорим?

— За възстановяване на поразени от магия органи. Гърло, ларинкс и гласни струни. Прилича на поражение от пурпурна мъгла. Или нещо подобно.

— Нещо подобно — повтори тя. — Накратко, пораженията не са от пурпурна мъгла. Тогава от какво си е изпатил приятелят ти? Хайде, говори, че когато ме събудят на разсъмване нямам нито сили, нито желание да сондирам мозъци.

— Хм… По-добре да разправя всичко отначало…

— О, не — прекъсна го тя. — Щом работата е толкова сложна, изчакай. С тоя лош вкус в уста, чорлава, без да си измия очите и да задоволя някои други сутрешни нужди, направо не възприемам какво ми се говори. Слез в банята и ме изчакай там. След малко идвам и всичко ще ми разкажеш.

— Йенефер, не искам да нахалствам, но времето си тече. Приятелят ми…

— Гералт — прекъсна го тя, — заради теб станах от леглото, макар че смятах да спя до обяд. Готова съм да се откажа от закуската. Знаеш ли защо? Защото ти ми донесе ябълков сок. Толкова си бързал, толкова си страдал заради мъките на приятеля си, нахлул си със сила, зашеметявайки разни хора, обаче въпреки това обърна внимание на една прежадняла жена. И спечели с това моята благосклонност, така че може и да ти помогна. Но не искай от мен да се откажа от сутрешния си тоалет. Моля те, отиди в банята.

— Добре.

— Гералт?

— Да? — Той спря на прага.

— Възползвай се от удобния случай и също се изкъпи. Че по миризмата мога да позная не само породата и възрастта, но и цвета на коня ти.