Анджей Сапковски
Последното желание (4)

IV

Тя влезе в мига, в който голият Гералт седеше на малкото столче и се поливаше с голяма кана с дръжка. Той се изкашля и стеснително се извърна.

— Не се притеснявай — каза тя и хвърли дрехите си на закачалката. — Не изпадам в несвяст, щом видя гол мъж. Приятелката ми Трис Мериголд обича да казва, че щом си виждала един, значи си виждала всички.

Той стана и уви бедрата си с кърпа.

— Ама че сладък белег — усмихна се Йенефер, като видя гърдите му. — От какво ти е? Поряза се с триона, докато режеше дърва?

Той си замълча. Магьосницата продължи огледа, кокетно навела глава настрани.

— Първият вещер, когото имам шанса да видя отблизо, при това чисто гол. О! — Тя се наведе и се ослуша. — Ама че странно тупти сърцето ти! Много бавно. Можеш ли да управляваш изхвърлянето на адреналин? Прощавай, просто професионален интерес. Май се дразниш от приказките за качествата, присъщи на твоя организъм. И си свикнал тези качества да бъдат наричани с думи, които не понасям, като отгоре на всичко изпадаш в патетичен сарказъм, който ми е още по-омразен.

Той продължи да мълчи.

— Е, стига, водата във ваната изстива. — Йенефер понечи да свали пеньоара, но се поколеба и се отказа. — Аз ще се къпя, а ти ще ми разказваш. Така ще пестим време. Но… Не искам да те притеснявам, пък и ние почти не се познаваме. Затова от приличие…

— Ще се извърна — предложи той неуверено.

— Не. Трябва да виждам очите на събеседника си. Имам по-добра идея.

Той чу как тя изрече заклинание, усети как затрепери медальонът му и видя черният пеньоар да се свлича на пода.

— Сега пък аз не виждам очите ти, Йенефер — каза той. — Жалко.

Невидимата магьосница прихна и започна да се плиска с вода в голямото корито.

— Хайде, слушам те.

Гералт, вече обул панталона си, седна на столчето. Докато закопчаваше катарамите на ботушите си, заразправя случката при реката, като съвсем претупа борбата със сома. Йенефер не приличаше на човек, интересуващ се от риболова.

Когато стигна до момента, в който съществото-облак се беше измъкнало от делвата, голямата гъба, сапунисваща невидимото тяло, замръзна на място.

— Тъй-тъй — чу той. — Интересно. Джин, затворен в бутилка.

— Какъв ти джин — възрази той. — Някаква разновидност на пурпурна мъгла. От нов, неизвестен вид…

— Новите неизвестни видове заслужават да се сдобият с име — изрече невидимата Йенефер. — Наименованието джин по нищо не отстъпва на другите. Продължавай, моля.

Междувременно сапунът в коритото се пенеше, а водата се разплискваше по пода. В един миг нещо привлече вниманието на Гералт, той се вгледа по-внимателно и забеляза очертанията и формите, образувани от пяната, покрила невидимото тяло. Гледката така го заплени, че той млъкна.

— Разправяй! — подкани го гласът, извиращ от нищото над очертанията. — Какво стана после?

— Нищо — отвърна той. — Прогоних този джин, както го нарече ти…

— По какъв начин? — Черпакът се надигна и лисна вода. Пяната изчезна, формите също. Гералт въздъхна.

— Със заклинание.

— Какво заклинание? — Черпакът отново гребна вода. Вещерът започна да наблюдава действията му, защото и водата, макар за кратко, показваше някои неща. Повтори заклинанието, като от съображения за сигурност замени гласната „е“ с вдишване. Мислеше, че ще впечатли магьосницата с това, че знае този номер, и беше силно изненадан да чуе бясното кикотене, което долетя от коритото.

— Какво смешно има?

— Заклинанието ти… — Кърпата плавно отплува от закачалката и се зае да бърше остатъците от контури. — Трие ще се пукне от смях, когато й кажа! Кой те научи? На това… заклинание?

— Една жрица от храма на Хулдра. Това е таен храмов език…

— За някои е таен, за други — не. — Кърпата изпляска по ръба на коритото, водата се разплиска на пода, а следите от боси стъпала отбелязаха стъпките на магьосницата. — Това не е никакво заклинание, Гералт. И не те съветвам да го повтаряш в други храмове.

— Ако не е заклинание, какво е тогава? — попита той, като наблюдаваше как двата черни чорапа извайват едно след друго две черни крачета.

— Шега. — Гащичките с диплички обгърнаха пустотата по начин, който галеше погледа. — Макар и леко нецензурна.

Бялата блузка с голямо жабо във формата на цвете политна нагоре и извая формите. Както забеляза вещерът, Йенефер не използваше никакви приспособления от китови мустаци, по които толкова си падаха жените. Тя просто нямаше нужда от тях.

— И какво означава този израз? — попита той.

— Хайде да не задълбаваме.

Изхвърча тапата на оставената на масичката ръбеста кристална бутилка. В банята се разнесе ухание на цъфнал люляк и касис. Тапата направи няколко кръгчета във въздуха и скочи на мястото си. Магьосницата закопча маншетите на долната риза, облече роклята си и се материализира.

— Сега ме закопчай — каза тя и обърна гръб, като се зае да реше косите си с кокален гребен. Гребенът, както забеляза Гералт, имаше дълъг заострен ръб, който при нужда можеше да послужи като кама.

Той закопчаваше роклята бавно, с отмерени движения и вдишваше аромата на косите й, изливащи се като черен водопад до средата на гърба.

— Да се върнем на твоето същество от гърнето — каза Йенефер, докато слагаше на ушите си елмазени обеци. — Разбира се, не смешното ти заклинание е било причината да избяга. Най-вероятно си е изкарало яда върху твоя приятел и си е тръгнало, защото му е писнало от вас.

— Звучи ми правдоподобно — мрачно се съгласи Гералт. — Не вярвам да се е втурнало към Цидарис, за да види сметката на Валдо Маркс.

— Кой е пък този?

— Трубадур, смятащ моя приятел, който също е поет и трубадур, за пълен некадърник и нагаждач към долните вкусове на тълпата.

Магьосницата се извърна и в теменужените й очи се появи странен блясък.

— Приятелят ти успя ли да каже желание?

— Даже две, при това много глупави. Защо питаш? Та нали изпълнението на желания от духове от вълшебните лампи е…

— Чиста нелепица — каза Йенефер и се подсмихна. — Разбира се. Това е измислица, глупава приказка без смисъл, както и всички легенди, в които добрите духове и гадателки сбъдват желания. Подобни приказки се измислят от бедните духом, на които и през ум не им минава сами да сбъднат многобройните си мечти и желания. Приятно е, че ти, Гералт от Ривия, не си един от тях. Затова те чувствам близък по дух. Ако аз искам нещо, не мечтая, а действам. И винаги постигам това, което искам.

— Не се и съмнявам. Готова ли си?

— Да. — Магьосницата стегна ремъчетата на обувчиците си и се изправи.

Дори качена на токове, тя не беше много висока. Тръсна косата си, която въпреки цялото ресане беше запазила буйното си къдраво безредие.

— Имам въпрос, Гералт. За печата от бутилката. Още ли е при приятеля ти?

Вещерът се замисли. Печатът беше у него в момента, а не у Лютичето. Но от опит знаеше, че на магьосниците не бива да се казват прекалено много неща.

— Хм… Мисля, че да. Май си е у него. Защо? Толкова ли е важен?

— Странен въпрос — сряза го тя. — И то зададен от един вещер, познавач на свръхестествените чудовища, който би трябвало да е наясно, че печатът е нещо достатъчно сериозно, за да не го докосва човек.

Гералт стисна зъби. Ударът беше попаднал точно в целта.

— Какво пък — рече Йенефер с поомекнал глас. — Изглежда, и вещерите бъркат, досущ като простосмъртните. Е, можем да потегляме. Къде е приятелят ти?

— Тук, в Ринда. В дома на някой си Ердил. Елф.

— При Ердил — рече тя, изкриви устни и го погледна внимателно. — Предполагам, че там е и брат му Хиреадан?

— Да. А какво…

— Нищо — прекъсна го тя и притвори очи, след което вдигна ръце нагоре. Медальонът на врата на вещера се разтресе и дръпна верижката.

Върху влажната стена на банята пламна светещ квадрат, образуващ рамката на фосфоресциращо млечнобяло нищо.

Вещерът тихо изруга. Не обичаше порталите и придвижването през тях.

— Задължително ли е… — каза той и се изкашля. — На две крачки е…

— Не мога да тръгна по улиците — отсече тя. — Тук не ме обичат, може да ме нагрубят, да почнат да ме замерят с камъни, че и с нещо по-лошо. Няколко души ми сриват реномето, като смятат, че ще им се размине. Не се бой, моите портали са сигурни.

Гералт беше станал свидетел на това как от сигурен портал беше изхвърчала само горната половина на един човек. Другата половина така и не бе намерена. Знаеше няколко случаи за безследно изчезнали в порталите хора.

Магьосницата за пореден път оправи косите си и закопча на колана си кесия, извезана с бисери. Кесията изглеждаше твърде малка, за да побере нещо повече от шепа монети и червило, но Гералт знаеше, че това не е обикновена кесия.

— Прегърни ме. По-здраво, не съм от порцелан. Да тръгваме!

Медальонът завибрира, нещо проблесна и Гералт се потопи в някакво черно нищо, в пронизващ студ. Не виждаше, не чуваше и не усещаше каквото и да било. Студът бе единственото, което сетивата му долавяха.

Искаше да изругае, но не успя.