Анджей Сапковски
Последното желание (7)

VII

— И какво да ви правя сега?

Потъмнялото небе се разцепи от ослепителната стрела на мълнията и след кратка пауза протяжно се обади гръмотевицата. Пороят набираше мощ от дъждовния облак, който бавно плуваше над Ринда.

Гералт и Хиреадан седяха на пейката под големия гоблен, изобразяващ Пророка Лебед, пасящ овце, и мълчаха, скромно свели очи. Кметът Невил нервно кръстосваше из стаята, пръхтеше и сумтеше бясно.

— Вие, смотани магьосници! — изведнъж избухна той, заковавайки на място. — Не обичате моя град, а? Да не би той да е единствен на тоя свят, а?

Елфът и вещерът мълчаха.

— Каква е тази работа… — Кметът се задави. — Защо ключарят… Сплескан като домат! На пихтия! Това е нечовешко!

— Нечовешко и безбожно — заприглася му присъстващият в канцеларията на кметството свещеник Креш. — Толкова нечовешко деяние, че всеки глупак ще се досети кой стои зад стореното. Да, господин кмете. Ние и двамата познаваме Хиреадан, пък на тоя, дето се представя за вещер, не би му стигнала Сила така да размаже ключаря. Всичко е работа на Йенефер, омразната на всички богове вещица!

Зад прозореца, сякаш в потвърждение на изреченото от Креп, изтрещя гръм.

— Само нейна работа е и на никой друг — продължи свещеникът. — Несъмнено. Кой друг освен Йенефер би дръзнал да се изгаври с градския съветник Лавронос?

— Ха-ха-ха! — разкикоти се кметът. — Точно за това най-малко ме е яд. Лавронос риеше под моите крака, закопнял за поста ми. Сега хората няма да му се подчиняват. Като си спомнят за боя по голия задник…

— Само това липсваше, да почнете да ръкопляскате на това престъпление, господин Невил — смръщи се Креп. — Напомням ви, че ако не бях направил на вещера заклинание за прогонване на зли духове, той щеше да вдигне ръка и на мен, и на достолепието на храма…

— Ама нали и ти зле говореше за нея в проповедите си, Креп? Дори Берант се жалваше по тоя повод. Но истината си е истина. Чувате ли, негодници? — Кметът отново се извърна към Гералт и Хиреадан. — Няма прошка за вас! Нямам намерение да поощрявам подобни фокуси! Хайде, казвайте каквото имате да кажете за свое оправдание, в противен случай ще плюя на всичките ви религии и така ще ви подредя, че ще ме помните, докато сте живи. Веднага си казвайте всичко, като на изповед!

Хиреадан въздъхна тежко и хвърли многозначителен и въпросителен поглед на вещера. Гералт също въздъхна и се изкашля. После разправи всичко. Е, почти всичко.

— Такива ми ти работи — изрече свещеникът след кратко мълчание. — Чудничка история. Зъл гений, освободен от заклинание. И магьосница, която знае как да го хване. Добра комбинация, няма що. Това може да свърши зле, много зле.

— Какво е това гений? — попита Невил. — И за какво й е изтрябвал на тая Йенефер?

— Магьосниците — заобяснява Креп — черпят своята мощ от силите на Природата, по-точно от така наречените Четири Основи, сиреч елементи, познати под имената Въздух, Вода, Огън и Земя. Всяка от тези стихии има свое собствено Измерение, на магьоснически жаргон — Плоскост. Тоест, съществуват Плоскости на Водата, Огъня и така нататък. Тези Измерения са недостъпни за нас и са населени от същества, които се наричат гении…

— Така се наричат в легендите — прекъсна го вещерът, — защото, доколкото знам…

— Не ме прекъсвай — сряза го Креп. — Това, че знаеш малко неща, се разбра от самото начало на разказа ти, вещерю. Така че мълчи и слушай какво говорят по-умните от теб. И така, гениите. Те са от четири рода, както са четири и Плоскостите. Има д’ийни, това са въздушните същества, има мариди, свързани със стихията на Водата, ифрити или гении на Огъня и д’ао — гении на Земята…

— Ти пък се оля, Креп, на това му се вика словесна диария — вметна Невил. — Това да не ти е неделно училище. Казвай без увъртания: какво иска Йенефер от тоя гений?

— Такъв гений, кмете, е жив събирач на магическа енергия. Магьосникът, сдобил се с шанса по свое желание да призовава подобен гений, може да насочва тази енергия във вид на заклинания. И няма нужда да се мъчи, за да извлича Сила от Природата, понеже геният върши тази част от работата вместо него. Тогава могъществото на такъв магьосник става огромно, почти безгранично.

— Нещо не съм чувал за всесилни магове — направи кисела физиономия Невил. — Тъкмо обратното, приписваната на повечето от тях сила очевидно е преувеличена. Това не го могат, за онова нямат сили.

— Навремето магьосникът Стамелфорд — прекъсна го свещеникът, отново възприел менторски тон и заел позата на лектор — преместил планината, която му затулвала гледката от кулата. Никой преди, нито след това не е успял да извърши нещо подобно. Понеже според мълвата Стамелфорд е ползвал услугите на д’ао, гений на Земята. Има запазени писмени свидетелства за подобни действия и на други магове. Гигантските вълни и катастрофалните проливни дъждове несъмнено са дело на маридите. Огнените стълбове, пожарите и взривовете са работата на огнените ифрити…

— Смерчове, урагани, полети над земята — измърмори Гералт. — Автор Джофри Монк.

— Така е. Все пак знаеш това-онова. — Креп го погледна по-благосклонно. — Казват, че старият Монк бил намерил начин да впрегне в работа и д’ийни — гений на Въздуха. Според слуховете не само един. Уж ги бил държал в бутилки и ги използвал при нужда, всеки гений му изпълнявал по три желания. Защото гениите, драги мои, изпълняват само три желания, след което изчезват в своите Измерения.

— Оня над реката не изпълни нито едно — решително каза Гералт, — а веднага хвана Лютичето за гушата.

— Гениите — с навирен нос заобяснява Креп — са злосторни и коварни същества. Мразят ония, които ги натикват в шишета и им заповядват да местят планини. Правят всичко, за да попречат на изричането на желанията, а, веднъж изречени, ги сбъдват така, че е трудно да бъдат овладени. Или предвидени. Понякога ги сбъдват буквално, затова трябва да си мериш приказките. За да озаптиш един гений, трябва да притежаваш желязна воля, нерви от стомана, могъща Сила и немалка вещина. От думите ти, вещерю, произтича, че ти е липсвала нужната вещина.

— Да, не беше достатъчна за обуздаването на тая гадина — съгласи се Гералт. — Въпреки това го прогоних, и той нададе такъв вой, че въздухът се тресеше. А това все е нещо, макар че Йенефер се присмя на моето заклинание за прогонване на зли духове…

— Какво заклинание? Я го повтори.

Вещерът го повтори, дума по дума.

— Какво?! — Свещеникът първо пребледня, сетне почервеня, накрая посиня. — Как смееш! Безсрамник!

— Прощавайте — избоботи смутено Гералт, — честно казано, не знам какво означават тези думи.

— Като не знаеш, не повтаряй! И къде ли би могъл да ги чуеш?

— Хайде стига — махна с ръка кметът. — Само си пилеем времето. Хубаво. Сега вече знаем защо й е изтрябвал на магьосницата нашият гений. Но според думите ви, Креп, излиза, че това е мръсна работа. Защо пък да е мръсна? Нека го хваща и отива по дяволите, мен какво ме засяга. Мисля, че…

Никому не бе писано да разбере за какво мислеше в този миг Невил, дори да не ставаше дума за перчене. На стената до Пророк Лебед изневиделица се появи светещ четириъгълник, нещо блесна — и в средата на стаята се стовари… Лютичето.

— Той е невинен! — извика поетът с кристален звучен тенор, докато седеше на пода и се оглеждаше като обезумял. — Вещерът няма вина! Настоявам да ми повярвате.

— Лютиче — ахна Гералт, като препречи пътя на Креп, който очевидно възнамеряваше да забълва формули за прогонване на зли духове, а може би и заклинания. — Ти откъде се взе, Лютиче?

— Гералт! — Бардът скочи от пода.

— Лютиче!

— Тоя пък кой е? — измърмори Невил. — Ако не престанете с тия магии, не отговарям за себе си, по дяволите! Казал съм, че в Ринда е забранено да се правят магии! Първо се подава писмена молба, после се плаща такса и данък върху дохода… Ама да не би тоя случайно да е певецът — заложникът на вещицата?

— Лютиче… — Гералт хвана поета за ръцете. — Как се озова тук?

— Не знам — призна бардът с възможно най-глупавото и тревожно изражение. — Честно казано, не съм съвсем наясно какво става с мен. Малко неща помня, но да пукна, ако знам кое беше наяве, и кое — кошмарен сън. Обаче си спомням една дребничка сладка брюнетка с пламтящи очи…

— Намерихте кога да дрънкате за сладки брюнетки — прекъсна ги Невил. — Да се върнем на въпроса, уважаеми! Ти крещеше, че вещерът е невинен. Как да разбираме това? Че Лавронос сам се е напердашил? Защото само това е вариантът, ако вещерът е невинен. Стига да не става дума за колективна халюцинация.

— Нищо не знам нито за пердаха, нито за халюцинациите — изрече гордо Лютичето, — нито за лавровите носове. Повтарям: последният ми спомен е за някаква красива жена, издокарана по последната мода в черно и бяло. Същата грубо ме запокити в някаква светеща дупка, явно магически портал. Като преди това ясно и категорично ми заръча да кажа следното, след пристигането ми по местоназначение: „Желая да ми повярвате, че вещерът няма вина за случилото се. Такова, а не друго е изричното ми желание.“ Край на цитата. Буквално това каза. Да, аз я попитах за какво е цялата работа. Сладката брюнетка не ми даде да продължа. Наруга ме не особено изискано, сграбчи ме за яката и ме запокити в отвора на портала. Това е всичко. А сега…

Лютичето се изправи, отупа сакото си, оправи яката и намести диплите на фриволното си, макар и мръсно жабо.

— Дали ще имате добрината да ми кажете как се казва и къде се намира най-добрата кръчма в този град?

— В моя град няма лоши кръчми! — бавно произнесе Невил. — Но преди да се убедиш в това, ще се запознаеш с най-добрата яма в моя град. Да ви подсетя, че все още не сте на свобода, смотаняци! Виж ги ти! Единият разправя врели-некипели, другият изскача от стената и крещи за невинност, нещо си иска, вдига врява, настоява да му повярваме. Той има нахалството да желае…

— О, богове! — Свещеникът внезапно се плесна по плешивото теме. — Разбрах! Проумях! Желанието! Последното желание!

— Какво ти е, Креп? — навъси се кметът. — Нещо май се разболяваш?

— Последното желание! — повтори Креп. — Тя е накарала барда да изрече последното, трето желание. Геният не може да бъде овладян, ако не изпълни това желание. А Йенефер, изглежда, е заложила магическия капан и може би е хванала гения, преди той да избяга в своето Измерение! Господин Невил, трябва непременно да…

Зад прозореца изтрещя гръм. И то така, че стените потрепериха.

— По дяволите — измърмори кметът и отиде до прозореца. — Близичко изтрещя. Само това ми липсваше, в някоя къща да лумне пожар… Богове! Какво е това, Креп?!

Всички се хвърлиха към прозореца.

— Майчице! — възкликна Лютичето и се хвана за гърлото. — Това е той! Оня кучи син, дето ми стискаше гръкляна!

— Д’айни! — изрева Креп. — Гений на въздуха!

— Над кръчмата на Ердил е! — изкрещя Хиреадан. — Над покрива!

— Тя го е хванала! — Свещеникът така се надвеси, че насмалко не падна от прозореца. — Виждате ли магическата светлина? Магьосницата е хванала гения в капана!

Гералт наблюдаваше мълчаливо.

Отдавна, когато беше още хлапе и се обучаваше в Обителта на вещерите в Каер Морхен, двамата с приятелчето му Ескел бяха хванали голям горски търтей и го бяха вързали с дълъг, изтеглен от плата на ризата конец за гърнето, което стоеше на масата. Спукаха се от смях, докато гледаха какви ги върши вързаният търтей, до мига, в който не ги спипа техният наставник Весемир, за да им удари здрав бой с колана си. Джинът, който кръжеше над покрива на бъдещата кръчма на Ердил, се държеше точно по същия начин като онзи търтей. Издигаше се и се спускаше, излиташе и пикираше, с яростно бръмчене шеметно обикаляше в кръг. Защото и джинът, също като горския търтей, беше вързан за усукани нишки, изтъкани от ярки разноцветни лъчи светлина, които го бяха омотали и привързали към покрива. Но възможностите на джина бяха далеч по-големи от тези на търтея, вързан за гърнето. Търтеят не можеше да руши покривите на околните къщи, да килва комините и да прави на пух и прах куличките и мансардите. За разлика от джина. Той ги можеше тия работи. И ги правеше.

— Той унищожава моя град! — нададе вой Невил. — Това чудовище ще го съсипе!

— Хе-хе! — засмя се свещеникът. — Май ще удари на камък вещицата! Този д’ийни е страшно силен! Честно казано, не знам кой кого е хванал — тя него или той нея! Като нищо този д’ийни ще я надвие — и много добре ще стори! Ще възтържествува справедливостта!

— Да ти пикая на справедливостта! — изрева кметът, нехаейки за това, че под прозорците можеше вече да се сбират потенциални избиратели. — Не виждаш ли какво става, Креп! Паника, разрушения! Защо не ми каза това, плешив глупако! Правеше се на много учен, езикът ти не спря да мели, а за най-важното — нито дума! Вещерю, направи нещо! Чуваш ли, невинен магьоснико? Въдвори ред! Прощавам ти всички прегрешения, но…

— Тук нищо не може да се направи, господин Невил — изсумтя Креп. — Просто не сте обърнали внимание какво ви се говори. Никога не сте се вслушвали в думите ми. Пак повтарям, този д’ийни е невероятно силен, иначе магьосницата вече да го е хванала. Казвам ви, че заклинанията й ще отслабнат, след което д’ийнито ще я размаже и ще избяга. И ще настъпи спокойствие.

— Като междувременно градът се превърне в руини, така ли?

— Трябва да се чака — повтори свещеникът. — Но не със скръстени ръце. Трябва да издадете заповед, господин кмете. Нека хората напуснат околните къщи и се приготвят да гасят пожари. Ставащото в момента е нищо в сравнение с ада, който ще настане, когато геният убие магьосницата.

Гералт вдигна глава, срещна погледа на Хиреадан и сведе очи.

— Господин Креп — изведнъж сбра кураж той. — Имам нужда от помощта ви. Говоря за портала, по който дойде Лютичето. Той все още свързва кметството със…

— Нищо вече не е останало от портала — изрече студено Креп и посочи стената. — Не виждаш ли?

— Порталът, дори и да е невидим, оставя диря. Със заклинание тази диря може да се стабилизира. След което аз ще мина през него.

— Да не си се побъркал? Дори да не бъдеш разкъсан на парчета в този проход, какво целиш да постигнеш? Да се озовеш в центъра на циклона?

— Питам ви дали можете да изречете заклинание, за да стабилизирате дирята?

— Заклинание ли? — Креп гордо вдигна глава. — Да не би да съм някой магьосник-безбожник! Аз не изричам никакви заклинания! Могъществото ми извира от вярата и молитвите!

— Можете или не?

— Мога.

— Тогава действайте! Времето не чака!

— Гералт — намеси се Лютичето, — ти наистина си откачил! Стой по-далеч от тоя проклет удушвач!

— Моля за тишина! — изрече Креп. — И за сериозност от страна на присъстващите. Чета молитва.

— Да те вземат дяволите с все молитвите ти! — изрева Невил. — Тичам да сбирам народа! Трябва да се действа, вместо да се стои и да се говорят празни приказки. Ама че ден, богове! Какъв отвратителен ден!

Вещерът усети как Хиреадан го докосна с ръка. Извърна се. Елфът надникна право в очите му и после сведе поглед.

— Ти отиваш там… защото си длъжен, нали?

Гералт пристъпи от крак на крак. Стори му се, че долавя аромата на цъфнал люляк и касис.

— Май да — след миг забавяне каза той. — Длъжен съм. Прости ми, Хиреадан…

— Не ми се извинявай. Знам какво изпитваш.

— Съмнявам се. Защото и аз самият не го знам.

Елфът се усмихна. Но усмивката не се получи много радостна.

— Точно там е работата, Гералт. Точно там.

Креп се изправи, въздъхна дълбоко.

— Готово — гордо обяви той и посочи едва забележимия контур на стената.

— Обаче порталът е неустойчив и няма да издържи дълго. Пък и не се знае колко е стабилен. Може да се скъса. Преди да влезете вътре, си помислете за греховете си, господин вещер. Разбира се, мога да ви дам благословията си, но за опрощаване на греховете…

— Няма време — довърши Гералт. — Знам, господин Креп. Времето никога не стига за тия неща. Всички да излязат от стаята. Ако порталът се пръсне, ще ви спука тъпанчетата.

— Аз оставам — каза Креп, когато вратата зад Лютичето и елфа се затвори, и размаха ръце във въздуха, създавайки около себе си пулсираща аура. — Малка защита за всеки случай. Ако порталът експлодира… Ще се опитам да ви измъкна, господин вещер. Тъпанчетата не са болка за умиране. Ще зараснат, стане ли нещо.

Гералт го погледна по-приветливо. Свещеникът се усмихна.

— Храбър човек сте — каза Креп, минавайки на „вие“. — Макар и вещер. Искате да я спасите, нали? Но куражът едва ли ще ви помогне. Джиновете са отмъстителни същества. Магьосницата е обречена. Пък и вие ще загинете, ако идете там. Помислете си дали е чиста съвестта ви.

— Вече си помислих. — Гералт се изправи пред излъчващия слаба светлина портал. — Господин Креп?

— Слушам?

— Онова заклинание за прогонване на зли духове, от което така настръхнахте… какво означава?

— Няма що, подходящо време избрахте за шегички…

— Моля ви, господин Креп.

— Какво да се прави — каза свещеникът, докато се скриваше зад облегалката на масивния дъбов стол на кмета. — Като се има предвид, че е последното ви желание… Не мога да ви откажа. Това означава… Ъъъ… „Върви да си го начукаш.“

Гералт направи крачка в нищото и студът приглуши разтърсващия го смях.