Анджей Сапковски
Нещо повече (1)

I

Когато по дъските на моста изведнъж затропаха копита, Юрга дори не вдигна глава, само изрева тихо, пусна колелото, с което се мъчеше, и се мушна под каруцата възможно най-бързо. Влачеше се по корем, обираше с гърба си грапавата кора засъхнала тор и мръсотия, полепнали по дъното на каруцата, скимтеше и трепереше от страх.

Конят се приближи бавно до каруцата. Юрга видя колко леко и предпазливо стъпват копитата по изгнилите, обрасли с мъх дъски.

— Излизай — каза невидимият ездач.

Юрга изтрака със зъби и сви глава между раменете си.

Конят изпръхтя и удари с копито.

— Спокойно, Плотка — рече ездачът. Юрга чу как потупват коня по шията. — Излез оттам, човече. Няма да ти сторя нищо лошо.

Търговецът изобщо не повярва в уверенията на непознатия. Обаче в гласа му имаше нещо, което успокояваше и същевременно интригуваше, макар че едва ли този глас можеше да се определи като приятен. Юрга зашепна молитва на няколко богове едновременно и предпазливо подаде глава изпод каруцата.

Ездачът имаше бели като мляко коси, прибрани с кожена лента през челото, носеше черно кожено наметало, което се спускаше по задницата на кафявата кобила. Ездачът не гледаше Юрга. Наведен в седлото си, той разглеждаше колелото на каруцата, заседнало между разбитите дъски на моста. Изведнъж вдигна глава, плъзна поглед по търговеца и с безизразно лице се зае да оглежда гъсталака над скалите на дерето.

Юрга се измъкна изпод каруцата, запримигва и изтри носа си с длан, размазвайки по лицето си смолата от главината на колелото. Ездачът го погледна с присвитите си черни, проницателни и остри като рибени кости очи. Юрга мълчеше.

— Двамата няма да можем да го измъкнем — каза най-накрая непознатият, посочвайки заседналото колело. — Сам ли пътуваше?

— Със слугите — промърмори Юрга. — Но избягаха, гадовете.

— Нищо чудно — каза ездачът, гледайки под моста, на дъното на дерето. — Съвсем разбираемо. Мисля, че и ти трябва да постъпиш по същия начин. Точно сега е моментът.

Юрга не проследи погледа на непознатия. Не искаше да гледа към купчината черепи, ребра и кости, разхвърляни между камъните и надничащи иззад репеите и копривата, покрили руслото на изсъхналата река. Страхуваше се, че ако види още веднъж черните бездни на очните кухини, озъбените усмивки на черепите и натрошените кости, нещо в него ще се пречупи, жалките остатъци от смелост ще отлетят като въздуха от надут мехур и той ще побегне назад по пътя, към гората, задавяйки се със собствените си викове, както беше станало преди по-малко от час с каруцаря и слугите.

— Какво чакаш? — попита тихо ездачът, обръщайки коня. — Да мръкне? Тогава ще е късно. Ще дойдат за теб веднага щом се стъмни. А може би и по-рано. Хайде, скачай на коня зад мен. Да се махаме оттук колкото се може по-скоро.

— А каруцата, господине? — извика жално Юрга, неясно дали със страх, отчаяние или яд в гласа. — А стоката? Цяла година труд. По-добре да умра! Няма да я остааавяяя!

— Струва ми се, че още не ти е ясно къде точно си попаднал, приятелю — рече спокойно непознатият и посочи чудовищното гробище под моста. — Казваш, че няма да оставиш каруцата? Разбери, че когато се стъмни, няма да те спаси дори съкровището на крал Дезмод, да не говорим за смотаната ти каруца. По дяволите, откъде ти хрумна да съкратиш пътя през този пущинак? Не знаеше ли какво става тук още от времето на войната?

Юрга поклати глава в знак на отрицание.

— Не си знаел — кимна непознатият. — Но поне не видя ли това, което лежи на дъното? Трудно е да не се забележи. Това са тези, които също като теб са решили да скъсят пътя. А ти казваш, че няма да изоставиш каруцата. Между другото, какво караш в нея?

Юрга не отговори, гледаше непознатия изпод вежди и се опитваше да реши коя версия е по-добра: кълчища или стари парцали.

Ездачът, изглежда, не се интересуваше особено от отговора. Той успокои кобилата си, която тръскаше глава и гризеше юздата.

— Господине… — промърмори търговецът най-накрая. — Помогнете ми. Спасете ме. Ще го запомня до края на живота си… Не ме изоставяйте… Ще ви дам каквото поискате… Спасете ме, господине.

Непознатият обърна рязко глава и се облегна с две ръце на седлото.

— Какво каза?

Юрга мълчеше, отворил уста.

— Ще ми дадеш каквото поискам? Повтори го.

Юрга изсмърка, затвори очи и съжали, че няма брада, в която да плюне. Главата му кипеше от фантастични предположения относно наградата, която би могъл да поиска странникът. Но всичко, включително и правото ежедневно да се наслаждава на младата му жена Златолитка, не изглеждаше толкова страшно, колкото възможността да загуби каруцата, и определено беше по-приемливо от това да се озове на дъното на дерето в качеството си на още един побелял скелет. Навикът му на търговец го накара веднага да направи съответните изчисления. Конникът, макар и да не изглеждаше като обикновен скитник или мародер, каквито се бяха навъдили в големи количества по пътищата след войната, не можеше в никакъв случай да е велможа, комес или някой от онези високомерни рицари, които прекалено ценяха себе си и намираха удоволствие в това да съдират кожите от гърбовете на ближните си. Юрга реши, че непознатият няма да поиска повече от дванайсет кюлчета злато. Обаче природата му на търговец го накара да се въздържи и да не каже цената сам, затова се ограничи с бърборене как щял да е благодарен до края на живота си.

— Попитах — напомни спокойно непознатият, след като го изчака да млъкне — дали ще ми дадеш каквото поискам.

Нямаше изход. Юрга преглътна, наведе глава и кимна няколко пъти утвърдително. Въпреки очакванията му непознатият не се разсмя зловещо, а даже напротив, изобщо не изглеждаше зарадван от победата в преговорите. Той се наведе напред в седлото, изплю се и промърмори навъсено:

— Какво правя? За какво е всичко това… Е, добре. Ще се опитам да ти помогна, макар че кой знае, може тази работа да завърши зле и за двама ни. А ако успея, в замяна…

Юрга настръхна, готов да се разреве.

— … ще ми дадеш това — изговори неочаквано бързо ездачът с черното наметало, — което ще завариш вкъщи, но което не си очаквал. Обещаваш ли?

Юрга изстена и бързо кимна.

— Добре — каза непознатият. — А сега се дръпни. Или, най-добре, отново се мушни под каруцата. Слънцето ще залезе всеки момент.

Той скочи от седлото, свали наметалото си и Юрга видя, че на гърба му е препасан меч. Имаше смътен спомен, че е чувал за хора, които носят оръжието си точно по този начин. Черният кожен кафтан с дълги маншети, който стигаше до бедрата, можеше да означава, че непознатият живее в Новиград или околностите му, ако модата да се носят такива дрехи не се беше разпространила широко напоследък, особено сред младите хора. Но непознатият със сигурност не беше млад.

Ездачът свали дисагите от коня си и се извърна. На гърдите му се поклащаше медальон на сребърна верижка. Стискаше под мишница малко обковано сандъче и продълговат пакет, омотан с кожи и завързан с ремък.

— Още ли не си се мушнал отдолу? — попита той и тръгна към Юрга. Търговецът видя, че на медальона е изобразена озъбена вълча муцуна.

— Вие сте… вещер? — спомни си той в този момент.

— Позна — сви рамене непознатият. — Вещер. А сега се дръпни. Отиди от другата страна на каруцата. Не се подавай оттам и седи мирно. Трябва да остана за малко сам.

Юрга го послуша. Приседна до колелото и си сложи качулката. Не искаше да знае какво прави непознатият от другата страна на каруцата, още по-малко пък му се гледаха костите на дъното на пресъхналото русло. Затова разглеждаше обувките си и зелените звездички мъх, които покриваха дъските на моста.

Вещер.

Слънцето залязваше.

Той чу стъпки.

Непознатият бавно, много бавно излезе иззад каруцата и застана насред моста. Стоеше с гръб към Юрга и на гърба му вече не беше мечът, който Юрга бе видял. Там сега имаше красиво оръжие — дръжката, ефесът и ножницата блестяха като звезди, дори и в настъпващия здрач, въпреки че вече почти нямаше светлина — угаснало беше дори пурпурнозлатистото сияние, което доскоро висеше над гората…

— Господине…

Непознатият се обърна. Юрга с усилие сдържа вика си.

Лицето на странника беше бяло — бяло и шупливо, като току-що изцедена и извадена от парцала извара. А очите… Богове, изви нещо вътре в Юрга. Очите…

— Зад каруцата, бързо — изхриптя непознатият. Това не беше гласът, който Юрга беше чул по-рано. Търговецът изведнъж почувства колко ужасно го притиска пълният му пикочен мехур. Непознатият се извърна и тръгна нататък по моста.

Вещер.

Конят, завързан за каруцата, изпръхтя, зацвили и затропа с копита по дъските.

Над ухото на Юрга зажужа комар, но той дори не помръдна ръка, за да го прогони. Зажужа още един. Цели облаци комари жужаха в гъсталака от другата страна на дерето. Бръмчаха.

И виеха.

Юрга, стиснал зъби до болка, съобрази, че това изобщо не са комари.

От мрака, сгъстяващ се на покрития с храсти склон, се появиха дребни уродливи фигурки — не по-високи от четири лакти, слаби като скелети. Те излязоха на моста със странна походка, като чапли — вдигайки рязко и високо колената си, покрити с буци. Очите под плоските ниски чела светеха в жълто, в широките жабешки уста блестяха бели конски зъби. Изродите приближаваха със съскане.

Непознатият, застанал неподвижно като статуя насред моста, изведнъж вдигна дясната си ръка със странно извити пръсти. Отвратителните твари отстъпиха назад, засъскаха още по-силно и веднага тръгнаха още по-бързо напред, протегнали дългите си и тънки като клечки ноктести лапи.

По дъските отляво заскърцаха нокти и изведнъж на моста изскочи поредната твар, а останалите, странно подскачайки, се хвърлиха напред. Непознатият се завъртя на място и проблесна мечът, изваден неизвестно кога. Главата на изскочилото на моста същество излетя на сажен нагоре, последвана от кървава струя. Белокосият със скок налетя на останалите същества, завъртя се и започна да сече бързо наляво-надясно. Чудовищата, виейки и размахвайки лапи, се нахвърлиха върху него от всички страни, без да обръщат внимание на проблясващия и остър като бръснач меч. Юрга се сви и се притисна към каруцата.

Нещо падна в краката му и го опръска с кръв. Беше дълга, костелива, люспеста като кокоши крак лапа с четири пръста и остри нокти.

Търговецът изпищя. И веднага усети, че нещо притичва покрай него. Сви се още повече, понечи да се мушне под каруцата и в този момент нещо се хвърли върху шията му и остри нокти се забиха в бузите и слепоочията му. Той прикри очи, запищя, затръска глава и притича със залитане до средата на моста, като се спъваше в проснатите по дъските трупове. На моста кипеше бой — Юрга не виждаше нищо, освен яростна битка и скупчените тела, сред които проблясваше сребърното острие.

— Помооощ! — закрещя той, защото усети как острите нокти пробиват филцовата шапка и се забиват в тила му.

— Наведи глава!

Той долепи брадичка до гърдите си и зърна блясъка на меча. Острието изсвистя във въздуха и се плъзна по шапката му. Чу се отвратително хрущене и върху гърба на Юрга като от ведро бликна гореща течност. Той падна на колене, увлечен от тежестта на мъртвата твар, увиснала на шията му.

Пред очите му още три чудовища изскочиха изпод моста. Подскачайки като странни скакалци, те се впиха в бедрата на непознатия. Едното получи къс удар по жабешката муцуна и падна на дъските. Второто, засегнато от самия връх на меча, падна и започна да се гърчи. Останалите налазиха белокосия като мравки, изтласквайки го към края на моста. Едно от тях излетя назад, пръскайки кръв, треперещо и пищящо. И в този момент целият куп преплетени тела се прехвърли през ръба на моста и се строполи в пропастта. Юрга падна и прикри главата си с ръце.

Изпод моста се чуха тържествуващите викове на чудовищата, които веднага преминаха в писъци на болка и вопли, прекъсвани от свистенето на острието. От мрака се чу грохот на камъни и хрущене на кости, после отново свистенето на меча, което сложи край на отчаян, смразяващ кръвта писък.

След това настана тишина, прекъсвана от резките крясъци на изплашени птици в дълбината на гората, в гъсталака на огромните дървета. Но скоро и те замлъкнаха.

Юрга преглътна, вдигна глава и се изправи с усилие. Беше все така тихо, дори листата не шумоляха, сякаш цялата гора беше онемяла от ужас. Разкъсани облаци затулваха небето.

— Хей…

Юрга се обърна, машинално прикривайки се с ръце. Вещерът стоеше пред него, неподвижен, черен, с блестящия меч в отпуснатата си ръка. На Юрга му направи впечатление, че стойката му е някак изкривена, приведена встрани.

— Какво ви е, господине?

Вещерът не отговори. Пристъпи тромаво и тежко, премествайки с усилие левия си крак. Протегна ръка и се хвана за каруцата. Юрга видя, че по дъските се стича блестяща черна кръв.

— Вие сте ранен, господине!

Вещерът не отговори. И като гледаше търговеца право в очите, изведнъж увисна на каруцата и бавно се свлече на дъските на моста.