Кирил Христов
Тъмни зори (8)

VII

Щом Асен отвори очи — след няколко часа тежък предутрин сън, — през ума му преминаха обстоятелствата на миналия ден и особено на изтеклата нощ; и на душата му стана тъй тежко, като при събуждане след някое голямо нещастие.

В кухнята, през коридорчето и отвъдната стая, се чуваше тракане на съдини и говор. Асен позна гласа на баба Ена и се намръщи. Тоя глас му действуваше така, като че го пръскат в лицето с мокра пачавра. Това още повече увеличи тъгата му.

„Нима не сме всички такива свини?“ — помисли си той.

И се ослуша в гласа на Младена. Господи, каква музика, чиста, прозрачна! Как може да му мине през ум да сравнява Младена с оная? И все пак нему му беше тъжно и противно и не му се искаше да види сега кака си Младена. Той скочи, облече се набързо и без да отиде да се умие, както обикновено, в кухнята, излезе на пръсти, пазейки да не хлопне поувисналата на ръждиви резета пътна врата.

Сполучливото бягство от къщи го ободри. Той крачеше пъргаво по измитите от дъжда улици, срещайки и застигайки групи бавно движещи се празнично облечени жени и мъже. Беше неделя; едни отиваха на черква, други бяха излезли да се пореят и да позяпат.

Боейки се да не срещне някой свой съученик, който може да го спре, той удари през по-тихи улици и скоро се озова вън от града към Лозенец, над Арсенала. Саможиво и мечтателно момче, той бе идвал често тука. Залутан из тия пущинаци, Асен прекарваше дълги часове най-често не с книга в ръка или обмислящ нещо определено, а в някаква блажена захласнатост в живота на природата, без да може да се съсредоточи на нещо. Обаче днес имаше да решава трудни въпроси. А кой знае защо в главата му бе страшно безредие. По улиците — смяташе той — не може да се мисли спокойно, защото много работи разпиляват човека; вън от града пък пречеше му неравният път. Той чакаше с нетърпение да намери някое глухо кътче, да се спре там и да легне. Ето я една гъста вишнева горичка, дето едва ли някой някога минава. Промъква се между младите дръвчета, но едвам излязъл на полянката, той си спомня, че преди няколко месеца, в началото на пролетта, бе видял тука обесен един работник от близката тухларска фабрика. На отсрещния край на полянката, на едно стройно букче бе избрал клетникът да свърши дните си. Ръцете висяха отпуснато, тежко надолу; нозете бяха боси и така опнати, като че в последния момент самоубиецът се е разкаял и се е помъчил да досегне с големите си пръсти земята, която бе едвам на педя по-долу. На една крачка отстрана се чернееха стари подпетени еминии, грижливо сложени една до друга. Лицето изглеждаше мъничко, като на дете, и черно, черно, а шията суха, тънка и изтеглена. Окъсаните дрехи на нещастника бяха мокри. След като си бе окачил въжето, него бе валял дъжд, пороен като вчерашния. Черните му, отдавна нестригани коси се спущаха върху челото и очите на мокри лъскави кичури. Асен свърна назад с разтупано от вълнение сърце и подкосени колене, също като тогава, сякаш обесеният още висеше там и трябваше да се дири стражар, комуто да извести.

Момъкът дълго обикаля и най-сетне си избра място сред едни шубраки, доста близо до пътя, който води към село Драгалевци.

Слънцето бе изсушило вече дръвчетата. Не се виждаха капки и по тревицата, но земята отдолу бе добре напоена. Обаче Асен, морен от бързия ход и от вълнението, се обтегна, без да иска да знае, че е влажно. Той изобщо имаше оная непредпазливост, която е свойствена не само на неговата възраст, но и на неболедували често хора. С ръце, подложени под главата, с шапка върху лицето, за да не го пече слънцето, той се помъчи да се съсредоточи и да мисли, много да мисли за Младена, за онова, което те извършиха нощес и което според него изведнъж ги приравни с баба Ена и с всичките вчерашни скотове. Но чудно! Колкото повече се напрягаше да разбере в какво собствено се състои работата: защо му е тъй мъчно, защо не би желал, не би могъл сега да погледне Младена в лицето, а в същото време тя пак му е тъй мила, тъй неизказано мила — толкова по-голям ставаше хаосът в младата му глава. От страшно напрежение той по едно време почувствува отпадналост по цялото тяло. Дъхът на влажната земя като че го замая и унесе го на сън. Той направи последни усилия да се ободри, но по всичките му стави се бе разляла такава сладка умора! Асен й се отдаде всецяло и затвори очи.

Той видя насън своите си — баща, майка, сестра. Те бяха на двора — широк, пълен с овощни дървета двор, през който минава бистра вада, току-що слязла от издигащия се над малкото градче балкан. Асен иде отвън и носи на гърдите си едно бяло като памук агънце. Сестра му тича насреща, скача от радост и милва агънцето, а старите изглеждат като сърдити и съвсем не обръщат поглед към него. Изведнъж бялото агънце захваща така жално да блее, щото на Асеня му става мъчно, мъчно. Той гълта сълзите си, дави се с тях и се събужда разхълцан.

Над него светеха звезди, около му се люшкаха тъмни клони. Той не можа тутакси да разбере къде е. После си спомни всичко и поиска да стане; но на няколко места в гърба го мушнаха шишове. Асен изохка и легна пак.

„Какво е това? Нима съм спал цял ден?“ — помисли си той, без да даде внимание на бодежите в гърба.

Обаче когато втори път поиска да стане, те се повториха така, че от очите му се посипаха искри. Под него бе влажно, почти мокро. Той бе цял просмукан. Но при все туй не се загрижи твърде много. Мислеше, че след един бърз ход до града ще се сгрее и ще му мине. Ала излезе, че той едвам може да се движи. Напразно се помъчи да бърза. Бодежите бяха тъй силни, че колчем се случваше кракът му да стъпи неочаквано по в ниско, той извикваше от болка.