Кирил Христов
Тъмни зори (14)

XIII

Когато Асен почувствува до себе си голото тяло на Младена, той биде обхванат от такова бурно сладострастие, че прехапа устна да не изкрещи. Ръцете им минаваха разтреперани един другиму по месата, устните целуваха ненаситно, цялото им същество се топеше под някакъв страшен ток на наслада, която нахлуваше от едната плът в другата. В това време мисълта на Асеня работеше по такъв радостен начин, по какъвто не бе работила никога по-рано. В няколко мига през главата на философски настроения младеж минаха като снопове искри тия мисли:

„Щом като моето тяло може да бъде източник на толкова наслади, тия сношения са най-естествени и желани от природата. Против природата би било, ако те ми липсваха. И честит съм аз, че съдбата ми праща за другарка тая прелестна жена. На безброй млади хора това щастие е отказано: те само бленуват и изнемогват за него! Не това е противоприродно, а моите мъки през последните дни. На какво могат да се дължат те? Не на фалшивото възпитание ли, което са ни дали? Защо най-голямото наслаждение да бъде срамно? И защо да е естествено да му се отдава един стар, петдесет или шейсет и повече годишен човек, а да е срамно да го имаме с цялата му пълнота в зората на своя живот, когато чувствителността е тъй свежа? Поради що възрастните хора, в чиито ръце е световният ред, ни отказват това? Защото младият човек няма външните условия да образува семейство ли? Но това е глупост! Нима тия външни условия могат да променят смисъла на зрелостта, която природата ни праща тъй рано? Нима не е по-право да се твърди, че човек със своя несъвършен обществен ред е попречил на сметките и целите на природата, която би забавила нашата зрелост за половата наслада, ако това беше нужно? Да, аз не разбирам защо съм се измъчвал тия няколко дни. Да не би пък за това, че Младена е вдовица? Значи нея трябваше да заровят с покойния й мъж, както са правили някога някои диви народи, така ли? Ето че онзи ден аз не разбрах дълбоката мъдрост в думите на попа: «Умрелият с умрелите, живият с живите.» Че попът е едно голямо говедо, е очевидно; обаче туй не може да намали цената на мъдростта, която не е негова, а на хилядолетията, на опита на безброй поколения. Оня, който минава в смъртта, тутакси престава да има какво да е право над всичко, което остава в живота. Младена може дълбоко да почита и да обича покойния си мъж и при все туй за целите, които още природата възлага на нейното живо тяло, да бъде полово близка с друг мъж. Противоестествено и следователно неморално би било противното: оставайки вярна на мъртвеца, да умъртви себе си, да се превърне на жив мъртвец.“

Младият любител на логически построения, под възбуждението на виното и на пола, светкавично постигна глъбини, недостъпни за мнозина дори в зряла възраст. А когато насладата приближи до своя връх, когато двете млади хубави тела, притиснати до сливане в едно, горяха като металически тел под чудовищен електрически ток, всичката мъдрост на природата му се съсредоточи в едно бясно желание наслаждението да продължи вечно или ако това е невъзможно, тутакси щом свърши, да се повтори пак и пак, и пак.

И какво бе смайването на момчето, когато веднага след постигане върха душевното му състояние биде коренно променено, от разбиранията му преди миг не остана ни помен и от желанията му да се повтарят до безконечност безумните трепети на плътта — нито следа! Той зарови глава във възглавниците и остана неподвижен. Младена също лежеше морна; обаче в нейната душа бе сякаш леко, спокойно, ясно, додето в душата на момъка се събираше нова буря. Той не можеше да съди тъй отчетливо, както преди малко. Мислите му минаваха така бързо една през друга, че не бе възможно да ги зърне в що-годе определена форма. Тям не оставаше време да се свържат, дори да се докоснат до думите на човешки език. Те пролетяваха като безбройни остри шишове през цялото му същество и го вцепеняваха, и го заледяваха. Той сега бе уверен, че преди малко е мислил и чувствувал като пиян човек, че тепърва е нормален; че състоянието, в което е сега, е напълно естествено и човешко, а то е — отвращение от себе си, от Младена, от животното у човека. Колелата на неговата мисловна машина се трошаха от бърза, луда работа. Всичките му духовни сили бяха отправени в един фокус, който светеше ослепително; нима няма животни, които дори още по-силно от нас чувствуват половата наслада? Какво голямо качество е тя? И какво ни отличава в тоя миг на едно особено безумие от тях? В него крещеше преди всичко един безпощаден глас: „Ти си раб, комуто е чуждо великото чувство на чистота! Та по това женско тяло още има следи от милувките на един мъртвец! Представяш ли си ти как изглежда сега тоя мъртвец, ръцете му, които са се също съприкасавали^[1] до това тяло, устата му, които са целували там, дето ти сега целуваш? Тая жена е един недояден плод, един остатък от чужда трапеза и ти като същински раб се радваш на огризките!“ Той се помъчваше да се обиди, да намери възражение, да се застъпи за Младена, обаче гласът продължаваше: „Взри се утре по-внимателно в тази жена; ти ще видиш по нея следите от мъртвеца! Ония прелести, които преди малко те тъй опияниха, носят по себе си неделими, неотстраними части от умрелия. Те са тъй страшни, както и членовете на онова разлагащо се в мрака на гроба тяло. Трябва човек да е голямо животно, за да не чувствува това. Как можеш ти да лежиш в едно легло с тази жена? И то в такъв дълбок мрак!“

Несдържан плач задави момчето. Младена скочи като ужилена. Тя се докосна до главата му, но той й отблъсна ръцете, зарови още повече лице във възглавниците и цял се затресе от безутешни ридания. Младена слезе от леглото изплашена и отича за лампа. Плачът продължаваше да се раздава в мрака. Когато в стаята светна и Младена се приближи до леглото, Асен издигна обляно в сълзи лице, изгледа я с широко отворени очи и разкривени от ужас черти, като че пред него стоеше не една хубава млада жена по риза, а призрак, чудовище. После захлупи пак лице върху възглавниците в още по-голям припадък на плач.

— Боже мой, какво ти е? — извика Младена и се спусна към леглото, но той се извърна към стената и тъй се сви, щото тя разбра, че не желае да се докоснат до него.

Изведнъж ней се стори, че прониква в смисъла на душевното състояние на Асеня. Та нима не е преживяла и тя това отчаяние? И спомни си живо първите дни на своя брачен живот, особено първата нощ. Шестнайсетгодишно дете, тя бе недокосната от никой мъж. И ето трябваше да се съблече по риза и да легне в едно легло с Никола. Тя си спомни с какви плачове стори това, как отвратителни й бяха пипанията на мъж й, какъв потрес я обхвана, додето той се топеше от наслада. Тя и сега потръпна от спомена за тия тежки преживявания. И с какви безсрамни хора бе оградена! Как на другия ден, когато тя ридаеше като на умряло, братовите й жени, за да я утешат, присмиваха й се и й казваха:

— Младенке, ти си луда! Колко жени беснуват…

Те назоваваха нещата направо с имената им, както жените между себе си правят по-често, отколкото мъжете.

Тя почувствува и сега погнуса при спомена на тия думи.

Младена бе уверена, че Асен преживява тъкмо таквоз състояние, и той й стана още по-мил, защото тя видя в това признак на голяма чистота.

„Аз ще бъда тъй нежна към него и тъй предпазлива…“

Решила това, тя се приближи повторно към леглото, мислейки с какви нежности да обсипе Асеня; но той, усетил стъпките й, изправи се на колене и каза с една нова глъбина в гласа:

— Како Младено, моля те, иди в другата стая.

— Сега, Асене, само успокой се — отговори тя с гласа, който тъй магически действуваше на момъка, и той, взрял зъл поглед в нея, видя, че очите й се премрежиха.

Когато тя тихо излезе, Асен остана няколко минути като замаян, после се отпусна на възглавниците и притихна.