Кирил Христов
Тъмни зори (24)

XXIII

Старият Господинов, загрижен за здравето на жена си, чийто ревматизъм, макар лекуван всяко лято с бани, не я оставяше и вече бе успял да причини някои повреди на сърцето, сега изтръпна пред мисълта, че може сериозно да е болно и единственото му синче. Той знаеше, че най-страшното на тая възраст е бързата туберкулоза, която може да сломи за няколко месеца и един съвсем здрав организъм. А Асен никога не се е радвал на особено голямо здраве. Той от дете е вървял нежен и крехък, макар да не е боледувал от опасни болести.

Щом се наобядваха, пазейки да не тропат чинии, да не затворят невнимателно врата и почти шепнейки, като че спящият бе в същата стая, старецът, вместо да си полегне, какъвто му бе навикът, все си шапката и отиде да пазари файтон и една талига за багажа. Двете жени и слугинята тутакси се заловиха тихичко да приготвят и наредят всичко, каквото ще се носи на баните: постелки, завивки, горни и долни дрехи, готварски съдове.

Смяташе се, че Асен ще се наспи до към пет часа и те ще потеглят, когато планинският път се засени. До баните бе час и половина, та два часа, тъй че те рано-рано ще стигнат и ще успеят да се наредят още тази вечер.

Наистина Асен се наспа, дори по-рано, отколкото предполагаха, и се събуди бодър и без главоболие. В първия миг, като отвори очи и погледна през широко разкритата врата към балкона онова море от зеленина, попъстрена тук-там от червените керемиди на малки къщици и озарена от ослепително южно слънце, той, преди хубаво да се досъбуди, изпита неизказано удоволствие като в някакъв прекрасен сън. Но заедно с опомнянето, че е у дома си, в паметта му нахлуха изведнъж всички обстоятелства на живота му от последните месеци и сърцето му сви оная остра скръб, която чувствуваме при събуждане на другия ден след случило ни се някое голямо нещастие. Обаче споменът за неволно чутия разговор между баща му и майка му, преди да заспи, извика напрежението на най-силните пружини на неговия дух. Страхът да не бъде следен и да не остави да се проникне в причините на тежкото му състояние го накара тутакси да вземе решение: да се показва колкото е възможно по-бодър и по-весел. Иначе — да се остави да разберат дори приблизително какво му разкъсва душата — о, той би умрял от срам и отвращение към себе си.

— Само това не!

Той скочи от леглото, облече се набързо и се спусна по стълбите, подсвиркайки си нарочно някаква игрива песен. Като го чуха да свирка, майка му и сестра му хлъцнаха от изненада, а като го видяха бодър и засмян да се яви на прага на стаята, дето досъбираха едно-друго, те тъй се объркаха от радост, че майка му изтърва няколко чинии, на които диреше място между дрехите, а сестра му турна една черна тенджера в сандъка със своите и майчините си рокли и се спусна към Асеня.

— Така бе, братче!

И го заплеска по страните.

Той се остави да прави с него каквото иска, но понеже тя не спираше да го плеска и да го дърпа ту за ушите, ту за носа, най-сетне й улови ръцете.

— Стига, стига! Разсъних се.

Старата се смееше до сълзи и само повтаряше:

— Нали казах аз, че е уморен, че няма да му е нищо.

От тая възбуденост на двете жени Асен разбра, че при пристигането си трябва да е изглеждал много мрачен и отчаян.

„Уж проумяваме какво нещо е гордост на съвременен човек“ — помисли си той, иронизирайки сам себе.

Старият Господинов се зададе от двора с няколко пакета в ръце. Той бе пазарил файтон и талига, бе се връщал вкъщи да каже по-скоро да прибират и пак бе излязъл за някои покупки със слугинята, която сега вървеше подир него с една грамадна мрежа, пълна с пакети, пакетчета и стъкла, увити във вестници. Като чу още от сред двора смеха и врявата, той забърза със светнало червено лице. Асен отича насреща му, грабна му ръката и се наведе да я целуне. Баща му, хвърлил в ръцете на момичето щото носеше, обхвана му главата и го целуна по челото.

— Няма да му е нищо на моето момче! Уморено е било!

— Че аз какво ви казах! — рече старата, която бе изскочила в коридора.

— Събирайте по-скоро. Колата ей сега ще дойде!

— Ами Асен още не е обядвал! — извика изплашена майката, като че се бе случила някоя голяма пакост.

Тотка се спусна и го повлече.

— Аз ще го нахраня моето братле!

Едвам старите и слугинята бяха доредили едно-друго и свързали денковете с дюшеци и юргани, когато файтонът и колата спряха пред вратнята. Багажът биде бързо-бързо натоварен. Тотка повика в двора талигаря и файтонджията, който бе помогнал, и ги почерпи с чаша-две хубаво червено вино. После слугинята се качи върху денковете в талигата, а останалите във файтона, и потеглиха, изпращани от насъбралите се около вратнята съседки и деца. Файтонът отмина талигата и скоро се озова сред планината по виещия се ту по едната, ту по другата страна на бърз и шумлив поток каменист път. Бе сянка и прохлада. При всеки завой на пътя се разтваряха нови планински кътове, нови чудновати скали, долове, полянки, купчини от дървета. Асен забрави, че играе ролята на весел човек, и наистина повеселя. Оглеждайки се на вси страни със светещи от най-чиста радост очи, той изведнъж запя с висок приятен глас отдавна неспомнян романс. Тотка трепна и тутакси подлови със своя плътен алт. Дуетът — хубавка контрапунктическа работа — ги увлече, звуковете като че първи път се раждаха право от техните души. Старите слушаха и блажена усмивка бе озарила лицата им. Асен съвладяваше така с трудностите, че Тотка, която имаше по-школуван глас, на няколко пъти се изви и го изгледа учудено. Продължавайки да го придружава, тя, паднала в умиление, го обхвана през кръста и си притисна коляното до неговото. Това изведнъж му спомни всички негови нови преживявания и възгледи; гласът му едва не се счупи. Той даде работа на всички пружини на своята воля и продължи песента, мислейки си в същото време:

„Какво правя, Боже мой! Та аз се превръщам в същински маниак! Може ли всяко движение, дори на една сестра, да се обяснява все по тоя мръсен начин?“