Кирил Христов
Тъмни зори (4)

III

Всички прозорци на къщата бяха широко отворени. Двете стаи и малкото коридорче бяха пълни с жени, а по двора, край дъсчената ограда и под дръвчетата, бяха наклякали или стояха облегнати мъжете.

Още отдалеч Асен чу плача на Младена, сега уморен, отслабнал, но още по-безнадежден.

Момчето мина със стиснато сърце през двора, заобиколи около къщата и влезе в кухнята.

Там няколко жени готвеха гозба за много хора.

По техните приказки той разбра, че макар мъртвецът да е от тая утрина, лекарят позволил да го погребат, понеже, разложен приживе от толкова дълго боледуване, нещастният бай Никола бе почнал още няколко часа след смъртта си да мирише от непоносимата горещина.

Асен тутакси съобрази, че това ще е по-добре. Като го не гледа, Младена може би няма толкова да плаче. И сякаш му поолекна.

Към четири часа дойдоха попът и колесницата.

Когато дигнаха мъртвеца да го изнесат на двора, Младена и сирачето писнаха тъй, че и очите на стари корави мъже се напълниха със сълзи. Асен притисна кърпа на устата си да не вика. Той хълцаше беззвучно и цял трепереше. Минавайки през двора, Младена го зърна — и нейният бегъл поглед го неизказано покърти.

„Колко е добра!“ — помисли си Асен.

По пътя към черквата момъкът вървеше с таквоз съкрушение, че една стара жена, която очевидно не познаваше добре семейството, попита съседката си да не би той да е братче на покойника. А Асен почти бе забравил за него: той не виждаше нищо около си — освен изнемогващата от скърби Младена, която едвам се влачеше подир колесницата, няколко реда пред него; той не чуваше нищо, освен нейния плач, за който тя вече нямаше сили и който му причиняваше почти физическа болка.

По едно време тя се изви назад и потърси някого с очи. Погледът й не можа да срещне Асеньовия, но момъкът бе уверен, че тя дири именно него, че се бои да не би той много да плаче. И на душата му бе тъй тъжно и тъй сладко! Грижата на тая нежна жена за него беше непознато щастие, което той тепърва днес изпитваше и за което — ясно чувствуваше това — би дал мигновено дори своя млад живот, стига само Младена с една думица да го поиска.

Когато в края на опелото попът запя: „Приимите, братия, последнее целование!“ и писъците на Младена и детето изпълниха черквата, Асен притисна гореща глава до каменната колона, зад която стоеше, и така се затресе, че една жена до него го побутна по рамото и му каза:

— Недей тъй, момченце, недей, че ще се поболееш!

Подир роднините приближи се и Асен да целуне мъртвеца. Той се прекръсти с трепетна ръка, наведе бледно и хубаво като на момиче лице и целуна покойника по челото, на което капнаха от дългите клепки на момчето няколко големи светли сълзи. Всичко това бе сторено с таквоз смирение, с толкова естествено благочестие, че очите на мнозина останаха о момчето. А Младена — ако Асен бе издигнал приведените си очи, ако бе срещнал погледа й, пълен с трогателно умиление, той би разбрал, че и майка му, и сестра му не са го обичали така, както го обича в тоя миг тази чужда жена.

В един нагрян като в пещ въздух, чиито струи пареха в гърлото, погребалното шествие стигна на гробищата. Малкото роднини и познати, които оставаха след колесницата, бяха червени и потънали в пот. Асен вървеше гологлав и буйната му коса лъщеше на слънцето като разтопена смола и така бе нажежена, че вади пот течаха изпод нея по лицето и в шията му. В ушите му шумеше, пред очите му се мяркаха сини и зелени петна.

Почна се последната къса служба над гроба. Поляха мъртвеца с вино, захлупиха капака и спуснаха ковчега. Тогава се случи нещо неочаквано. Вдовицата, която вече нямаше сили да пищи, изскочи стремително на ровката пръст и изкрещя, полетявайки надолу:

— Заровете и мене!

Асен, който сякаш предчувствуваше някоя отчаяна постъпка на Младена, та затова бе застанал току зад нея, хвана я с две ръце за роклята и викна:

— Како Младено, ела на себе си!

В същото време за дясната ръка я улови един от братята й, снажен червендалест мъжага, и я повлече далеч от гроба.

— Какво правиш, сестро? Кой ще ти гледа детето, ако се разболееш?

— Оставете ме! — крещеше тя. — Боже, защо ме наказваш?

Сухите буци загърмяха зловещо по дъсчения капак на ковчега. Трябваше да се избяга от най-мъчителния момент на погребението. Братът качи почти насила сестра си в един файтон, после грабна Славка и я сложи при майка й. Додето той се огледа коя от жените да отиде със сестра му, Асен скочи от другата страна при нея и файтонът тръгна.

Слънцето прежуряше като на дъжд. При бързото движение на файтона вятърът, който духаше отсреща, палеше още повече. Младена бе притиснала кърпа до очи и стоеше неподвижна. Славка я гледаше с уплашен поглед и повтаряше: „Мамо! Мамо!“ От вълнение и от голямата горещина Асен почувствува един миг нужда да вика, да неистовствува, да си къса дрехите, да си дере лицето.

„Полудявам!“ — мина му през ум и той каза — с твърд глас, в който прозвуча дълбокото съзнание на един вече мислещ зрял човек:

— Како Младено, дай си сила! Виж бедната Славка как те гледа! Грехота е! — И изведнъж прибави със страшно възбуждение: — Аз ще се хвърля от файтона!

Файтонът вървеше тъй бързо, че дори при предпазливо скачане човек би могъл да си строши главата. Младена трепна, свали кърпа от очите си, машинално улови с лявата си ръка неговата дясна и я стисна като с клещи.

— Няма вече, ето на, няма да плача!

Тя продължи да стиска ръката му, очевидно без да съзнава това. И чудно нещо! Нему никога съприкосновение на женска ръка не е извиквало такива трепети! Нито когато майка му го е милвала, нито когато сестра му или някоя от братовчедките му се е облягвала на рамото му. През черната копринена ръкавица на Младена минаваше някакъв неизпитван досега трепет, тръпки се движеха ту нагоре, ту надолу по цялото му тяло.

Файтонът влезе в града. Момъкът помисли, че трябва да освободи ръката си от Младенината, и подири повод. Той поиска да отвори омбрелата й, понеже слънцето я грееше право в очите. Тя се съгласи. Освободил ръката си, той разтвори и наведе така омбрелата, щото Младена по възможност цяла да е в сянка. Обаче тя забеляза, че слънцето пърлеше зачервеното и запотено лице на Асеня и му улови пак ръката, като оправи така омбрелата, че той да бъде запазен. Но слънцето взе да жури пък нея самата.

— Не, моля ти се! — възрази Асен и пак наклони омбрелата.

Но тя не се успокои и не сне ръката си от неговата, доде не нагласи така, че и двамата да бъдат запазени. Дирейки таквоз положение, тя се приближи тъй до момъка, че мишците на лявата й ръка, от лакътя до рамото, както и левият й крак, се опряха плътно до него. Всичко това се извърши тъй несъзнателно, с такваз естественост, че остави в душата на момчето само безкрайно умиление и нежност към тази жена.