Кирил Христов
Тъмни зори (5)

IV

Трапезата бе сложена в стаята, дето издъхна домакинът. Около три съставени една до друга маси, от различна големина и дори височина, бяха наредени петнайсетина чинии, и те твърде разнообразни по вид и шарки, с по една ламаринена вилица в тях и с тъкана шарена кърпа отстрани. На средната маса бяха вече сложени две тави с пълнена риба. Курбанът довираше в кухнята. Едната от бабите, на които бе възложена тая работа, тракаше разни ракиени чашки, събрани от няколко къщи из махалата, а другата насипваше в три големи продълговати чинии пилафа, лъжица по лъжица, грижейки се да го нареди така, че да изглежда като сарми.

Додето Младена прегледа в ред ли е всичко, пристигнаха в четири-пет файтона всичките изпращачи на покойника. Всеки имаше изглед на облекчение, че се е свършила една тежка работа и че сега предстои да се отдъхне. Начело с дядо попа, те изведнъж насядаха около трапезата на най-разнообразни дъсчени и плетени столове. Едната от бабите донесе две стъкла ракия и чашките. Другата залепи на намазаните с мед две големи пити хляб няколко вощенички и ги запали. Попът, забрунден и потънал в пот, прочете една къса молитва, благослови и разчупи хляба. Всички се прекръстиха и се приготвиха да ядат и пият. Чашките се наляха с ракия. Появиха се и няколко чинии с пържени в зехтин маслини и лук. Дядо поп дигна чашката си и възгласи:

— Хайде Бог да прости покойния домакин, чада. Умрелият с умрелите, живият с живите.

— Амин — чу се от няколко страни и всички се чукнаха. — Бог да прости!

Хапнали по няколко маслини и по няколко вилици лук, желанието за ракия порасна и чашките пак се напълниха и изпразниха с „Бог да прости!“. Езиците още не бяха се развързали. Но когато чашките се напълниха още по няколко пъти, всички се разбъбриха.

Най-напред дядо поп, зачервен, огрял като пълна месечина, взе да подсеща една младичка вдовица за женитба.

— Я си избери ти някой левент — казваше той. — Туй е то светът, това ще ти остане. Всичко друго е вятър. Не погребвам ли всеки ден хора? Докогато ти гледат очите, дотогава е всичко. Защо да ходиш така? Виж каква си младичка и хубавичка. Таман жена!

Вдовичката посрещна мазния поглед на дядо попа и се изкиска. И всички разбраха смеха й — дори и Асен, който бе седнал умислен на самия край на трапезата. Тоя смях, преведен с думи, значеше: „Виж го ти стария пръч, ще ме учи! Е-хе, не се знае кой повече знае… Не съм луда втори път да си вържа воденичен хромел на шията!…“

Все пак всички се престориха, че не й разбраха смеха, и една баба каза, уж за да заглади, а очевидно, и за да утеши Младена:

— Когато моят, първият стопанин, се помина, да ми споменеше някой за женитба, очите му издирах. Ама минада се три месеца и, видях, че не се живее така. Па бях на седемнаесе години. Който ме види, и каже: „Грехота е това дете да ходи зачернено.“ Даде Господ, излезе ми пак късмет. Задомих се. Триесе годин се водих с втория си мъж. Писано ми било и него да закопая. Едвам му сторих четирийсетте, поиска ме трети. Сега, когато и момите мъчно се женят, да го върна ли? Ех, само че тоя път за много късо бе, година не сключихме. Не знам божие наказание ли е това, но макар да съм стара, пак не се отчайвам. Да се изменят черковните закони, оженвам се и четвърти път — заключи тя.

Някои от жените весело се изсмяха.

— Ха тъй де! Да живееш! — викна дядо поп, който бе понаправил главата. — Кажи на Младена, ако има уши, да слуша! Аз говоря така, направо, защото съм кръстил и нея, и покойния.

От двете страни на дядо попа седяха братята на Младена: по-старият, възчер, с големи увиснали мустаци, по-младият — червен като панджар. Те ядяха съсредоточено и слушаха толкова безучастно, сякаш не знаеха думица от езика, на който се говореше.

На другия край на трапезата бяха взели да сватуват един сух дълговрат вдовец за някаква отсъствуваща вдовица.

— Бела као гъска — хвалеше я по-голямата снаха на Младена, македонка.

— Море мани, минало ми мене времето — опираше се тоя, комуто сватуваха, и присягаше към чашата си.

Всички тия разговори, освен факта, че бяха единствено възможните между тези хора, имаха в случая едно специално назначение: да ободрят вдовицата на погребания днес, да събудят у нея желание за живот. Между туй Младена, която само да не обиди братята и роднините си, като презре стария обичай, бе изпила половин чашка ракия, напразно правеше вид, че яде нещо. Гърлото й се бе сключило и тя едвам преглътна няколко залъка. Отначало я подканяха и утешаваха, а после, когато взеха да се пълнят чашите с вино, всички забравиха за нея.

Асен бе заковал очи в чинията си, чоплеше там една кост от курбана и също се преструваше, че яде. На няколко пъти той погледна към Младена и разбрал колко и ней е чуждо това, що се върши около, нему му стана тъй мило и тъй мъчно за нея, че се измъкна незабелязано навън, отиде си в стаята и се хвърли на леглото си.

Гостите продължаваха да приказват за женитби, да клюкарствуват, да се смеят отвратително и да тракат чашите, доде хубаво се натракат. Когато се стъмни, те станаха да си отиват. Мъжете и някои от жените се олюляваха. Асен долови това по шума на стъпките им. Той с ужас чу, че някоя отреждаше баба Ена — тая, която се бе женила триж и която чакаше да се изменят черковните закони, за да се ожени и четвърти път — тя да останела, по обичая, да спи при вдовицата и да я раздумва. Той бе, почувствувал таквоз отвращение от тая стара жена!

И каква бе неговата радост, когато, след като си отидоха всички, той чу в коридора Младена да казва на наложената й утешителка, която живееше през две-три къщи среща:

— Бабо Ено, на си занес този курбанец и тая чиния с ориз. Вземи и това шише, има още няколко пръста ракия.

Баба Ена поема предлаганите работи и захваща да благодари:

— Сполай ти, булка! Бог да даде да си намериш някой такъв, дето и момите се бият за него!

— Па виж, бабо Ено, ти се толкова отруди днес, че не ми се иска да се наказваш и тая нощ. То човек като си промени леглото, каквото и да му постелиш, не спи добре. Пък и аз не съм дете я, ще си давам кураж.

— Ех, бива, булка, бива. А утре ще дойда по-раничко да умием и разтребим едно-друго — каза баба Ена и видимо доволна, че й дават да си занесе ядене и пиене и вкъщи, упъти се навън.

— Ии, каква буря се надига, Господи! Я що черни облаци са нависнали! То днешната горещина не беше току-така — каза тя на двора. — Чакай да бързам, да ме не свари. Хайде лека нощ.

— Лека нощ, бабо Ено.