Кирил Христов
Тъмни зори (22)

XXI

Отначало Асен тичаше, сякаш се боеше да не би Младена да изскочи на улицата и да го повика, за да му каже нещо, което е забравила. Но като сви в първата улица, дето всъщност не му бе пътят за към трамвая, той тръгна с бавни твърди крачки и с чувството на едно голямо облекчение.

„Слава Богу, свърши се!“

Когато пред него се мернеше някое малко момиченце, той го изглеждаше враждебно и бързаше да го отмине. Видът на многобройните леки жени, натруфени и неприятно напарфюмирани, изскочили по вечерен лов, му докарваше потрес.

Той скриви в по-безлюдни улици, излезе при една трамвайна спирка и се качи за към гарата.

Около него на платформата чуруликаха няколко момичета, облечени в ослепително бели рокли. И звънливият им глас, и хубавите им личица, и всяко тяхно движение му се видяха тъй противни, тъй противни! Наблюдаваното и чутото днес под прозореца на стаята му не му излизаше ни един миг от ума и се превръщаше сякаш на непоносима физическа болка.

Погледа му привлече една съвършено стара съсухрена женица, която седеше току пред него досам вратата. Той дълго гледа през стъклото нейното набърчено грозно лице и угасналия й поглед, представлявайки си я какво животно е била и тя още от възрастта на Славка. Макар да се чувствуваше като човек, който току-що се е избавил от плен, той, още преди да стигне на гарата, разбра, че няма отърване от преживяното. Толкова лица, толкова дреболии възбуждаха мисълта му все в едно и също направление! Той се самоунищожаваше със стръв.

Навалицата пред гишето за билети, дето се притискаха стотина мъжки и женски тела, му бе тъй отвратителна, че той на драго сърце би се измъкнал и останал би последен, ако бързо зад него не бяха се струпали и плътно притиснали един о друг толкова хора. Потънал в пот, той се отелваше наоколо си и в очите му се хвърляше, че тия натиснати тяло в тяло мъже и жени бяха някак приятно възбудени.

Особено жените. Те весело се разговаряха, макар бедрата им, коремите и гърдите им да бяха ужасно притиснати от мъже. В младата му глава се извърши едно страшно обобщение: в нея почна да чука страшна увереност, че всички жени са едно, че тяхната любов не е нищо друго, освен животински нагон.

Той едвам не припадна от задухата и от своите мъчителни мисли, доде му дойде ред да се приближи до гишето. Щом грабна билета си, той хукна с надежда, че ще намери купе без никакъв пътник. Затова именно си бе извадил и билет от втора класа. Обаче съвсем празно купе нямаше. Най-сетне влезе в едно, дето бяха се настанили двама благообразни старци един срещу други до вратата. Той мина на другия край, до прозореца, извади си една книга от куфара и се настани. Обаче още не се бе зачел, когато в купето нахълтаха две шестнайсет-седемнайсетгодишни момичета, говорейки едно през друго и заемайки места на канапето срещу Асеня. Той забележи, че те погледнаха някак с любопитство и дружелюбно към него, и това го накара да се наведе над книгата. Доде госпожиците се настаняваха, в купето влезе една дебела еврейска двойка, мъж и жена, и пъхтейки като локомотиви, заеха средните места. Изведнъж стана нетърпима задуха. Едно от момичетата спусна стъклото на прозореца. Като дърпаше заякчената рамка надолу, коляното му се опря до коляното на Асеня — госпожицата сякаш искаше да го подсети да й помогне. Той се отмести. Тя се сепна и му каза някак подигравателно:

— Пардон!

— Моля — отговори той и отново се наведе над книгата.

Тренът потегли. С издадени от прозореца глави и кряскайки откъслечни думи, девойките изгледаха изпращачите по перона, после тутакси седнаха и подкачиха разговор, от който Асен разбра, че едната — тая, която отвори прозореца — е пансионерка от някакъв чужд колеж в България, а другата софийска гимназистка.

„Какво ли се върши от тия момичета в пансионите!“ — помисли си момъкът.

Възпитаничката на колежа като че се почувствува обидена от невниманието на хубавото и спретнато момче насреща и се турна в амбиция непременно да му покаже своята голяма книжовна култура. Тя надълго разправи една банална приказка за пръстен, откраднат от птица; чела я била на френски. Другарката й я запита от кой автор е. Възпитаничката на колежа се запъна.

— Кри… Кристоф… не, не му помня името… фамилията… Аз все от него вземам да чета. Другарката ми беше взела тая книга, па и аз я взех от нея — плещеше бързо-бързо тя. — Хайде, рекох, да я прочета… Ама автора не си спомням.

Гимназистката се впусна в разсъждения върху изучаването на новите езици в гимназиите. Всичко било зависело от учителите.

„А-ха, навярно има двойка по френски, мисирката“ — помисли си жлъчно Асен.

Устата на момичетата не се затваряха. Хиляди непотребни приказки изпълваха купето.

Възпитаничката на колежа, доловила слабостта на спътничката си, обърна на френски: тя каза, че винаги била болна, когато пътувала, и отново се върна към разказа на автора, чието име не помнеше. Другата, повъзкиснала, прави бележка, че било малко фантастично това, дето птичката откраднала пръстена. Те дълго разискват и не могат да се съгласят добре ли е да бъде фантастично, или не. Най-после пансионерката попада на съкрушителен аргумент:

— Нали и в кинематографите има фантастично… Навред!

Тя каза това на български и после, навярно за по-голяма убедителност, го повтори на френски. Дебелата еврейка до нея се вмеси в разговора им и забележи, че като говорели на френски, тя всичко разбирала, понеже било много приличало на шпаньолски. Пансионерката отговори някак пренебрежително и отвисоко:

— Е да, има нещо общо…

Гимназистката прибави, без да знае ясно що иска да каже:

— Има своята звучност… но… славянски прилича ли на български?

Оставиха еврейката и се хвърлиха, кой знае защо, на Жорж Санд.

— Романът й е сантиментален като самата Жорж Санд — възвестява със същата сънна захласнатост гимназистката.

Но френската възпитаница очевидно не познава „романа“ на Жорж Санд и отклонява:

— Аз бях се зачела, та щях да изтърва трена.

Тя иска на всяка цена да мине за литературна. Обаче гимназистката ненадейно я атакува с латински. Грабва се някаква книга и се отгръща Аве Мария — може би единствен познат на хубавката мисирка текст от тоя умрял език. Възпитаничката на колежа заявява с достойнство, че разбирала латински, но щом видела молитва, превеждала си я на френски, та затуй не можела да я каже на български… Гимназистката захваща самодоволно да чете на латински и да превежда, като на всяка дума прибавя едно „значи“:

— Nostro… ъ-ъ, значи наш…

И тъй нататък.

— Regnum… значи царство…

Първата като че се усъмнява.

— Regnum? Царство? — пита тя.

— Да, разбира се! — отговаря тържествуваща гимназистката. — „Ангелът извести на Мария…“ Как се казва тоя пасаж?

Тя навярно искаше да каже как ще се преведе той на латински.

Възпитаничката на колежа кипва. Тя рязко прави диверсия:

— Тая гара коя е?

Макар прозорецът да бе отворен, Асен почувствува, че се задушава. Той стана тихо, провря се между дебелите крака на еврейската двойка, прекрачи внимателно през сухите колене на задрямалите старци до вратата и излезе в коридора.

Момъкът бе преизпълнен от една нова мъка: едно дълбоко отвращение изобщо от жената. Наистина Асен не бе ценил никога женския ум, но нему се стори, че тепърва изведнъж, светкавично постигна колко празно и глупаво същество е жената и главно — на какво се дължи това. От ума му не излизаше видяното и чутото днес и с една страшна упоритост той се уверяваше, че жената е тъй негодна за култура именно поради надделяване у нея изключително на половото, животинското над всичко друго — и то тъй рано!

Той спусна стъклото на един от прозорците в коридора, наддаде се и си изложи горещата глава на нощния вятър. Бе светла лунна нощ. Далеч се синееха високи планини. Купчини дървета насам бързо се въртяха и бягаха на противоположната на движението страна. Асен поглъщаше с широко разтворена душа красотата на лятната нощ и колкото по-дълбока ставаше насладата, толкова по-непоносима бе тъгата му. Не можейки да се откъсне от преживяното през последните седмици и — особено последният ден — прекарвайки си го безброй пъти през ума, той винаги стигаше до една и съща мисъл пред вида на вълшебната природа, която се развръщаше вън:

„Колко хубав е светът и какви жалки са хората!“

По едно време той се обърна да види какво става в купето. Там вече всички спяха. Евреинът и еврейката бяха отхвърлили глави назад, като че им са прерязали гръкляните, отворили бяха уста и хъркаха оглушително. Двете момичета бяха събрали глави: възпитаничката на колежа бе увила през кръста гимназистката, чиято една ръка бе сложена пък интимно в полите на първата. И на двете краката бяха един върху друг, като че преди да заспят, те силно са ги стискали. По хубавите им личица бе разляна една сладка умора. Вместо да се полюбува на тяхната красота, момчето отвърна поглед.

— Отвратително! — измъмра то.

Асен прекара цялата нощ в коридора и когато заранта пристигна в родния си град, той имаше вид на болен или скоро боледувал човек.