Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2011 г.)

Издание:

Кирил Христов

Тъмни зори

 

Роман

Българска

Второ издание

 

Редактор: Петър Величков

Редактор на издателството: Елена Константинова

Художник: Кънчо Кънев

Художествен редактор: Веселин Цаков

Технически редактор: Веселин Сеизов

Коректор: Людмила Стефанова

Излязла от печат м. юли 1991 г.

Формат 32/84/108. Печатни коли 8,5.

 

Издателство „Хемус“

София 1991

Електронна обработка: И&ПП.

Печат ДФ „Балкан прес“

История

  1. — Добавяне

XVI

Зает всецяло със себе си, Асен не бе нито еднъж помислювал дали и в душата на Младена не се извършват някои мъчителни процеси. Той не бе се нито еднъж запитвал как пренася тя новите условия на своя живот. В тях имаше нещо тъй унизително, което Асен още не съзнаваше и което Младена не бе постигнала. При туй нито той, нито тя подозираха дълбокия смисъл на това, че половите им връзки са били тъй лесни и тъй естествени, както е лесно и естествено човек да пие чаша вода, когато е жаден.

И в една от ония дълги вечери, когато Младена лежеше с отворени очи в леглото си и напрегнато се ослушваше да не би да не чуе съвършено тихите дебнещи стъпки на Асеня, в нейното съзнание се извърши нещо извънредно важно. В мисловния й апарат сякаш се завъртяха колелета, които никога по-рано не бяха се въртели. Най-първо й се мярна подозрението: дали не смята Асен, че ней й е било лесно да му се отдаде? А нима всъщност не бе тъй? Тя настръхна. Естествеността на животно при отправление на най-важната функция на организма ней се стори нещо тъй унизително, особено като мислеше за обстоятелствата, при които бе станало и които свидетелствуваха действително за една голяма естественост. Нали тя даже не можа да си спомни как трепереща и неразсънена се бе свила под завивките при Асеня и как се бе отдала на ония прикосновения и трепети, които бе спирала почти цяла година пред вида на болния си съпруг. За нея сега бе ясно, че това ще да е било един несъзнателен и неотразим крясък на измъчената от въздържание плът. Но все пак как бе възможно да не си дава сметка що върши? Как тя не си спомни, как можа да не мисли и след това за мъжа си и за смисъла на извършеното? Нима Никола не заслужаваше да бъде жален поне през осветените от обичая четиридесет дена? Нима таквоз желание е празна работа, безсмислица? Нима вековете не са вложили в тоя обичай по-дълбок смисъл от това, което ни се вижда на пръв поглед? Нима във въздържанието при голяма скръб няма нещо таквоз, което ни издига и ни прави по-достойни, по̀ хора? И после, заслужил ли е с нещо Никола таквоз отнасяне към паметта му? Нима насладата, която тя си позволи с Асеня, не я направи неспособна да изживее голямата скръб, що я бе сполетяла? А Никола бе тъй добър към нея през целия техен съпружески живот! Той работеше като роб по цял ден в своята душна канцелария за прехраната на семейството си. Вечер от работа той се прибираше право дома си. Те приказваха и вършеха най-обикновени работи, каквито приказват и вършат всички хора. В техния живот наистина нямаше ни един ден, ни един час, пълен с нещо необикновено; никой от тях не бе казал или извършил нещо таквоз, което не е във всяка къща, което не е бивало и няма да бъде безброй пъти. Но нали те бяха доволни и честити? Нали тя не може да си спомни Никола да й е причинил и най-малкото страдание? Той не й е казал не само ни една обидна дума, но дори не й е продумвал някога на по-висок глас. Даже когато неделен ден се наканваха да излязат някъде и тя се позабавяше, като всяка жена, с обличането си. Напротив, спомни си, че тя понякога е показвала нетърпение и му се е сопвала. Господи, и този добър човек си умря, без да бъде пожален от нея. Него жали много повече това чуждо момче, с което тя тутакси го замести. Ето, то се топи от мъка, загива от чудовищността на условията, в които тя го постави. И как ней не й е минавало досега през ум, че Асен не се измъчва от онова, което е измъчвало нея в първите дни на съпружеския й живот, а от съвсем други причини, от таквиз благородни страдания, които за нея са чужди, за които тя нито бе помислювала?

Изведнъж Асен израсна до непостижимост, а тя се смали в собствените си очи и стана тъй жалка, тъй нищожна. И ней се видя чудно, че той при все туй може да я търпи, може да я смята човек. Почувствувала се недостойна за него, чистия, възвишения, тя си стискаше главата с две ръце и се силеше да разбере как е било възможно да не вижда досега какво животно е била. Как може с такава естественост, с такава простота да се пристъпва към един мъж като към какво да е най-обикновено нещо, от което имаме нужда? Та щом това е тъй просто, тя би се отдала на когото и да било другиго, ако би бил на мястото на Асеня! Значи то не е някаква особена обич, благодарение на която и престъплението бива озарено от красота? Тая мисъл я порази и ужаси. Тя се помъчи да се възмути от таквоз допускане, но отвращението й от нея самата бе тъй голямо, че нема̀ сила да се оправдава пред себе си.

Мислите й от миг на миг ставаха по-мрачни. Душата й бе разкъсана от мъка, когато тя чу едно леко скръцване на дъска от пода в коридорчето. Асен бе отворил външната врата, без да произведе и най-малък шум, и минал бе до стаята си, като че беше бос. Тя трепна.

„Защо дебне така? Да ме не стресне, да ми не развали съня ли? О, не! Той се гнуси от мене, той не желае да усетя, че се е върнал, за да не ида при него! И все пак е тъй добър към мене!“ — помисли си тя.

Мъката й преля. Самотата изведнъж й стана зловеща. Тя скочи от леглото, сякаш хвърлена от великанска пружина, и се завтече по риза и боса към вратата така, като че подире й се носеха цяла тълпа призраци.

Асен не бе успял да запали лампата, когато Младена блъсна вратата му и се спусна към него. Тя дишаше тъй тежко, като че бе тичала от оня край на града. Пердетата не бяха спуснати и в стаята влизаше смътна светлина от далечна електрическа лампа на улицата.

Жената се приближи до момъка и изведнъж падна в нозете му като прекосена, обгърна му яко коленете, притисна о тях глава и заговори, задъхвайки се:

— Прости ми, Асене, моля ти се, прости ми! Аз съм много виновна пред тебе! Ох, Боже! Какво животно съм била! Как можеш ти да ме търпиш!

В първия миг Асен се страшно изплаши и като че се вцепени. Ала тутакси щом Младена му заговори, той се раздвижи, наведе се и се помъчи да й разкопчи ръцете и да я дигне, повтаряйки:

— Како Младено, какво правиш? Стани, како Младено! Моля ти се, недей така! Моля ти се…

Но тя скопчи още по-силно ръце и продължи да говори, цяла трепереща от вълнение, ала без да е в състояние да плаче:

— Аз разбирам защо се тъй промени… Душата ти е пълна с отвращение към мене. Ти не можеш да ме гледаш, ти не можеш да ме слушаш. Аз сама се отвращавам от себе си, от онова, което върша. Какъв позор за паметта на добрия ми мъж! И за детето! Боже мой! Каква майка съм аз! Що ще стане от това дете, когато майка му е такава… Аз развратих тебе, добро, чисто момче, а съдбата ще нареди така, че някой развратник да стори същото с моето единствено дете и да направи от него такъв човек, щото самата да се срамувам… Но ще имам ли аз право и да се срамувам, аз, падналата?

Напразно Асен правеше усилия да я издигне. Тя прегръщаше все по-силно коленете му и притискаше тъй главата си о тях, че той чувствуваше физическа болка. Най-после с голяма мъка момъкът сполучи да откопчи ръцете й, да я издигне и да я турне на леглото си. Тя се сви до самата стена като кученце и притихна, сякаш изгуби съзнание.

Настана дълго, дълго мълчание, което никой не се решаваше да наруши. Асен бе седнал на крайчеца на леглото, като че пазеше Младена да не скочи да избяга. Той сякаш се боеше да не мръдне, за да не подвижи кревата.

И странно! Колкото повече време минаваше, тежкото чувство и у двамата се изпаряваше и отвращението от половата близост изчезваше.

Те отново прекараха няколко минути на безумни сладости, за да бъдат след това и двамата още по-измъчени и угнетени.