Кирил Христов
Тъмни зори (2)

I

Рано сутринта Асеня Господинов, ученик от предпоследния клас на гимназията, събуди висок женски плач, какъвто още никога не бе чувал. Отворил големи сънени очи, той в първия миг не можа да разбере какво ще да е това; после изведнъж си спомни… Мисълта, че тежко болният бай Никола — далечен сродник, в чието семейство момъкът бе настанен от баща си, когато го доведе по-лани да се учи в София — ще да се е поминал през тия няколко часа, додето Асен е спал, го направи да настръхне и да скочи от леглото. А плачът продължаваше да се раздава по цялата къща. Господи, какво отчаяние! Един дълъг, дълъг вик, в който се топи душата и сякаш пръскат навред във въздуха огнени капки; после едно страшно изхълцване, като с последни сили, и после пак един протяжен стон, в който имаше толкова скръб, че доде момъкът се обличаше с треперещи ръце, по лицето му протекоха сълзи и той сам почна да хълца.

Асен и другож^[1] бе виждал смъртник, дори няколко пъти, но такъв плач пръв път чуваше. Когато умря в родния му град една тяхна съседка, мъж й плачеше тъй грозно, с такъв дебел глас, че нему, пет-шестгодишен хлапак, това се стори някак неприлично и той избяга. Когато пък се помина дядо Димо, бащин му вуйка, дъщерите и снахите му го оплакваха, пеейки и нареждайки; туй бе много любопитно за малкото момче. То дълго стоя и слуша. Но като видя по едно време, че оплаквачките, останали за малко сами, изведнъж престанаха да плачат и се сприказваха за някаква незначителна дреболия, а после, при влизане в стаята на няколко новодошли сродници, пак викнаха, стана му противно и той си отиде. Виждал бе и други два-трима мъртъвци, около които плачеха прилично; той сега светкавично си спомни и за тях. Но то бе друго. В еднозвучния стон, който идеше от стаята през коридора, имаше такваз безнадеждност, че момчето в един миг се уплаши да не би кака му Младена да обезумее или да грохне без душа, преди той да свари да се облече и да отича оттатък.

Славка, седемгодишното момиченце на домакините, на което тая нощ бяха постлали на дългия миндер в стаята на Асеня, бе се също събудило и гледаше с плах поглед и с отворени устица. Асен се приближи до него, помилва го по русата главица и му повтори няколко пъти, незнаейки какво друго да му каже:

— Спи, спи, миличко!

То затвори послушно очи, но щом бати му Асен излезе в коридора, седна и се заослушва разтреперано.

В другата стая пред очите на Асеня се представи зрелище, каквото никога не бе виждал. Две баби, съседки, бързаха да преоблекат мъртвеца, преди да се е вцепенил. Току-що овдовялата стопанка бе коленичила при главата на умрелия, заровила бе лице в неговото, покрито цяло от попилените и черни коси, и пищеше отчаяно. Когато момчето влезе, бабите прикриха голотите на недосъблечения смъртник и завикаха една през друга на младата жена:

— Е, стига де! Какво е туй! Ще се съсипеш от плачове!

— Умрелият умрял! Ще го възкресиш ли?

— Я постъкми се малко, че е срамота така да ни заварят. Ей сега ще дойдат хора.

— Иди да събудиш и облечеш детето. Хайде, чедо!

Вдовицата се изправи послушно. Тя пристъпи към вратата, дето се бе спрял Асен, бледен като смъртника, простря умолително към него ръце и после изведнъж пак ги отпусна. В овалното й и свежо като на момиче лице, в големите й черни очи и в печално извитите надолу краища на червените й като прясна рана уста имаше таквоз безкрайно страдание, че момчето се приведе о таблата на леглото, откъм краката на мъртвеца, захлупи глава върху лакът и тихо захълца.

Скръбта на чуждото момче видимо трогна вдовицата и старите жени. Те взеха да го утешават както знаят.

— Не плачи, Асенчо, мъките на батя ти Никола бяха големи. Бог се смили над него и си го прибра — каза едната старица.

— Всички ще умрем — подхвана другата, — никой няма да отбегне на смъртта. Кому кога е ред. Хайде, умири се, па да помогнеш нещо: додето ние втасаме, ти да идеш тук-там по роднини да обадиш.

Асен дигна тутакси обляно в сълзи лице и запита къде да отиде.

В погледа, който спря кака му Младена на него, светеше толкова благодарност и обич на свой, на кръвен близък, че Асен почувствува нужда да извика от мъка колкото му глас държи, да се хвърли на шията на тая измъчена жена, да затвори очи и повече да не ги отвори. Но той остана вцепенен с цялата своя хубава детинска душа на лицето.

Младена се приближи досам него и му наръча да отиде у двамата й братя и още у някои роднини. Додето говореше, устните й потрепваха и краищата им се подръпваха надолу. Това бе тъй тъжно, че Асен наведе глава, за да не се разплаче пак.

Когато отвори вратата и подигна очи, кака му Младена го гледаше със същия поглед, който преди миг го бе тъй дълбоко покъртил.

— Вземи си книгите — каза му тя — и като свършиш каквото ти наръчах, иди си на училището. — И прибави по-тихо: — Ти поне да не се топиш.

Отишла с него до вратата, тя видя в коридорчето Славка и се сепна. Детето трепереше от ужас. Чертите на бледното му болничаво личице бяха покривени и почупени, устата отворени така, като че се мъчеше да извика и не можеше. Майката изкрещя и се спусна към единственото си чедо.

— Ела, сирачето ми, ела да видиш татка си!

Писъците на изплашеното дете се смесиха с дългия еднозвучен плач на майката. Бе непоносима мъка да се слуша. Момчето грабна с треперещи като в треска ръце няколко учебника и тетрадки и хукна към улицата.