Кирил Христов
Тъмни зори (18)

XVII

Днес училищните занятия свършват, а Божилов, преподавателят по философските предмети, не е писал бележка още ни на един ученик. Той им говори по цели часове такива интересни работи — и от материала, и особено извън материала, — че него слушат прехласнати дори най-тъпите в класа. Но макар всички да го уважаваха и обичаха и макар на всички да бе приятно, че той ги третира не като гимназисти, а като същински студенти, дойде ли краят на годината, останаха ли няколко дена да се приключат занятията, те почнаха да се безпокоят какво ще стане, как ще свари той да провери знанията на всички в един-два часа. Особено се тревожеха ония, които бяха свикнали да зубрят с еднакво търпение и еднакво неразбиране всички материи и които именно за предметите на Божилова нямаха никакъв смисъл, понеже то не бе нещо, в което се прониква без разум, само с памет. У тия ученици бе почнало да се подига дори едно враждебно чувство към преподавателя. Двамата отлични математици, Урока и Каракаша, които въпреки многобройните петици и шестици, що получаваха, бяха едни от най-ограничените в класа, днес явно роптаеха и наричаха Божилова луд, който не знае що върши. Защото днес е последен час при него, а още положително никой няма бележка.

Рано сутринта, преди първия урок, когато в класа се разискваше именно върху тая работа и се гадаеше какви намерения може да има Божилов, като всички отхвърляха възможността за едно класно упражнение, неправено никога по тези предмети, в класната стая се озова със своето уморено лице учителят, за когото се говореше. Някои ученици помислиха, че той по погрешка е влязъл, и му казаха, че имат при него третия час.

— Зная, зная — отговори той усмихнат.

Всички стояха прави на местата си и го гледаха в недоумение. Учителят продължи:

— Днес ще направим един опит, да видим кой какво е научил или по-добре да разберем за кого моите уроци са били потребност и за кого лишен товар. Вие знаете, че човек може да накълве една материя превъзходно, да държи добър изпит, да получи шестица и пак нищо да не разбира от нея. Именно това е и най-страшното във всички образователни системи: че главната работа се възлага не на разума, а на паметта и че при проверяване лесното дело на тая способност може да попречи на много да не съгледат слабото съзнание — което прави образователната работа формална, непотребна и дори вредна. Говорил съм ви и други път и вие знаете, че не искам от вас да бъдете грамофонни плочи. Аз желая да имате собствена мисъл, собствени съждения. Наученото от моите уроци трябва да ви послужи само за обистряне на себе си, за проникване в собствената си индивидуалност. Ако това не бъде извършено, съвършено губивреме са били моите уроци: губивреме и за вас, и за мене. Вие трябва днес да ме уверите, че това не е така. Ето как ще стане то. На вашата възраст се зараждат най-важните въпроси на живота. На тая възраст човек с чудна свежест прави първите опити да открие дълбоко скрития смисъл на нещата, да погледне на света и на живота философски. Наистина тая философия е още много, тъй да кажа, поетическа; тя е родена от свежото младо чувство и е направлявана именно от него, не от спокойната разсъдъчна способност. Но за това пък по нея по-ясно личи има ли у човека задатки за значително развитие, или не. Вие още не обладавате големи, придобити чрез паметта познания, които могат при говорене и писане да маскират немощното съзнание, да се хвърля прах в очите. Във вашите опити да се философира се изявяват ясно достойнствата и недостатъците на мисловния апарат на човека, дори каквито усилия и да се правят за потулване на последните. Това не трябва ни най-малко да ви плаши в случая. Ако аз съм успял да придобия във ваши очи кредит на ръководител на мисълта ви, вие трябва в онази работа, която днес ще ви задам, да не правите никакви опити да маскирате или да фалшифицирате своята природа, а напротив: да сторите всичко, за да й останете напълно верни, да я манифестирате така, както например верующият се манифестира при изповед или както угнетеният душевно просветен човек доверява мъките си на своя дневник, който в тоя смисъл е един от най-трудните родове литература, защото изисква върховна откровеност и простота. Прочее работата, която искам днес от вас, е тая. Всеки ще си избере напълно свободно по един въпрос от ония, които най-дълбоко го интересуват и които са най-вече в свръзка с неговия личен живот, и ще се помъчи да го развие в няколко страници така, че да отрази известен философски възглед. Аз съм дълбоко уверен, че между вас няма да се намери нито един, в чиято душа да не са застанали вече поне няколко големи въпроса, на които той да дири отговор, върху които той се мъчи да философствува, дори без да подозира, че върши такъв сложен процес. Нека никого не смущава това, че в своята работа той може да бъде формално далеч от минатия материал. Ученото тука не е тъй важно като фактически познания, които лесно се изпаряват, а като система и като дисциплина на ума. Разбира се, някой може да избере и такъв въпрос, който да е в по-голяма връзка с ученото и следователно да се движи повече в минатия материал; но, повтарям ви, това за случая не важи и не трябва в ущърб на своята природа да се стремите да изберете такава тема, когато по-дълбоко ви интересува въпрос, който стои по-далеч от материала. Вие и в такъв въпрос, без да искате, ще отразите духа на наученото; а това е напълно достатъчно. Прочее нека всеки се установи върху какво именно ще пише. Не ще съмнение, въпросите трябва да бъдат такива, които много пъти вече са ви занимавали, не такива, които тепърва ви хрумват наум и върху които трябва неподготвени да импровизирате. Помнете едно: не може да се нарече просветен човек онзи, който не е в състояние устно или писмено в една задоволителна форма да изложи онова, което мисли и чувствува. Има ли някой да не ме е разбрал или да е недоволен от онова, което искам? — запита Божилов.

Замръзналият клас, който не бе чувал да му говори така никой учител, се раздвижи. Всички се огледаха около си и от много страни се чу:

— Няма, господин преподавателю.

Обаче, когато учителят си излезе, в класа се диша врявата на две противоположни схващания, които бясно се отричаха. Зубрачите, в чиито глави нямаше никаква своя мисъл, се развикаха със страшно негодуване, че Божилов е умопобъркан, че те не са философи и не могат да развиват тези извън ученото, че въобще по тия предмети не се прави писмен изпит. Върху тях се нахвърлиха по-будните и по-начетените момчета, изказвайки ентусиазма си от учителя, който им правеше честта да ги третира не като деца, а като зрели хора, и който искаше да им даде възможност да се изкажат напълно самостоятелно. Те намираха, че тема от материала би било буквоядство и глупав педантизъм и че Божилов е поставил работата така, щото повече не може да се желае. Шумът би стигнал до големи размери и до тежки обиди, а може би и до тупаница, ако в това време не бе влязъл учителят по математика, който имаше първия час.

Момчетата си насядаха по местата и притихнаха. И понеже неизпитаните бяха неколцина, всички останали присъствуваха в класа само телом. Те, дори най-ограничените, бяха заети с трепетни лутания какъв въпрос да изберат за необикновеното класно. Тях интересуваха какви не работи, но може ли за всичко да се пише? Едни изглеждаха да са свръх силите им, други им се струваха такива, за които е неприлично дори да се говори, а трети пък те намираха неважни.

Само Асен още от първия миг — задъхан от страшно вълнение, се установи на въпроса, върху който ще пише.