Кирил Христов
Тъмни зори (15)

XIV

Момъкът лежеше неподвижен, погълнал всичката отрова на своята мъка.

В паметта му минаваше най-тежкото време на неговото ранно детство. Той откри поразителна прилика между най-големите страдания на своя млад живот. Те имаха един и същ център.

Беше едвам седемгодишен, току-що тръгнал на училище, когато се роди малкото му братче. Като стана сутринта, той чу през открехнатата врата към съседната стая детински плач и отича по нощна ризка да види какво значи това. Завари, че баба Рада къпеше в коритото едно червено бебе, което жумеше и крещеше, като че го дерат. Майка му почиваше бледна и измъчена на леглото, а баща му и сестричето му помагаха нещо на бабата. На малкия Асенча казаха, че бебето е негово братче, което баба Рада нощес била уловила в реката и им го донесла. Той узна така също, че майка му настинала вчера и сега била болна.

Като отиде на училище, Асенчо се похвали на децата, че баба Рада му донесла братче, уловено в реката. Много от децата се изсмяха, а едно крайченче рече:

— Хайде хей, балама, от каква ти река? Нали децата са в коремите на жените и се раждат…

То каза нещо, за което Асенчо знаеше, че било много безсрамно.

Повечето от децата потвърдиха това. Те почти всички знаеха как се ражда човек и това сякаш им се виждаше напълно естествено. Само Асенча лъжат, че бабата ги била ловяла в реката. Едно черно грозно момче, за да го увери, че не е тъй работата, както нему са казали, запита го:

— Майка ти нали имаше голям корем?

— Имаше.

— Гледай сега, като стане, ще има ли.

Друго момче, най-голямото и най-тъпото, разправи какво правели баща му и майка му.

Децата се смееха презглава.

Асен бе дълбоко потресен от всичко туй. Той ходеше с майка си на женската баня, дето бе виждал много пъти жени с големи кореми, но ни еднъж не бе предполагал, че в тях има деца и че тия деца излизат на свят през онова срамно място, което е виждал жените грижливо да мият със сапун и чието назначение той вярваше, че е съвсем за друго.

Изведнъж цялата красота на живота се сгромоли пред очите на детето. Възможно ли е всички тия хора, и баща му, и майка му, и учителите да са излезли оттам?

И той не можеше да не повярва, че това непременно ще да е тъй. Той си спомни нещо, що потвърдяваше онова, което децата казваха. Преди няколко месеца, като се връщаше еднъж от училище за обяд и минаваше край близката до дома им черква „Св. Димитър“, него повика старият клисар Тотю и му каза:

— Асенчо, искаш ли да поклепаш за умряло, доде си видя работата?

Разбира се, че иска. Има ли по-голямо удоволствие от това, да гледа от камбанарията града и планината и да бие желязното клепало?

Асен хукна към високата тънка камбанария. Той нито попита кой е умрял.

Като се качваше по тъмната стълба, той чу, че клисарят приказваше долу с една стара жена, и разбра, че била умряла булка Зоица.

Асен бе звънил и други път и знаеше как се бие клепалото за умряло. Такива бавни, тежки удари, които се носят усамотено, един по един, от камбанарията натам по целия град.

Беше хладен есенен ден. Момчето седна на дъската пред клепалото и почна да го бие с един сплескан железен чук. Той клепаше, гледайки към къщата на Зоицини, дето влизаха и излизаха стари жени. То беше в оная част на града, която бе изгоряла още през Освободителната война и досега не бе застроена. Като отиваше на училище, Асен минаваше често край усамотената сред изгорялото къщица на Зоицини и неведнъж е виждал младата булка да шета из разградения двор. Последен път той я видя преди няколко дена, като пъдеше едно улично куче, което бе се вмъкнало вкъщи и навярно бе направило някаква пакост. Нему обърна внимание, че тя има много грозен корем. А каква хубавица беше по-рано! Есенният вятър хвучеше в камбанарията, Асен биеше клепалото, гледаше натам града и дигащия се над него стремително балкан, после пак спираше очи на Зоицината къщица сред развалините и мислеше за умрялата, която бе пред него все такава, каквато я е виждал. Той не можеше да си представи как ще да е престанала да живее.

„Дали не е умряла от корем?“ — мислеше си момчето.

Бе хубаво премръзнал, когато старият клисар дойде да го смени.

Като си отиде, Асен завари няколко комшийки при майка си, чийто корем той сега забележи, че също бе почнал да става голям.

Те говореха за умрялата и момчето чу майка си, като каза:

— Дали не ми е писано и мене от раждане да умра?

— Ха сега, приказка било и туй — скара й се Крива Райка. — Чева си първескиня?

— Не съм, но нали седем години не съм раждала?

Асен си спомни сега всичко това и се увери, че децата имат право, че тъй се раждат хората.

Той почна да крее. Стана мрачно и необщително дете. Ходеше самичко вън от града край реката, дето сядаше и по цели часове гледаше течащата вода. И у това седемгодишно дете се зародиха мечти за самоубийство. Тъй мръсни му се видяха изведнъж животът и хората.

Домашните му отдадоха тая промяна в неговия характер на ревност към малкото, от което той видимо се гнусеше. Разбирайки работата така, те не се плашеха и вярваха, че Асен малко по малко ще свикне. Обаче когато след няколко месеца бебето умря и Асен пак си остана същото умислено и мрачно момче, родителите му, потресени от смъртта на малкото, почнаха да се плашат и за по-голямото.

Тогава баща му ги взе всички през лятото и ги заведе във Варна, да се къпят в морето. Асен бе пътувал само до близкия градец, който бе далеч няколко часа с кола. Хиляди впечатления от нов невиждан свят зашеметиха момчето. Особено дълбоко го порази видът на Черно море. Но макар всичко това да му подействува благотворно, то далеч не го излекува. Асен и тука седеше с часове край водата, умислен, мрачен, като възрастен човек, комуто се бе случила някоя голяма беда.

Трябваше да минат две-три години, за да се проясни смутената и омрачена детска душа. Отвращението му от хората, които се раждали по такъв чудовищен начин, намаля, ала не изчезна. При всяка среща на жена, първата мисъл, която му идеше, биваше, че и тя тъй ражда. Като гледаше сестричето си и мислеше за това, нему ставаше страшно и то му опротивяваше.

Асен си спомни сега тая детинска скръб и отчаянието, което няколко години наред го терза. Той намери, че днешното му състояние има нещо много общо с онова, че то е някак като продължение на него. В съзнанието му изпъкна въпросът:

„Дали няма тая непримиримост с човешката природа този път да ме доведе до самоубийство?“

Той мисли цяла нощ за това свое отчаяние в детинство; спомни си хиляди най-малки дреболии и с удивление се увери, че тогавашната погнуса от начина, по който човек се ражда, още е в душата му.

Когато се съмна, Асен стана, облече се, без да направи ни най-малък шум, взе си учебниците и отвори тихичко вратата да излезе.

Той трепна и се спря с вид на човек, уловен на местопрестъпление. Младена стоеше на малкото диванче в антренцето, дето очевидно бе прекарала нощта. Тя го гледаше с очи, пълни с неизразима скръб. Изведнъж махалото на неговите чувства се повърна назад и бързо отиде към другата страна. Той, който се топеше от обич към тая жена, я измъчваше! Да прекара нощта до вратата му като псе! Застанал пред нея виновно, с наведени очи, той каза съвсем, съвсем тихичко:

— Како Младено, аз те много огорчих…

— Моля те, недей си измисля…

Той забеляза, че искаше да го помилва, но не се реши. Очевидно страх я бе да не би това да му е неприятно. Ето колко я е наплашил, колко се бои тя от него! Нима това не е измъчване?

— О, какъв зъл човек съм аз! — простена, не смеейки и той да пристъпи към нея.

— Не, не! Ти си добър и разумен — възрази тутакси тя с една странна настойчивост и страстност, — но аз, аз съм лошата…

Разхълцани, те се намериха, без да знаят как, един другиму в прегръдките.

След малко момъкът крачеше към гимназията, ругаейки се мислено за нощешните си самоизтезания.