Кирил Христов
Тъмни зори (19)

XVIII

Божилов даде още някои разяснения на възпитаниците си и те се заловиха за работа — едни недоволно намръщени, други с чудно светнали очи, със зачервени от вълнение страни и въртейки се възбудено на местата си.

Асен заработи бавно, с някаква внезапна вцепененост и с премрежен, сякаш обърнат вътре в себе поглед. Той се поспираше, обмислюваше всяка фраза и я слагаше върху хартията в такъв вид, дето да няма нужда от задрасквания и преправки.

С един почерк, който изненада самия него със своята установеност и енергия, той написа тези редове:

„Много се заблуждават ония, които смятат самоубийците за умопобъркани хора. Напротив, най-обикновеният самоубиец има качества, които го поставят над повечето от хората, останали да си доживеят дните.“

„И най-привързаният о живота човек може да изпадне в обстоятелства, които да му наложат да посегне на себе си. Причините на самоубийството са почти толкова, колкото са самоубийците. Един туря край на дните си, защото се уверява, че не може да постигне целите, които си е поставил, без да е измерил точно своите сили. Друг се самоубива, защото просташката му гордост не може да понесе позора на някое престъпление, извършено с увереност, че не ще бъде открито. На трети опротивява светът, защото животът ненадейно му е отнел едно благо, при което са образувани много от неговите главни навици и без което за него няма спокоен ден. Четвърти напуска доброволно живота, защото природата го е надарила с един мрачен поглед на нещата, който вижда само опакото. Пети прибързва да прегърне смъртта, защото се е уверил, че е болен от неизлечима болест и осъден на непоносимо дълга агония, при която той би измъчил околните си и би отнемал без смисъл средствата, нужни за здравите и полезните. Шести подирва гроба, защото въпреки всички усилия не е в състояние да прехрани себе и близките си. Седми не може да понесе загубата на някой свой близък, на който е посветил всичките си грижи, в който е вложил всичкия смисъл на своето съществуване. Осми не може да гледа хората в лицето, защото е бил без право оклеветен и в същото време тъй изкусно му е била отнета възможността да се оправдае, че той и цяла вечност да би живял, би останал за най-близките си един долен човек. Девети предпочита небитие, защото е загубил своето отечество, дето единствено човек може да се радва на най-чистото щастие.“ И т.н. и т.н.

„Малцина от самоубийците турят край на дните си с куршум или нож. По-голямата част от тях — много повече, отколкото бихме предполагали — се самоубиват сравнително бавно: с редица приятни отрови.“

„И кой би хвърлил камък връх тия клетници? Тях може само един тъмен ум да нарече умопобъркани.“

„Но ако за мнозина от тия самоубийци още може да се каже, че те не са опитали всичките средства да се спасят, че тяхната воля е била недостатъчно възпитана за напрежение, че тяхното етично чувство, когато са отхвърляли величайшето благо — живота, е било помътено, има друг тип самоубийци, за които това не може да се каже.“

„Те са гениални натури, надарени във висша степен с чувството на хармония и чистота, при което конфликтите със сам себе са най-мъчно уравними.“

„Нима може да се нарече умопобъркан оня велик учител на своя народ, който би се уверил, че за неговото скъпо слово няма уши, че неговият глас е «глас в пустиня»? Или подвигът на Ботева всъщност не е едно маскирано самоубийство? Каква смелост би трябвало, за да се твърди, че този велик българин не е бил отчаян, нещо повече: до дъното на душата си потърсен от своя народ — народ осакатен и умствено, и морално от вековно робство; че той, Ботев, напротив, е вярвал, какво щом се яви всред него с една шепа хора, всичко в страната ще скочи и ще се освободи от игото. Разбира се, полезно е мнозинствата да вярват в обратното на онова, което, за жалост, е истината.“

„Но такивато самоубийци, колкото недосегаемо възвишени и да са, не достигат върха на отчаянието и на нещастието. Те поне имат утехата, че са останали верни на себе си, че са изпълнили своя дълг, бидейки силни в деятелност, която дава един хубав и траен смисъл на живота им.“

„Обаче има друг род нещастници, които може да не обладават големи интелектуални сили, които може да са дори съвсем обикновени хора, но които горят от пламенно желание за ред в малкия свой живот; които не могат да понасят противоречията между онова, що мислят и чувствуват сега и след пет минути. И които сякаш тъкмо за това са осъдени на най-страшно люшкане. Какъв непоносим ужас има в една такваз съдба: да намираш най-разумни основания за онова, което чувствуваш, мислиш и вършиш сега, да го виждаш с всичките сили на своя дух като нещо напълно естествено, необходимо и хубаво, а след минута, след няколко секунди цялото твое същество да ти говори, че то е безумие, че то е гадост, че то е последна мръсота. И да не можеш да намериш миг спокойствие, че това си все същият ти, който току-що си чувствувал и мислил съвсем другояче, съвсем противното! И да е осъден човек на това люшкане всеки ден, да бъде поле на най-опустошителна война със сам себе! О, може ли да има по-ужасна съдба от тая, по-неизравними конфликти със сам себе?“

Асен бе топнал писалката, цял треперещ, и тъкмо чувствуваше, че сега именно захваща своята тема, когато изведнъж се раздаде училищният звънец. Той подскочи, като че някой бе го мушнал с шило. Какво гъмжило от мисли, напръскани с алената кръв на неговото сърце, се тълпяха и чакаха да бъдат изразени от неопитното му перо и той трябва тутакси да го сложи и да даде Божилову само началото, само встъплението на своята работа.

Асен гледаше с безсмислено разтворени очи. Класът се раздвижи. Погълнатостта в себе си, която досега не оставяше момъка да вижда и чува нищо около си, в миг бе изчезнала. Той не би могъл повече да се съсредоточи. Тревожността, която го обхвана, бе тъй голяма, че той, люлейки се цял, като в треска, едва подписа името си.

Дал своето съчинение на Божилова, който изгледа разстроеното и объркано момче със своя проницателен поглед, Асен грабна книгите и шапката си и хукна навън, боейки се да го не застигне някой от другарите му, особено Митко, и да почне да го разпитва какво е писал.