Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1920 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2011 г.)
Издание:
Кирил Христов
Тъмни зори
Роман
Българска
Второ издание
Редактор: Петър Величков
Редактор на издателството: Елена Константинова
Художник: Кънчо Кънев
Художествен редактор: Веселин Цаков
Технически редактор: Веселин Сеизов
Коректор: Людмила Стефанова
Излязла от печат м. юли 1991 г.
Формат 32/84/108. Печатни коли 8,5.
Издателство „Хемус“
София 1991
Електронна обработка: И&ПП.
Печат ДФ „Балкан прес“
История
- — Добавяне
XXXII
Когато Младена отвори вратата и видя Асенова баща, тя изведнъж разбра, че предстои нещо страшно.
Той поздрави с любезна въздържаност и влезе в стаята, в която бе живял Асен. Още със сядането си той, чувствувайки, че колкото по-бързо пристъпи към същността на работата, толкова по-добре ще е и за него, и за Младена, заговори направо с всички достойнства и недостатъци на красноречието на един адвокат от изминаващо поколение.
— Вие може би се досещате за причината на моето посещение. Аз сам доведох Асеня в тази къща и сам сега трябва да поискам да бъде разяснено онова, което го е сполетяло тука.
Тревогата, с която Младена бе посрещнала неочаквания гост, бе минала. Тя сега гледаше и слушаше с вида на една безкрайна примиреност със съдбата; сякаш бе й безразличен и най-големият удар, който би се стоварил върху й. Пък и какво повече остава, какво по-страшно от онуй, което тя вече бе преживяла?
На госта се хвърли в очи, че голямата съсипаност и смирението пред своята участ, което лъхаше от тая жена, наместо да намали красотата й, бе я увеличило и приближило към красотата на някаква мъченица от древните времена. Това неволно сравнение изведнъж му се видя лудешко, диво и го разсърди. Той заговори рязко:
— Нека ви кажа без забикалки, че аз зная за отношенията ви с моя син, знам от собственото ваше писмо. Господ да ми прости, ако съм сторил грях, но душевното състояние на единствения ми син дава напоследък и на мене, и на майка му толкова грижи, че ние трябваше да прибегнем към всички средства, за да разберем какво собствено го измъчва. И щастие бе, че писмото не попадна в ръцете на Асеня.
Старецът се спря, сякаш чакаше протест, негодуване. Но Младена не промълви дума.
— Оставям настрана — заговори отново той — ония обстоятелства от вашите отношения към Асеня, за които говорите в писмото си. Те се отнасят само до вас и изглежда, че вие добре сте проникнали по-късно в техния смисъл и че това съзнание не е тъй лесно поносимо за вас. Още повече, че то е придружено от една увереност, какво провидението…
Младена подигна очи. В тях имаше такава безкрайна скръб, че коравият човек не можа да завърши фразата си и поде с друг тон:
— Моля ви, извинете ме за откровеността. Всичката ми почит към вашите страдания — помъчи се той да смекчи току-що казаното.
Но в същия миг в ума му се мярна мисълта:
„Тая жена е изнасилила моето дете, измъчила е, объркала е, помрачила е младата му душа, а аз я жаля?“
И той тутакси продължи с предишния рязък тон:
— Позволете ми да ви попитам, госпожо, смятате ли, че може да има нещо разумно по отношение на бъдещето във вашите връзки със сина ми? Той е още съвършено дете. Наистина и вие сте твърде млада, но все пак разликата е грамадна. Аз не разбирам с какъв ум вие, зряла, мислеща жена, сте се решили на такава стъпка, даже ако то не бе при толкова чудовищни обстоятелства.
Младена остана безмълвна. Адвокатът продължи:
— Най-сетне кажете ми, какви ви са намеренията? Касае се за спасението на сина ми. Той благодарение на вас отива в гибел! Ще имате ли добрината да ми помогнете да бъде спасен? С това вие бихте могли да изкупите част от своята вина.
— Аз ще направя всичко, каквото желаете, каквото ми заповядате — отговори Младена тъй тихо, като че това бе сянка на глас, бяха сенки на думи.
— Добре. Благодаря ви. Аз искам от вас само едно: никога повече да не допуснете дори съвсем къса среща с Асеня. Ще имате ли нужната сила на характера?
— Да, заклевам ви се — отговори Младена все тъй тихо.
Асеновият баща се вгледа продължително в нейното измъчено лице и промълви като че на себе си:
— Въпреки някои работи, които не съм в състояние да разбера, вие сте една благородна натура. Това е очевидно. Та и другояче би било немислимо. Ако не беше така, Асен би си освободил лесно душата. Вие будите безкрайна жал, госпожо. Мъчно и най-коравосърдечен човек би могъл да понесе вашия вид. Уверявам ви, скръбта ви ме покъртва.
Гласът му прозвуча с истинска топлота и чувство — тъй чужди във всичко онова, което един адвокат може да говори, въпреки увереността на всеки адвокат, че пълновластно борави именно с тия качества. Той стана, за да надделее на вълнението си. Ако би продължил посещението си само още няколко минути, той не би могъл да издържи. Младена също се издигна.
— Аз съм баща и мога да си представя какво значи да изгуби човек единственото си чедо. Това особено ясно мога да си представя, откак Асен се върна последен път от София. Той не приличаше на човек в лицето. Такава измъченост, такава мрачност. Мене ми се стори, че той може всеки миг, най-ненадейно, да свърши със себе си.
Младена дигна лице. То изразяваше ужас.
Старецът си помисли:
„Такава жена наистина е в състояние да направи най-голяма жертва, за да спаси оногова, когото обича. Тя ще си удържи дадената дума. В това сега съм уверен. Нататък е лесно.“
И каза, подавайки ръка:
— Благодаря ви още еднъж, госпожо. Вие ми връщате моя син; нека Бог ви прати утеха за страшната загуба, която сте претърпели. Простете ми, че разтревожен за бъдещето на Асеня, аз забравям за миг какво ви е на душата, забравям, че преди няколко дни сте погребали единственото си чедо. Колко егоист наистина е човек.
— Не, вие сте много добър — отговори тя все тъй тихо и се опря с една ръка на прозореца.
На стареца се стори, че тя политна, та затуй се опря. Той бе страшно угнетен от вида на тази жена и побърза да излезе. Макар на улицата да бе пек и прахоляк, той задиша така, като че е излязъл из някоя тъмна, задушна и зловеща пещера и озовал се бе изведнъж в някаква чудна планинска местност.
Той беше уверен, че главната част от работата е свършена. Сега трябва по-скоро да се извадят паспорти, да се разменят пари и да се бяга зад граница.