Кирил Христов
Тъмни зори (20)

XIX

Най-после училищните занятия се привършиха. До Петровден оставаха още десетина дена, от които Асен особено много се боеше. Но ненадейно от сестра му се получи писмо, с което го викаха час по-скоро да тръгне. Ревматизмът на майка му се усилил и те решили да прекарат лятото на близките минерални бани. Чакали него, за да заминат тутакси, преди Петровден, когато в хотелите край баните има още добър избор на стаи.

Баните бяха в една закътана пазва на балкана, с шумна река край тях, с вековна дъбова гора недалеч, и Асен се израдва, че ще прекара още по-хубаво лятото.

Когато писмото се получи, Младена я нямаше вкъщи. Без да я чака да се върне, за да й каже, той реши да замине още утре. Обхванат от голямо нетърпение, той измъкна куфара си изпод кревата и си нареди нещата. След туй излезе из града, купи някои дребни подаръци за сестра си и за роднински деца и пак се върна вкъщи да ги остави. Младена още не бе се прибрала. И Славка, която обикновено оставаше да пази къщата, също бе отишла някъде у съседите. Той легна на кревата и се замечта как ще пътува и как ще прекара ваканцията. Обхванат бе от едно приятно чувство на освобождение и в същото време от някакво безпокойство, от някакъв тъмен страх пред мисълта за предстоящата раздяла с Младена. Ами ако отново изчезне отвращението му и ако тя отново му стане тъй мила, че раздялата с нея да му е непоносима, тежка?

Ненадейно той чу под отворения прозорец тих шепот. Какво се е свряла Славка в ъгълчето, което образува едната стена на старата, строена преди планирането на София къща с високата дъсчена ограда към улицата? Това ъгълче, което беше тъкмо под един от прозорците на Асеновата стая, бе толкова тясно, че не служеше за нищо. Зиме там стоваряха половина или един тон каменни въглища, а лете то бе обрасло с буреняк, дето никой не ходеше.

Асен стана тихичко и надзърна през отворения прозорец. Той замръзна на мястото си от онова, което видя. Във високите диви треви под прозореца бяха седнали Славка и Ленчето, едно хубаво съседско момиченце. Ленчето бе заголило Славка и я пипаше между крачетата. Славка се противопоставяше.

— Недей бе, Ленче — шепнеше тя.

— Их, каква си, Славке! Ще видиш, че е хубаво.

— Срамота е бе, Ленче.

— Срамота зер! Ако е срамота, няма да го прави кака — отговаряше също шепнешката Ленчето.

— Прави ли кака ти така?

— Прави я! И кака, и другарките й от гимназията. Те всеки ден се събират у дома. Колко пъти съм ги виждала в килера и в градината.

Това, вижда се, убеди Славка и тя се остави да върши Ленчето каквото ще с нея. По-голямкото момиченце си движеше бързо-бързо ръката и Славка почна да си опъва прострените, разтворени в тревата голи крачета.

— Нали е хубаво? — шепнеше Ленчето.

— Да — отговори задавено Славка.

Ленчето изведнъж й хвана ръчичката, тури я под своята роклица и зашепна:

— Хайде и ти на мене.

— Не ща — отговори Славка.

— Их бе, Славке, какво има. Нали ти казвам, че и кака, и другарките й си правят така една на друга.

Славка пак се убеди и двете деца почнаха едно друго да се пипат. По едно време Славка каза:

— Ленче, ако ни види някой?

Ленчето трепна, дръпна своята и Славкината поличка и двете се заогледваха изплашени. Додето те дигнат очи нагоре, Асен се бе отдръпнал от прозореца. След малко той чу да се шепне пак:

— Кой ще ни види тука? Майка ти я няма, а и бати ти Асен излезе.

— Да не си дойдат…

— Нали ще чуем, като хлопне пътната врата.

Момиченцата пак се умълчаха. Асен отново надникна над главите им. Ленчето пак пипаше Славка и само си бе опънало и свило една връз друга кълките. Асен виждаше как то трепери и се свива.

Славка повече не се противеше. Тя само още еднъж запита с прекъсван като от преглъщания глас:

— Наистина ли, Ленче, и големите правят така?

— Нали ти казвам, всеки ден ги гледам. Като я няма кака, те правят и пред мене. Аз ще те заведа да ги видиш — шепнеше също със задавен и прекъсван глас Ленчето. — Мене ме научи Невенка лелина. Аз ходя да спя при нея. Тя вика, че много ученички си правели, хем някои в клас.

— Ии, Ленче, ами да ги види учителят!

— Как ще ги види под чиновете? Като си турят краката един връз друг и вземат да ги стискат ей така…

Асен се отдръпна предпазливо от прозореца. Беше бледен и с трескаво светещи очи. Душата му бе пълна с потрес и в същото време той чувствуваше страшно полово възбуждение. Пристъпвайки внимателно, да не направи и най-малък шум, без да знае защо именно върши това, той си взе шапката, излезе на двора и се отправи, все дебнейки, към пътната врата, която не се виждаше от ъгълчето, дето бяха децата. Той я отвори, като пазеше да не скръцне, и също тъй я затвори. Избирайки преки и безлюдни улички, Асен скоро се намери вън от града, в старите еврейски гробища зад голямата воденица в края на улица „Княгиня Клементина“. Той седна на един грамаден надгробен камък и се помъчи да турне в ред хаоса от мисли, които хвучаха в главата му.

„А, ето какво било то! — мислеше си той. — Значи момичетата не само не са по-добри от нас, но са дори по-безсрамни. На такава възраст, още деца, съвсем деца!“

И той си спомни една брошура върху половите извратености, която бе чел преди година-две и която му се бе видяла пълна с прекалени работи. Там един учен лекар разправяше, че момичетата усвояват известния разпространен порок много по-рано от момчетата и му се отдават по-невъздържано, понеже техните интереси са по-затворени и главното им внимание е отправено към пола. Тогава това му се бе видяло почти невероятно, макар западният учен човек да доказваше твърдението си с множество лични наблюдения. Фактите, които се посочваха, му се виждаха измислици. Възможно ли е тия срамежливи малки момичета, които се изчервяват и бягат, като чуят някое улично хлапе да напсува, да вършат такива безсрамни работи? А сега сам се увери с очите си. Но по-важното е, че този случай му напомни неща, които той бе видял, ала не бе разбрал; в смисъла на които тепърва проникваше. Той си спомни например, че Славка много обича да сяда на коленете му разкрачена, като на конче, и постоянно току се върти. Спомни си, че еднъж бе взел на полите си Кинчето, Ленчено по-малко сестриче, едвам пет-шестгодишно дете; че то постоянно мърдаше неспокойно, разкрачваше се и му буташе така лакътя, като че му тикаше ръката между краката си. У тях са тъкмо пет момичета и малката очевидно бе видяла и научила твърде рано много работи. Асен си спомни и от своето детинство някои такива неща, на които тогава не е отдавал никакво особено значение. Спомни си например, че още твърде малък, преди да тръгне на училище, една тяхна съседка, Катя, хубава и здрава мома, много обичаше да го грабне на ръце и да го отнесе у тях, дето по цели часове играеше с него в шуместата градина. Тя го държеше в полите си, притискаше го до големите си поразкопчани гърди и лудо го целуваше. Той си спомни как често се случваше, че между разкрачените нозе на момата попадаше неговото коляно и как тогава Катя го задържаше по-дълго така, движейки се и дишайки изтежко, а той я гледаше, без да може да разбере какво върши тя. После изведнъж го стисваше до удушване, свиваше си нозете и той чувствуваше как тя цяла трепери и пъхти. Тогава той я запитваше в недоумение:

— Како Кате, какво ти е?

А тя се смееше, смееше цяла червена.

Обаче еднъж Катя си позволи нещо, което го разсърди и го накара да почне да бяга от нея. Когато играеха в градината, тя ненадейно му разкопча гащичките, пъхна си вътре меката като памук ръка, приказвайки му в същото време за най-незначителни работи и огледвайки се наоколо да не би да дойде някой. Той не знаеше как да се противопостави и стоеше като вцепенен, а тя в това време, пипайки него, бе бръкнала с другата си ръка в процепа на роклята си и правеше нещо, което Асен не разбираше. Изведнъж момчето се издръпна, закопча си гащичките и избяга. Оттогава той не се даваше да го доближи Катя и тя почна да води у дома си друго комшийско дете, мръсния и сополив Сандьо, който ходеше само по ризка.

Асен извика в паметта си сега множество дребни и едри такива случаи, които тепърва добиваха смисъл за него. Спомни си например, че когато отиваше по празник след обяд у лелини си, той почти винаги заварваше своята братовчедка, ученичка в класовете, да лежи с друга една ученичка, която живееше у тях. Те му направяха място да седне на леглото и после, приказвайки му, той чувствуваше, че ръцете им постоянно вършеха нещо под завивката, додето очите им светваха и се премрежваха и лицата им се зачервяваха. Спомни си и тяхната слугиня Ана, която тъй обичаше да се свре при него в леглото, когато домашните му биваха вечер на гости. Колко пъти тя се е притискала, треперейки цяла, додето той се развикваше и я изтикваше.

Асен, който бе хубаво дете, беше отрасъл по женските поли, та си припомни още много таквиз случаи, чието значение едвам сега разбираше.

„Ще рече, момичетата и жените вършат по-лоши работи дори от нас — помисли си той. — Ленчето казва, че много от ученичките в гимназията правели така. И да преувеличава, това дете все пак знае повече и от опитни възрастни мъже за тия работи.“

И душевният мрак стана още по-голям, и отчаянието на момчето още по-безизходно. То се огледа наоколо си и през главата му мина:

„Колко евреи и еврейки са погребани тука! Навярно и те са вършили такива свинщини! Даже още по-големи! Пък нали се любят с братовчедките си и се женят за най-близки роднини. И после — южната испанска кръв… Все пак ето на: спят си… Като че не е било… За щастие има край, има един изход от всичко.“

Асен скочи с едно внезапно решение да замине още тая вечер, да не чака утрешния ден, който кой знае какво люшване на другата страна може да му донесе. Сега той бе напълно уверен, че само при своите ще може да излекува болната си душа.