Винс Флин
Измяната (6)

5

Лимасол, Кипър

Вместо да кацне на международното летище в Лимасол, Газич избра по-заобиколен маршрут. Първо взе самолета от Букурещ за Атина, от там се качи на ферибота за Родос, където остана няколко дни. От Родос взе ферибота до Кипър. В пристанищата имиграционният и паспортен контрол беше много слаб или напълно липсваше. Бяха минали повече от десет седмици, откакто той се беше завърнал на острова, превърнал се за него във втори дом. Беше обикалял от държава в държава, стремейки се да изглежда колкото се може по-малко подозрителен. Преди да избухне бомбата, Газич вече беше решил, че ще залегне на дъното и ще се покрие за седмица-две в Америка. Такъв беше стилът му. Докато другите бързаха да се измъкнат от страната още в първите дни и часове след удара, той запазваше спокойствие и чакаше бурята да отмине.

До края запази хладнокръвие и разсъждаваше трезво. Ако побегнеш, след като си извършил престъпление, ще привлечеш внимание. Остани, гледай, обикаляй наоколо и никой няма да те забележи. Смеси се с тълпата от зяпачи, събрали се да зърнат кървавото зрелище. През онзи съботен следобед в края на октомври имаше много кръв. В началото дори не можа да оцени резултата от работата си. Всичко беше опасано от гъста димна пелена и останки. За щастие той не пропусна да си сложи тапите за уши, преди да детонира бомбата. Оказа се по-мощна, отколкото беше очаквал. Ако не бяха тапите, със сигурност тъпанчетата щяха да му се спукат.

Остана силно притиснат към дървото в продължение на десет секунди, със затворени очи, прикрил с тениската си устата и носа, без да диша. Когато отвори леко очи, денят се беше превърнал в нощ. Газич предпазливо излезе иззад дървото и тръгна по тротоара. Макар че не виждаше почти нищо, той бързаше да се измъкне, преди прахът и димът да са се разсеяли. Искаше да застане в първата група от минувачи. Въздухът бавно се прочисти и небето започна да се прояснява. Навсякъде имаше останки от взрива, счупени стъкла, парчета метал, тухли и дърво бяха осеяли целия тротоар. Когато извади тапите от ушите си, той чу за пръв път виковете за помощ. Отмина и продължи към подножието на хълма, от другата страна на улицата, срещу „Старбъкс“, където се беше отбил преди атентата.

Някакъв мъж го спря и го попита дали е добре. Газич още беше запушил с тениската устата и носа си. Той кимна, изкашля се и продължи да върви. Половин пресечка по-нататък се показа входът на паркинг и той за пръв път получи възможност да се обърне назад и да оцени разрушенията. Размерът на кратера изненада дори него. Огромната дупка се беше образувала върху двете пътни ленти и беше дълбока поне два метра. Сякаш метеор се беше забил в земята под остър ъгъл, тук, в центъра на Джорджтаун. Заради дима и огъня беше трудно да се прецени, но му се стори, че жилищните сгради от другата страна на улицата ги нямаше. Най-важното обаче, Газич преброи само една лимузина, която се беше преобърнала като някаква безпомощна костенурка. Другата лимузина навярно беше изпепелена от взрива.

Докато тълпата от зяпачи се увеличаваше, Газич все повече се отдалечаваше. С всяка следваща крачка той изтръскваше праха от дрехите си. Минути след това започнаха да пристигат линейки и коли на пожарната, което само засили хаоса и напрежението. Когато суматохата достигна връхната си точка, той спокойно пресече по Уисконсин Авеню и измина останалите четири пресечки до мястото на улица Т, където беше паркирал колата си.

Двайсет минути по-късно Газич излезе на междущатско шосе №95 и се насочи на север.

Докато караше, се преоблече, без да рискува да спира. По тези места патрулираха прекалено много ченгета. Смъкнал стъклата до долу и настроил автомобила да не превишава разрешената скорост, той изтърси пепелта от косата си и си сложи нова тениска и джинси. Когато пресече щатската граница и влезе в Делауеър, най-накрая се поотпусна. По радиото непрекъснато повтаряха една и съща информация, той го изгаси и продължи да пътува в тишина. След няколко часа изостави колата в Нюарк и взе влака за Манхатън. Вече си беше резервирал стая в хотел „Шератон Тауърс“ близо до Таймс Скуеър — хиляда и седемстотин стаи, много туристи и почти пълна анонимност. Беше си купил два билета за някакво представление за вечерта и след като пристигна, ги взе от рецепцията, преди да се качи в стаята си. Не му се ходеше на никакво представление. По-скоро би отишъл в някой от луксозните стриптийз клубове и би прахосал пачка банкноти. Но след като се представяше за турист, трябваше да се държи и като такъв.

Когато се качи в стаята си, включи телевизора и моментално го напуснаха всякакви мисли за представления, стриптийз клубове или каквито и да е други забавления. Не можеше да повярва как успехът му се беше разминал на косъм. Беше пропуснал мишената. Кандидатите бяха живи, а съпругата и още доста други хора — мъртви. Газич знаеше, че не е виновен за провала. Човекът му беше казал по телефона, че те ще са във втората лимузина. Тази, която беше взривена. Но дали поръчителят щеше да му повярва? Дали нямаше да поискат от него да направи втори опит? Той вече имаше готов отговор. При цел като тази имаш право само на един изстрел. Всичко останало е равносилно на това да си подпишеш смъртната присъда.

През онази нощ Газич почти не спа, въпреки че се възползва от минибара в стаята. Веднага щом на другата сутрин магазините отвориха, той си купи електронен секретар с възможност за работа в Интернет. Бяха му платили авансово един милион долара и му бяха обещали още един при успешно привършване на задачата. Газич беше убеден, че си е заслужил и втория милион. Поръчителят го беше уверил, че източникът им на информация е безупречен. Всичко, което зависеше от босненеца, беше извършено перфектно. Провалът беше по вина на източника и той нямаше намерение да търпи загуби заради това.

Влезе в електронната поща с помощта на паролата, която му бяха дали, и отвори кутията с непрочетени писма. Имаше едно ново. До голяма степен пишеше това, което очакваше. Обвиняваха го, че се е провалил. Атентаторът бързо написа кратък отговор със своите съображения за виновните. Накрая поиска да му преведат останалата част от хонорара и изключи секретаря. През следващите четирийсет и осем часа те не го оставиха на мира. В началото нещата значително се влошиха, после леко се подобриха. И двете страни отправяха закани, тъй като и двете бяха в състояние да ги изпълнят, макар и никога да не се бяха виждали лично. Едната страна имаше парите и вероятно можеше да намери средства за нанасяне на удара, но другата притежаваше уменията и решителността да го стори. В крайна сметка се оказаха в патова ситуация. Война, в която никоя от страните не искаше да воюва.

Накрая поръчителят постави искане за второ покушение срещу живота на кандидатите и призна, че неговият източник е предал невярна информация. Тъй като поръчката не беше изпълнена, го попитаха дали ще се съгласи на по-малък хонорар. Той им отговори, че си иска пълния хонорар и че е готов безплатно да убие източника им. Пазариха се още известно време, докато накрая не се спряха на сумата от седемстотин и петдесет хиляди. Когато парите пристигнаха по сметката му в швейцарската банка, Газич въздъхна облекчено, но спокойствието нямаше да трае дълго. На следващия ден се обади на банкера си и му даде инструкции да прехвърли парите. После замина с влак от Ню Йорк на север, за да започне десет — седмичното си блуждаене към дома. През цялото пътуване не можа да се отърси от неприятното чувство, че тази задача ще му излезе през носа.

Когато най-накрая слезе от ферибота и кракът му стъпи в пристанището на Лимасол, се усмихна. Беше пропътувал две трети от земното кълбо, без да предизвика и най-малкото подозрение от страна на полицейските и разузнавателните служби. Може би притесненията му бяха силно преувеличени. Не му беше за пръв път. Газич метна чантата си на рамо и тръгна към стоянката на такситата. Внезапно силно му се прииска да зърне поне няколко познати лица. Да разбере какво е станало на острова, докато е отсъствал и най-важното, дали някой не го е търсил.

Включи мобилния си телефон и набра един местен номер. След няколко позвънявания вдигна жена и Газич каза само:

— Андреас.

Изчака, докато жената предаде слушалката на хазяина му и се нареди на опашката за таксита. Беше разговарял с хазяина преди два дни и го беше попитал дали някой не е питал за него. В подобен въпрос нямаше нищо необичайно или подозрително. Газич често съобщаваше в последния момент, че ще пътува, и понякога отсъстваше цял месец. Това пътуване беше продължило по-дълго от обикновено и Андреас беше изразил безпокойството си, когато Газич за пръв път му се обади преди месец. Босненецът го беше излъгал, че група прекалено старателни правителствени войници са го арестували в Дарфур. Андреас се интересуваше само Газич да си плаща наема навреме и да не закача дъщерите му. Пет от тях работеха в кафенето и бяха невероятно красиви. Офисът на Газич се намираше на третия етаж над кафенето. Когато се намираше на острова, той почти всеки ден се хранеше долу.

— Ало — обади се Андреас.

— Как си, приятелю?

— А, Гаврило, прибра ли се най-накрая?

— Да.

— Добре, тогава да се видим довечера. Какво ще кажеш?

— Става.

— В колко?

— Към девет. Първо трябва да свърша някои неща.

— Ще ти запазя маса и бутилка от любимата ти рецина.

Преди Газич да отвърне, гъркът затвори. Остана загледан в телефона за секунда, след което се качи в чакащото такси.