Винс Флин
Измяната (19)

18

Рап отвори вратата на пътническата кабина и влезе в херметизирания товарен отсек на самолета. Затвори вратата и се облегна на нея. Металният под беше изцапан с кал и машинно масло на местата, където бяха разтоварвали техника и сандъци. Отсекът се осветяваше от три лампи на тавана. С изключение на контейнера с форма на полумесец, закрепен с ремъци, пространството беше празно. Рап погледна лъскавия алуминиев сандък без никакъв ентусиазъм. Подсъзнателно се беше надявал да избегне този момент, да остави някой друг да се занимае с това. Някой, който е по-мотивиран от него. Сигурен беше, че ще се намерят достатъчно агенти от Тайните служби, които биха се отказали и от служебната си значка, за да ги оставят насаме с Газич за пет минути. Може би дори самият новоизбран президент би искал да навести босненеца и да го поразпита „с пристрастие“.

Помъчи се да се концентрира върху предстоящото, но думите на Брукс не излизаха от главата му. Беше се оставил двайсет и няколко годишна агентка новобранец да му влезе под кожата и да внесе смут в душата му до такава степен, че накрая чак му идваше да фрасне един, за да я накара да млъкне. Заради нея беше влязъл в товарния отсек — не искаше да я слуша повече. Не беше добре и го знаеше. Но просто не искаше да го чува. Особено от човек, когото почти не познаваше.

Тъй като оставаха само два часа полет, не можа да измисли нищо друго за оправдание да се измъкне. Официалният правилник за провеждане на разпитите беше доста категоричен относно ситуациите, които не са спешни. Размекваш задържания, като го лишаваш от представата за време и пространство. В същото време се запознаваш с наличната информация за биографията му. После много внимателно обмисляш плана си за нападение, както прокурорът подготвя въпросите, с които да уличи обвиняемия пред съда. Само дето тук няма нито адвокат, който да протестира, нито съдия, който да приеме протеста.

Започваш с въпроси, на които вече знаеш отговорите. Така, ако задържаният излъже, ти имаш повод да му създадеш известни неудобства, докато той не каже истината. И когато накрая го стори, продължаваш със следващия въпрос. Ако е искрен, продължаваш напред. Ако лъже, в действие влиза методът на болката и удоволствието. И така се процедира, докато не накараш задържания да бъде искрен. Едва тогава преминаваш към важните въпроси.

Обикновено минималното време, необходимо да дезориентираш пленника, е двайсет и четири часа. Газич лежеше в контейнера от тринайсет часа. Не беше идеален вариант, но пък босненецът имаше четири огнестрелни рани, и то на много чувствителни части от тялото. За последно инжекция с морфин му беше бита на летището в Германия. Всеки момент обезболяващото щеше да престане да действа и болката отново щеше да атакува Газич на вълни — всяка следваща по-силна от предишната.

Рап доближи алуминиевия сандък и хвана дръжката. Предната стена на контейнера беше покрита изцяло от две заключващи се врати. Нямаше причина за притеснение, че Газич ще се опита да избяга. Той завъртя дръжката на деветдесет градуса и отвори едната врата. Отвътре контейнерът беше облицован със сив звукоизолиращ стиропор. Сандъкът беше дълбок метър и половина и широк два и половина. Рап отвори и другата врата.

Светлината проникна в тъмната камера и сянката на Рап падна върху тялото на Газич. Босненецът беше завързан на найлонова носилка, на височина само десетина сантиметра от пода. Крачолите му бяха отрязани, за да може Стробъл да почисти и да превърже коленете му. Превръзките бяха бели и чисти, без никакви следи от кръв. Заради ремъците и белезниците, с които беше здраво прикрепен към носилката, дори и босненецът да беше напълно здрав, щеше да му е доста трудно да се измъкне. А с рани като неговите беше напълно невъзможно.

Газич примижа от внезапно нахлулата светлина и леко обърна глава, за да види каква е тази фигура, надвесила се над него.

— Да не е време за поредната ми порция?

Рап се засмя.

— Да… филе миньон и бутилка първокласно каберне.

— Предпочитам бордо.

— Страхотно. Значи, освен че си терорист, си и любител на скъпите вина.

— Не. Просто мразя Америка. — Газич се усмихна и показа белите си зъби. Между горните предните два зъба имаше разстояние.

Рап не се беше замислял върху тази възможност — че босненецът може да мрази Съединените щати.

— Значи имаш сметки за уреждане с Америка?

— Да не би другите да нямат?

— Не. Всъщност се погаждаме доста добре с останалите хора. — Когато очите на Рап свикнаха с тъмнината, той забеляза, че босненецът се поти. — Искаш ли още морфин?

Газич се поколеба. Не беше глупак и много добре знаеше как се играе играта.

— Да знаеш, че никак не ми допадна. Особено след като така вероломно се промъкна зад гърба ми.

— В Кипър ли?

— Скри се зад вратата като жена. Също както вашите пилоти обичат да хвърлят бомбите си от небето.

Рап отново се изсмя.

— Да, а вие босненските сърби сте прочути с честната си борба! А честно ли беше да обкръжите хиляди мюсюлмански жени и деца и да ги избивате като животни?

— Не разбирам за какво говориш.

— Аха, значи не си от Босна, така ли?

— Грък съм.

Рап поклати глава.

— Не те бива да лъжеш, но ще си поиграя още малко с теб. Какво правеха снощи руснаците в офиса ти?

— Не знам. Никога преди не съм ги виждал.

— И онзи на улицата ли не си го виждал? Седналия в паркираната кола… Застреля го ей така, въпреки че не го познаваше.

— Не знам за какво говориш.

За пръв път Рап си помисли, че Газич може и да не е чак толкова хитър.

— Видях те как вървеше по улицата, приближи се до отворения прозорец на колата и стреля два пъти в сърцето на руснака. После се изправи и се престори, че разговаряш с него. Накрая си тръгна и се чупи през покривите.

Газич се раздвижи на носилката. След дълго мълчание отговори:

— Беше заради несъгласие.

— Значи все пак ги познаваш?

— Не.

— А между кои беше несъгласието?

— Между един мой приятел и тези руски гангстери.

Рап го изгледа недоверчиво. Дали пък нямаше връзка между атентата в Америка и акцията на руснаците в Кипър? Щом се захванеше с мнимия Зуков, бързо щеше да разбере. Нямаше да е трудно да го пречупи.

— Собственикът на кафенето?

— Да.

— Интересно.

— Защо? — Газич стисна очи от болка.

— Защото той каза, че руснаците са търсели теб.

— Той не е добре с главата. Дължеше им пари. Те го заплашиха и аз се намесих, за да го отърва от неприятностите. Ние, гърците, държим един на друг и си помагаме, когато можем.

Търпението на Рап беше на изчерпване, което си пролича и от погледа, с който изгледа пленника.

— Виж сега, аз не съм от най-търпеливите и затова ще мина направо към същността. Много добре знам кой си. Знам, че не си грък и че руснаците бяха дошли да те убият. Знам и че преди два месеца и половина ти беше във Вашингтон.

— Мисля, че ме бъркаш с някого. Заблуден си.

— Заблуден, така ли? Може да съм много неща, но не и заблуден. Сега ще ти кажа кой съм. Аз съм последният човек на земята, когото ти би искал да ядосаш, ако ме познаваше. Не съм много горд с това, което се налага да правя, но след всяка следваща лъжа, която ти така нагло изричаш, и малкото ми останала симпатия към теб е на път окончателно да изчезне.

— И без това не ми приличаш на човек, на когото му пука.

— Напротив, ще се изненадаш, че е така.

— Пука ли ти за истината, за правдата? Готов ли си да се примириш с мисълта, че американската ти самоувереност и напереност може да са заслепили обективната ти преценка. Би ли приел, че може би не аз съм човекът, който ти трябва?

Рап се ухили и се почеса по наболата черна брада.

— Боже… ама ти дори не разбираш колко си загазил.

— Искам да говоря с адвокат.

— Адвокат! — Той се изсмя. — И ти си един шегаджия. Ами аз май забравих да ти покажа полицейската значка. — Опипа джобовете си. — А, вярно, забравих. Нямам значка. — Наведе се по-близо до пленника. — Няма да има нито адвокати, нито съдии. Само един доста болезнен за теб разпит, признание и накрая екзекуция. Предвид изказаното току-що от теб мнение деветдесет и пет процента съм сигурен, че събитията ще протекат именно по този сценарий.

Газич облиза устните си и примигна няколко пъти. Думите на Рап не оказаха почти никакво въздействие върху него поради факта, че в момента той беше зает да се бори с чудовищната болка, обхванала цялото му тяло.

— А останалите пет процента?

— В сравнение с вариант А е много повече за предпочитане, но, изглежда, не се отличаваш с голям прагматизъм, за да избереш него.

— Какъв е вариант Б?

— Казваш ми всичко: кой те е наел, как си го планирал, къде са парите. Всичко. — Газич явно започна да претегля възможностите си и Рап добави: — И двамата много добре знаем, че рано или късно ще си кажеш и майчиното мляко.

— Ами тогава давай, помъчи ме. Като те гледам, сигурно изпитваш удоволствие от насилието.

— Предпочитам по-цивилизованите методи.

— И като приключиш с мен, после какво?

— Ще изгниеш в затвора до края на живота си. След трийсет години може и да те освободят под гаранция. Не знам. — Той гледаше отговорът му да звучи колкото се може по-правдоподобно. Все пак трябваше да даде малко надежда на пленника. — Отгоре ще решат какво да те правят.

— Подобна перспектива не ми изглежда обещаваща.

— В сравнение с месеците на изтезания и последваща екзекуция според мен е много обещаваща даже.

— Няма ти да лежиш в затвора.

— Аз не съм взривил колата-бомба, която уби съпругата на новия президент. — Рап забеляза как Газич примигна и извърна очи. Думите му бяха попаднали в десетката.

— Първо ми дайте морфин. Искам да обмисля предложението.

Мич си каза, че времето е на негова страна, и отвърна:

— Добре. Ще ти покажа, че американците могат да бъдат много добри. Ще ти бия инжекцията и после…

В този миг от кабината излезе Брукс, която държеше в протегнатата си ръка сателитен телефон.

— Търсят те спешно.

— Добре. — Той отново се обърна към Газич: — Ще дойда пак след минута. — Изправи се и тръгна да затваря вратите на контейнера.

— Какво стана с морфина? — извика босненецът.

Рап затвори вратите и виковете на Газич секнаха зад звуконепроницаемите стени.

— Кой е? — попита той.

— Директорът Кенеди.

Рап взе телефона от Брукс.

— Какво има?… Абе, вие там да не сте се побъркали?