Винс Флин
Измяната (20)

19

Овалният кабинет, Вашингтон, окръг Колумбия

Духът беше изпуснат от бутилката. Това беше ясно на Кенеди и тя разбираше, че връщане назад няма. Главният прокурор Стоукс и директорът на ФБР Роуч се бяха надвесили над президентското бюро и всеки от тях по отделен шифриран телефон даваше нареждания на хората си да се размърдат и да действат. Сегашният и бъдещият президенти разговаряха непринудено, все още седнали на тапицираните столове пред камината. Новината, че е заловен убиецът на съпругата му, размекна Алекзандър и стената между него и Хейс мигом се стопи. След края на изборите Кенеди беше виждала Алекзандър само два пъти. И двата пъти бъдещият водач на Свободния свят беше унил и замислен, което изобщо не беше характерно за харизматичния четирийсет и пет годишен красавец от Джорджия. Последната новина сякаш запали отново у него искрата и енергията, които бяха угаснали след гибелта на жена му.

Кенеди гледаше как разговарят двамата президенти и някак от само себе си в съзнанието изплуваха фотографиите, които Бейкър беше показал преди няма и двайсет и четири часа. Като се имаше предвид поведението на Алекзандър през последните няколко месеца, той едва ли знаеше за изневерите на жена си. Но Айрини беше виждала в живота и по-странни неща. Във Вашингтон беше пълно с богати и властни личности с доста нетипични брачни взаимоотношения. Инстинктът подсказваше, че Алекзандър е напълно искрен в скръбта си, но политиците бяха заблуждавали неведнъж дори нея. Томас Стансфийлд, нейният духовен учител и наставник, беше казвал, че политиците са по-добри актьори и от холивудските. Те играеха на сцената на реалността, пред жива публика, най-малко три или четири пъти дневно. И често се налагаше да импровизират, без да имат време за каквито и да било репетиции.

Що се отнасяше до Алекзандър обаче, в неговата мъка имаше нещо много истинско и неподправено. Може би просто се искаше да е така. При мисълта за противното тя потрепери. Най-много се искаше да вярва, че той е добър по душа. Човек, когото да подкрепи. И ето сега всичко излизаше наяве. Едва сега разбра какъв е бил планът на Хейс, какво е искал да направи той за нея и за ЦРУ. Хейс беше съзрял в пътуването на новоизбрания вицепрезидент Рос възможност за действие и не беше пропуснал да се възползва от нея. Рос и Кенеди не се понасяха. Алекзандър беше делегирал буквално всички правомощия, отнасящи се до националната сигурност, на своя подгласник, бившия директор на Националното разузнаване. Новоизбраният президент се беше съсредоточил върху вътрешните работи и икономиката, а Рос — върху отбраната и разузнаването. Или прочетено между редовете, Кенеди щеше да изхвърчи от поста си веднага след клетвата на новата президентска двойка.

В момента Хей се опитваше да покаже на Алекзандър, че Кенеди и хората наистина си вършат превъзходно работата и че никой разумен държавник не би се отказал от тях само защото заместникът му ги недолюбва. На всичкото отгоре този заместник страдаше от нарцисизъм. Макар в подобен вид реклама да нямаше нищо лошо, Айрини съзираше един възможен проблем. Този проблем сигурно не беше останал незабелязан и от президента, но той се придържаше към принципа „целта оправдава средствата“. Името на проблема беше „Мич Рап“. Той по-скоро би се оставил да му направят клизма, отколкото да си има работа с Министерството на правосъдието. И като се добавеше и медийният ураган, който неминуемо щеше да последва, мрачното настроение на Рап беше гарантирано за месеци напред. Разбира се, тя би могла да остави инициативата в полето на президента, но Рап щеше страшно да се ядоса, задето подобна операция е била огласена и следователно щеше да бълва огън и жупел.

Кенеди стана и пристъпи към Хейс и Алекзандър. Двамата прекъснаха разговора си и се обърнаха към нея в очакване.

— По-добре ще е да информирам Мич за промяната в плановете. Моля да ме извините, ще сляза в Ситуационната зала и ще му се обадя от там.

— Ще дойдем с теб — отговори Хейс. — Много искам да го поздравя за успеха.

— А аз много искам да му благодаря — добави Алекзандър.

Кенеди примигна учудено.

— Мисля, че идеята не е много добра. Поне не и в момента.

Алекзандър я погледна объркан.

— Но защо?

Президентът Хейс се изсмя:

— Мич не обича светлината на прожекторите. Няма да му хареса много.

— Напълно сте прав, сър.

Хейс, изглежда, доста се забавляваше от факта, че Рап ще се изнерви от сервираната му ситуация. Алекзандър обаче не разбра това и се намръщи.

— Той не е като нас — обясни му Хейс. — Ние даваме мило и драго всички да видят наградите ни, закачени на стената. Неговите медали и похвали са прибрани в сейф в Ленгли и бас държа, че той нито веднъж не се е докосвал до тях. Прав ли съм? — Въпросът беше към Кенеди.

— Да, сър, така е.

— Познаваш ли го? — Хейс попита Алекзандър.

— Не, но съм слушал много за него.

— Не вярвай на това, което говорят хората. Особено ако думите са на твоя вицепрезидент.

Кенеди реши, че сега е най-подходящият момент да излезе от кабинета.

— Щом свърша долу, ще се върна и ще ви информирам за разговора.

Тя излезе през чакалнята и мина по стълбите и през столовата на Белия дом. Спря се пред вратата на Ситуационната зала и взе баджа с баркода, който беше закачен на ревера на сакото й. Допря го до сканиращото устройство и след малко се чу леко изщракване. Малка камера, монтирана над вратата, следеше внимателно всяко нейно движение.

Вратата се отвори и след като влезе, тя беше посрещната от гладко избръснат мъж в цивилни дрехи, но с ясно различима военна осанка.

— Майор Хансън, предполагам.

— Тъй вярно, госпожо.

„Още един морски пехотинец“ — каза си. Те винаги отговаряха като по военна команда. В продължение на трите месеца основна подготовка им го внушаваха, докато не започнат да го повтарят безпогрешно и насън.

— Обади се, моля те, в Центъра за глобални операции и им кажи да ме свържат с господин Рап. Ще говоря с него от конферентната зала.

— Да, госпожо. Нещо друго, госпожо?

Мислеше да му каже да спре с тези военни клишета, но разговорът беше по-важен за нея в момента.

— Само ме свържи, ако обичаш.

Кенеди отиде в конферентната зала и остави чантата си на масата. Докато чакаше обаждането, се опита да отгатне колко ядосан ще е Рап по скалата от едно до десет. Това щеше да е един от редките случаи, в които се налагаше да реагира остро на поведението му. Не беше в стила и можеше да си навлече неприятности от своенравния оперативен офицер от ЦРУ. Често най-ефективният начин за справяне с него беше да го остави да си излее яда по отношение на цялата система. Ако проблемът не беше в нея и тя нямаше вина, Кенеди посрещаше спокойно емоционалните изблици на Рап и го караше да се чувства неудобно, задето си го е изкарал на нея. Надяваше се и тази сутрин да стане така.

Големият бял телефон иззвъня само веднъж. Айрини грабна слушалката и се представи. Гласът от другия край на линията я помоли да изчака и секунда по-късно се обади женски глас. Беше агент Брукс. Кенеди поиска да говори с Рап и отново изчака.

Около половин минута по-късно той троснато попита:

— Какво има?

— Знам, че няма да останеш много доволен, и затова няма да увъртам. Президентът току-що каза на наследника си, че си открил Газич и че пътуваш за Щатите. — Тя направи пауза, преди да продължи със следващата част, която щеше да го ядоса най-много. Колебливо добави: — Алекзандър иска виновникът да бъде изправен пред съда.

Когато кацнеш, ще бъдеш посрещнат от хора на ФБР. Те ще арестуват официално пленника.

Последва петсекундно мълчание.

— Абе, вие там да не сте се побъркали?

Кенеди си пое дълбоко дъх и отговори:

— Не.

— Този тип е терорист. Наемен убиец. Чужденец, който само господ знае колко паспорта и фалшиви имена има. Та аз го отвлякох, за Бога!

— Е, и?

— И — извика Рап — погледни картината в перспектива. Помисли за тактиката. Не искам от ФБР да ме засипят с въпроси за това как си провеждам операциите.

— Ще им наложим ограничения.

— Глупости! Знаеш, че няма да можеш. Ако започнат съдебен процес, този боклук ще получи адвокат, а значи аз ще трябва да седя поне една седмица на една маса и ще ме разпитват някакви си социалисти, които работят благотворително за шибаната „Амнести Интернешънъл“!

— Мич, много добре знаеше, че никога няма да го допусна.

— Няма как да ми обещаеш подобно нещо. Само след година, когато около случая се разшуми, ти дори няма да си на този пост, за да ме защитиш. Ще пишеш мемоарите си и ще изнасяш речи и лекции за по хиляда долара.

Кенеди очакваше подобна реакция, но не точно такава.

— Мич, не виждам какъв е проблемът. Нали си сигурен, че този е нашият човек. Вероятно имаш конкретни неопровержими доказателства срещу него.

— Не и от онези доказателства, които могат да минат пред съда!

— Да не си измъкнал признанието с мъчения?

— Не — измърмори Рап.

— Не звучиш убедително.

— Не съм измъкнал признанието с мъчения.

— Тогава какъв е проблемът?

Той отново промърмори нещо, изруга и отговори:

— Прострелях го.

— Можем да се оправим. Сигурна съм, че си имал основателни причини.

— Прострелях го четири пъти.

— И още е жив? — сепна се тя.

— Целта ми не беше да го убия.

Кенеди се хвана за челото.

— Господи! Само не ми казвай, че си му пръснал капачките на коленете! Не ми казвай, че си го изтезавал.

— Не!

— Тогава защо ти трябваше да стреляш четири пъти по него?! Нали си точен стрелец!

— Дявол да го вземе. Ти направо ме убиваш с твоите въпроси.

— Аз ли те убивам? Занасяш ме. Мич, трябва да ми помогнеш. Трябва да ми обясниш защо си прострелял пленника четири пъти, защото когато кацнеш, ФБР ще приберат задържания и със сигурност ще искат да ти зададат същите въпроси.

— Повярвай ми, няма да го разбереш.

— Все пак опитай.

— Ти работиш зад бюро, а аз — на невидимия фронт.

— Мичъл!

— Той беше въоръжен, аз бях на негов терен и действах без подкрепления. Освен това бяха въвлечени и други хора.

— Къде бяха останалите от екипа?

— Забавиха се на летището.

— И ти не можа да ги изчакаш?

— Не.

— Или не искаше да ги изчакаш?

— Да, Айрини. Исках да си остана самотният каубой, за да мога да обера всички лаври. Чуй какво ще ти кажа. Ще взема да накарам пилота да слезе на хиляда и петстотин метра, ще отворя люка на товарния отсек и ще изритам този боклук в океана, а вие всички ще ме цунете отзад.

— Мич, не съм казала, че си искал да обереш лаврите, само се опитвам да…

— Да поставяш думите ми под съмнение на хиляди километри от мен.

— Не поставям нищо под съмнение. Опитвам се да разбера какво се е случило, за да измисля какво да кажа на ФБР.

— Повтарям: бях на негов терен, той вече беше убил двама души и нямах време да чакам подкреплението.

— Но защо трябваше да стреляш по него четири пъти?

— Този тип е добър. Аз бях сам и трябваше да го обезвредя възможно най-бързо.

— Какво имаш предвид под „обезвредя“?

— Да го осакатя.

Кенеди се замисли върху чутото.

Рап прекъсна напрегнатото мълчание:

— Този не е от хората, които вдигат ръце, като им извикаш „стой, не мърдай“.

— Значи първо си стрелял, а после си задавал въпроси.

— В общи линии.

— Къде точно го простреля?

— По един път във всяко от коленете.

— Това прави два пъти.

— И още по един път във всяка от дланите.

— Направо си го разпънал на кръст.

— Не, ако исках да го разпъна на кръст, щях да го прострелям в стъпалата.

Кенеди започна да си представя мрачната картина.

— Не мислиш ли, че си попрекалил?

— Айрини, ще ти го кажа само още веднъж. Аз съм този, който рискува задника си, за да спипа атентатора. С очите си видях как очисти двама души за няма и десет минути. И никой от тях нямаше шанс да се спаси. Този наистина е добър. Аз бях човекът на терена и от мен зависеше да взема решението. Който поставя решенията ми под съмнение, да върви да се гръмне.

— И аз ли?

— Да, и ти. И президентът Хейс, и наследникът му Алекзандър, и всеки друг, който иска да ме направлява от удобния си кожен стол. Дори знаеш ли какво? Следващия път, когато нещата се оплескат, вие всички ще трябва да си вдигнете бюрократските задници, да се хванете за оръжието и да излезете в реалния свят, за да видите дали там всичко е честно и справедливо. Опитайте се по честен път да хванете човек като Газич и той ще ви пръсне главите, преди да сте успели да му извикате „стой“.

Кенеди стисна силно слушалката и се загледа в облицованата с дърво стена.

— Свърши ли? — попита го накрая тя.

— Да, свърших. Щом кацна, си грабвам шапката и се качвам на следващия самолет.

— Какво искаш да кажеш?

— Качвам се на първия самолет, който да ме отведе колкото се може по-далеч от Вашингтон.

— Не можеш да го направиш, Мич. Трябва да ни докладваш, а после и от ФБР ще искат да разговарят с теб.

— Е, аз свърших по-трудното. Вие мислете как ще продължите да разигравате цирка, защото аз нямам намерение да участвам в него.

— Не можеш…

Линията прекъсна. Кенеди се вторачи в бялата слушалка и поклати глава. Не познаваше друг като Мич Рап, който да е в състояние да я изкара от кожата до такава степен.

Вратата на конферентната зала се отвори и Хейс и Алекзандър влязоха.

Хейс видя, че Кенеди държи слушалката, и я попита:

— Мич ли е? Дай ми да говоря с него. Искам да му предам благодарностите си, а и Джош сигурно би искал същото.

Тя поклати глава.

— Има някакви технически проблеми.

— Ами накарай да ги оправят. Нашите хора са факири когато става въпрос за техника.

— Може би ще трябва да почакаме. Стори ми се, че Мич в момента е зает.

Хейс погледна Алекзандър, после отново Кенеди.

— Добре. Може пък Мич да се отбие при нас през седмицата и тогава ще му благодарим лично.

— Сигурна съм, че ще го оцени и ще бъде трогнат, сър — любезно излъга директорът на ЦРУ.