Винс Флин
Измяната (54)

53

Белият дом, Вашингтон, окръг Колумбия

Кенеди стискаше дамската си чанта в едната ръка и всекидневния доклад за президента или ВДП в другата. Вече бе загубила бройката колко пъти сама беше връчвала ВДП на президента Хейс, но през последните години това се беше случвало поне четири пъти седмично. ВДП на практика представляваше строго секретен вестник, подготвян от Службата за анализи и печат към ЦРУ. Хейс го четеше всяка сутрин заедно с няколко други несекретни вестника.

Тя спря пред личната трапезария на президента и се усмихна на агента от Сикрет Сървис, застанал на пост. Директорката на ЦРУ не беше спала добре, но Рап нямаше никаква вина за това. Когато Кенеди си легна, той беше на летището и се приготвяше за излитане. Апартаментът на Грийн беше почистен основно, а труповете — откарани далеч от мястото. В момента я тормозеха други проблеми. Трябваше всичко да стане, както го беше замислила, иначе положението щеше да стане още по-жалко. Най-трудното беше да спечели доверието на няколко личности. Личности, които носеха значки и се бяха клели да спазват закона и да защитават конституцията. В замяна можеше да им предложи само възстановяване на справедливостта. Нямаше съмнение. Алтернативата беше да излезе и да направи публично разкритие, а после да гледа безпомощно как Америка потъва в хаос и повсеместна параноя.

Кенеди почука на вратата и влезе. Президентът Хейс седеше на личната си маса. Беше с бяла риза и вратовръзка. Както винаги той беше взел четирите вестника: „Ню Йорк Таймс“, „Вашингтон Поуст“, „Вашингтон Таймс“ и „ЮЕе Ей Тудей“. Стюардът му, Карл, ги подготвяше всяка сутрин.

— Айрини — президентът се надигна бавно, — мисля си, че точно тази част от работата ще ми липсва най-много.

Тя дочу някакъв шум откъм кухнята.

— Имате предвид готвенето на Карл ли?

Президентът се засмя.

— Какво толкова необикновено има в купа с боровинки и половин грейпфрут?

Карл се показа иззад ъгъла с чиния в ръката и каза:

— Вината не е моя, че минахте на здравословна храна. — Той постави чинията между вестниците и се обърна към гостенката с много по-любезен тон: — Как сте тази сутрин, директор Кенеди?

— Благодаря, добре, Карл.

— Броите минутите до оттеглянето му от поста?

— Няма да е същото, нали?

— Да, колко тъжно. Спомням си как веднъж ми вадиха зъб. И тогава бях много разстроен.

Президентът се засмя на шегата. Обичаше закачките на стюарда с филипински произход.

— Какво искате за ядене? — обърна се Карл към Кенеди. — И моля, само не си поръчвайте другата половина от грейпфрута.

Тя възнамеряваше да си поиска точно това, но за да не разочарова Карл, отговори:

— Какво ще кажеш за един омлет?

— Ще имате най-вкусния.

Той отново се скри в кухнята. Кенеди се обърна към президента и му подаде ВДП.

Хейс го взе и го подържа замислено във въздуха.

— През живота си никога не съм съжалявал за нищо каза. — Особено след като се разболях от Паркинсон.

— И това е една от най-възхитителните ви черти, сър.

— Е, както Карл уместно подметна, минутите ми изтичат и днес сигурно ще ме подлудят. Затова още сега искам да ти кажа колко много значиш за мен.

— Благодаря ви, сър.

— Наистина е така, Айрини. Ти нито веднъж не ми даде неразумен или прибързан съвет. Ще ми липсват закуските с теб. — Той я прегърна силно. — Ще ми дойдеш на гости в Охайо. Сигурно ще взема при мен и Карл.

Двамата се засмяха и отново седнаха. Карл донесе на Кенеди чай и доля кафе в чашата на президента. Хейс прехвърли ВДП, но с неохота. До края на мандата му оставаше малко повече от ден и от него вече не зависеше почти нищо. Освен това в момента мислеше за нещо друго.

— Значи си сигурна, че Рос и Гарет са изфабрикували гнусната статия в „Таймс“?

— Да — отвърна тя с абсолютна увереност.

— Той ми се обади вчера.

— Кой? — попита тя, макар и да знаеше отговора.

— Рос. Каза, че иска да заровим томахавката на войната.

— И това добре ли е?

— Не му вярвам.

— Тогава се доверете на интуицията си.

Хейс погледна притеснено през прозореца.

— За какво иска да говорите?

— За някакво помилване. — Президентът се обърна към нея. — И за теб.

— За мен? — престори се на изненадана Айрини.

— Да. Каза, че досега е имал погрешно мнение за теб.

— Интересно. — Кенеди знаеше всичко за срещата и допускаше, че Рос и Стоукс ще поискат помилването, но не знаеше, че ще намесят и нея толкова директно.

— Да — отвърна скептично Хейс. — Мисля, че си е наумил нещо.

— Възможно е. Искате ли да присъствам и аз?

Хейс помисли и кимна.

— Не искам никакви удари в гърба през последния ми ден на поста. Ако има да ми казва нещо, да го каже и пред теб.

— Добре.

Омлетът на Кенеди пристигна, идеално изпържен. Тя винаги предпочиташе леки храни.

Беше решила да не казва на Хейс за последните разкрития. Не че не му вярваше. Той беше изпълнявал дълга към нацията с пълна всеотдайност и заслужаваше да се оттегли от поста спокойно, без никакви афери и скандали.

Кенеди чу тежки стъпки откъм Овалния кабинет за нея и се обърна точно когато Джак Уорч, заместник-директорът на Сикрет Сървис, влезе в трапезарията.

— Виж кой ни е дошъл на гости — каза Хейс.

— Добро утро, господин президент, директор Кенеди. Уорч застана отстрани на масата. — Как се чувстваш в последния ви ден?

— И утре съм тук.

— Цял пълен ден? — Уорч беше ръководил охраната Хейс през първите три години от мандата на президента.

— Чувствам се добре.

— Фантастично. — Уорч плесна с ръце. — Позволете утре да придружа вас и първата дама до дома ви в Охайо.

Хейс се трогна от предложението.

— Не си длъжен, Джак.

— Знам, сър. Желанието ми е лично.

— Ще бъде страхотно. За мен ще е удоволствие да ни правиш компания. Сигурен съм, че и първата дама ще се радва.

— Удоволствието ще е изцяло мое. Сега, никак не ми се иска да прекъсвам закуската ви, но главният прокурор и новоизбраният вицепрезидент са тук за срещата. Обаче преди да отидете при тях, бих искал да обсъдя някои неща с вас.

Кенеди остави салфетката на масата.

— Ще ви оставя насаме и ще отида да се видя с главния прокурор и вицепрезидента.

— Сигурна ли си? — попита Хейс.

— Напълно. Нали не искате да бъдете в неведение през последния ви ден.

— Благодаря ти. — Президентът се усмихна.

Кенеди си взе чантата и чашата с чай и тръгна по късия коридор от трапезарията към Овалния кабинет. Вляво беше кухнята. Тя се спря пред нея.

— Карл, омлетът беше фантастичен. Благодаря ти.

— О… винаги съм на ваше разположение.

— Ако обичаш, би ли приготвил кафе за двама и вода за Овалния кабинет?

— Няма проблем.

Кенеди продължи по коридора и влезе през кабинета в съседната чакалня, където се намираха бюрата на президентските секретарки.

— Добро утро, Лори.

— Добро утро, директор Кенеди.

— Бихте ли поканили главния прокурор и вицепрезидента Рос да влязат?

Айрини се върна в кабинета. Декорът беше винаги един и същ. Два фотьойла пред камината и две дълги канапета, заемащи половината от кабинета. Между канапетата имаше сравнително голяма стъклена маса за кафе. В начина, по който се сядаше в Овалния кабинет, винаги се спазваше строго определен ред. Президентът винаги сядаше на фотьойла вдясно от камината, фотьойлът вляво беше запазен за вицепрезидента, за гостуващия държавен глава, а при по-неофициални срещи — за когото президентът поканеше. Кенеди се съмняваше, че Хейс ще покани Рос да седне там. И той силно го недолюбваше. Което означаваше, че Рос ще седне на най-близкото до президента канапе. Стоукс вероятно щеше да му прави компания до него.

Карл се появи с подноса и сервира кафето на масата.

— След малко ще се върна с водата.

— Благодаря ти.

Айрини беше с черен костюм с панталон. Сакото беше с три копчета и два малки джоба, по един от всяка страна. Тя го дръпна и потупа джобовете си.

Рос влезе пръв. Доста се удиви, когато я видя, но бързо прикри реакцията си с фалшива усмивка.

— Айрини, каква приятна изненада. — Той протегна ръка.

— Добро утро, господин вицепрезидент.

— Още не, след един ден.

— Айрини — каза главният прокурор Стоукс.

— Добро утро, Мартин.

— Не очаквах да те видя тук — изрече Рос.

— Закусвах с президента. Той се задържа по някаква работа и ме помоли да ви правя компания за няколко минути. — Кенеди подкани двамата към канапето зад тях. — Седнете. Да ви налея ли кафе? — Тя беше присъствам на безброй срещи с Рос и Стоукс и не помнеше случай те да бяха отказали.

— Да — отвърна Рос и се настани най-близо до президентския фотьойл.

Стоукс остави куфарчето си на пода.

— Да, моля.

Кенеди взе едната чаша.

— Сметана и захар, нали? — попита тя Рос. — Да.

Айрини постави чашата в чинийка и наля кафе. После добави сметана и бучка захар, след което го разбърка. Постави лъжичката в чинийката и поднесе кафето право в ръцете на Рос.

— Благодаря ти. — Той отпи.

Кенеди наля и на Стоукс и му подаде чашата, докато Карл пристигна с прозрачна гарафа с вода и четири стъклени чаши. Постави ги на масата и си тръгна.

Айрини се обърна най-напред към главния прокурор:

— Предполагам, че хората ти са доволни от информацията, която събрахме за Газич. — Тя си наля чаша вода.

— Шегуваш ли се? Този е по-грешен от дявола.

— Радвам се да го чуя.

Рос отново отпи от кафето и се намеси:

— Някакъв напредък в разнищването на финансовите му следи?

— Не. — Кенеди навъси чело. — Боя се, че тук се натъкнахме на стена.

— Стори ми се, че бяхте доста уверена, когато обявихте, че сте попаднали на следите на извършителите. — В гласа му прозвуча леко разочарование.

Кенеди трябваше да събере цялата си сила и търпението си, за да стои с този човек в една стая. Да гледа престорената му загриженост беше направо непоносимо.

— Нещо повече, предприехме известни действия, за да подплашим виновниците и те да направят грешен ход. — Тя отпи от водата и остави с две ръце чашата на масата.

— Жалко. Но свършихте страхотна работа с този босненец.

В кабинета влезе президентът Хейс, облякъл сакото си. Карл затвори вратата към трапезарията. Вратата на чакалнята със секретарките също беше затворена.

— Извинете ме, че се забавих, господа.

Рос, Стоукс и Кенеди станаха. Хейс се приближи с характерната си забързана походка, с чаша кафе в ръката.

— Е, как е настроението днес? — попита ги той.

— Чудесно, сър — отвърна Рос.

Кенеди внимателно го наблюдава, докато двамата с Хейс си размениха любезности. Президентът протегна чашата си и я помоли да му долее.

— Седнете — каза той след това. — С какво мога да ви бъда полезен, господа? Нека се досетя. Някой иска помилване.

— Много сте прозорлив, господин президент — поласка го Рос и угоднически се усмихна.

Кенеди забеляза как по челото му избиха капки пот.

— Преди да преминем към темата, бих искал да се извиня на Айрини.

Тя се чудеше какво ли беше намислил този негодник.

Рос я погледна право в очите.

— Не бях прав, когато се усъмних за теб в статията, написана от пристрастния журналист.

— Благодаря — излъга Кенеди.

— Говорих с Джош и той се съгласи, че ще е добре да останеш директор на ЦРУ още колкото пожелаеш.

— Гледай ти, страхотна новина — отбеляза с облекчение Хейс.

Кенеди видя как Рос леко подръпна яката на ризата си. Челото му вече започна да блести на слънцето от потта, точно както Хуарес беше предвидил.

— Айрини — обърна се към нея президентът, — би ли искала да кажеш нещо?

Кенеди имаше да казва много, но не искаше да разваля добре обмисления план. Затова изрече:

— За мен ще бъде чест да служа на вашата администрация, вицепрезидент Рос.

— И аз ще се радвам. — Рос отново подръпна яката си. Мигна и едва забележимо поклати глава. — А сега за помилването. — Отново поклати глава и потърка очите си. — Всички компетентни органи от правосъдното министерство вече го подписаха, което ще ви застрахова от всякакви нежелани последици. — Той се задъха на края на изречението и си пое дълбоко въздух.

— Добре ли си? — попита го Хейс.

— Не съвсем.

Кенеди видя възможност да се намеси. Пресегна се през масата и подаде чашата си на Рос.

— Ето, пийнете малко вода.

Той взе чашата и отпи няколко големи глътки.

Кенеди наблюдаваше сцената с аналитична безпристрастност. Хуарес беше обяснил как ще подейства. Психотропното вещество, което беше сипала в кафето му, беше създадено да ускорява сърдечния ритъм и да предизвиква гадене, но по-важното му предназначение беше, че маскираше наличието на втория препарат. Отровата, която тя беше разтворила в собствената си чаша, след като беше отпила няколко глътки. Малцина знаеха, че Сикрет Сървис са монтирали като допълнителна мярка за сигурност малка камера в тавана на Овалния кабинет. Всичко се записваше, освен ако президентът не поискаше изрично да изключат системата. Тази сутрин обаче Кенеди искаше камерата да записва.

Рос отново отпи от водата и погледна президента. Дишането му се затрудни.

— Мисля, че е от сърцето. Имам болно сърце. — Изведнъж той клюмна и изпусна чашата, която падна на килима и се разля.

Президентът скочи от фотьойла си, за да се притече на помощ, като го хвана за раменете.

Рос погледна към Кенеди и добави:

— Никой не знае, че имам болно сърце.

„Аз знам“ — каза си тя, без да изпитва вина. Стана и бързо отиде до вратата. Напомни си, че всичко трябва да изглежда убедително.

— Повикайте лекар! — извика в коридора. — Сърдечен проблем! Вземете дефибрилатор!

После се върна обратно. Рос се беше отпуснал в ръцете на Хейс.

— Да го свалим на пода — извика Кенеди и издърпа масата настрани.

Хейс и Стоукс хванаха Рос и го сложиха да легне на пода. Кенеди взе разлятата водна чаша и застана над новоизбрания вицепрезидент за няколко секунди, преди да дойдат първите агенти. Помещението бързо се напълни с хора Кенеди забеляза Карл на вратата към трапезарията. До него, точно по замисъл, се появи специален агент Уорч. Той посочи масата и каза нещо на Карл. Пъргавият стюард бързо започна да прибира чиниите от масата, докато в кабинета продължаваха да прииждат хора. Кенеди спокойно постави чашата в подноса на Карл и отиде до канапето, за да си вземе чантата. Лекарят пристигна половин минута по-късно и извика на всички да освободят стаята. Кенеди хвърли за последно поглед към пребледнялото лице на Рос и напусна Овалния кабинет.