Винс Флин
Измяната (37)

36

Балтимор, Мериленд

Лицевото разпознаване не беше точна наука. Програмите често бъркаха, лицата се променяха с годините, а много от хората имаха едни и същи лицеви черти. В крайна сметка резултатът винаги зависеше от качеството на фотографията. Освен това човек трябваше да разполага с по-стара фотография, за да я сравни с новата. Разгадаването на самоличността на загадъчния мъж в бомбоубежището на Коулман беше затруднено от три факта. Първо, откакто се беше снимал за документ за последно, мъжът беше наддал с над петдесет килограма. Второ, той имаше много сходни черти с другите представители на славянските народности от Източна Европа, с което броят на потенциалните кандидати сериозно се увеличи. И трето, той изобщо не беше руснак.

Рап внимателно изчете досието, след него същото сториха Коулман и Дюмонд. Един от аналитиците в Ленгли беше направил откритието след разговори с колегите си от френското разузнаване и Интерпол. Аналитикът въведе в базата натрупаните килограми и разшири търсенето с разузнавачи от Украйна, Беларус, Полша, България, Латвия, Литва, Естония и Румъния. Оказа се, че мъжът е от Беларус. Той беше работил не в КГБ, а в БКГБ, както беше известно на посветените беларуското КГБ. БКГБ беше по-малкият брат на КГБ. Докато голяма част от бившите съветски републики избраха пътя на пълната независимост от Москва, Беларус и в момента поддържаше изключително тесни връзки с Майка Русия. Мъжът беше работил за беларуския Комитет за държавна сигурност близо десет години. Беше подозиран, че в същото време е бил агент на един бивш високопоставен комунистически апаратчик, който с насилие и кръвопролития се стремеше да стане босът на мафията в Минск.

Истинското му име беше Юрий Милинкавич. Той беше попаднал в полезрението на френското разузнаване още през 1996 година, когато беше оглавявал контраразузнавателна група в Минск. Трима френски бизнесмени бяха отишли в беларуската столица, за да участват в търг за построяването на водноелектрическа централа. Офертите трябваше да бъдат представени лично два дни след обявяването на търга. Когато бизнесмените бяха тръгнали да представят офертите си, те бяха арестувани и държани в килия цели три дни по обвинение в шпионаж. После ги бяха освободили, без да им дадат каквито и да било обяснения.

Френското разузнаване подозираше, макар и да нямаше доказателства, че германската компания, спечелила търга, е платила на властите да отстранят временно французите от сцената. По време на службата на Милинкавич в беларуската Държавна сигурност се бяха получили още подобни оплаквания. Още едно от французин, две от италианци и едно от японец. Накрая Интерпол заведе досие на Милинкавич и в момента го подозираше в сътрудничество с беларуската организирана престъпност.

Рап претегли внимателно всяко изречение. Информацията пасваше, което само по себе си вече беше голяма крачка напред. Той беше уверен, че мъжът в бомбоубежището е Юрий Милинкавич. Въпросът беше защо ще убива Газич. Рап нареди на Дюмонд да му извади всичко за беларуската мафия. Съветският съюз и бившите му републики не бяха сред областите, в които се смяташе за експерт. Въпреки това беше проследил подробно разпадането на комунистическата империя. След рухването на централизираното правителство бившите местни партийни величия веднага оглавиха организираната престъпност в страните им и по този начин запълниха образувалия се властови вакуум. В сравнение с последвалите ожесточени сблъсъци на интереси гангстерските войни в Чикаго от двайсетте години на миналия век изглеждаха като обикновено ученическо сбиване.

Мич искаше да си създаде цялостна картина. Докъде можеше да стигне жестокостта на Милинкавич? За някои това може и да не беше от значение в момента, но за него беше много важно да го разбере. Нямаше защо да бърза. Не бяха заплашени от избухването на бомба с часовников механизъм. Изтръгването на истината от дебелия пленник със сила не беше наложително. Засега реши да се придържа само към традиционното задаване на въпроси. Да даде на Милинкавич шанс сам да каже истината и да му обясни защо се е опитал да убие Газич. Но онзи вече го беше излъгал, че работи за КГБ. Руснаците и другите славянски народи имаха доста странно отношение към истината. В съзнанието на Милинкавич твърдението, че работи в КГБ, може би не беше лъжа. Вероятно го възприемаше като полуистина. Той беше работил за БКГБ, но не и за по-големия му събрат. Голямата разлика обаче беше, че според него той още работеше за Държавна сигурност. Газич се оказа прав, когато в офиса му в Кипър се изсмя на думите, че Милинкавич е от КГБ. Босненецът още тогава знаеше, че той работи за мафията. И то само след няколко минути, прекарани заедно в офиса. Значи двамата вероятно се познаваха от някоя предишна акция.

Задачата пред Рап беше да даде на беларусина шанс да се поправи и да излезе чист. Да разкаже с какво се занимава и после да преминат към по-важните въпроси. И как така беларуската мафия е започнала да работи с арабските терористи? Кой е платил специално за тази операция?

Рап слезе в бункера. Беше си намислил какви въпроси ще задава и как ще процедира, ако Милинкавич продължи да лъже. Стълбите свършваха с площадка метър на два, с ръждясал канализационен капак по средата. Над тежката метална врата вдясно беше монтиран малък монитор. На него Рап видя, че Милинкавич в момента е легнал на нара. Беше доста едър: висок може би метър и деветдесет, тежеше сто и петдесет килограма. Сигурно щеше да се изкуши да нападне високия метър и осемдесет и тежащ деветдесет килограма Рап. Експертът по антитероризъм донякъде се надяваше точно на това. Макар и да не обичаше да изтезава пленниците си, той не се отличаваше с търпение. Трябваше да се свърши още много работа, а Рап нямаше време да губи цяла седмица, за да склони към откровеност беларусина.

На вратата нямаше дръжка, само резе. Той извади ключа от джоба си и отключи с него големия катинар. Погледна отново монитора и влезе. Милинкавич веднага се изправи на лакти. Рап пристъпи вътре и затвори. Проследи погледа на пленника към вратата, която остана незаключена. Освен леглото в ъгъла имаше малка походна тоалетна, която миришеше на дезинфектант. На тавана беше монтирана крушка, покрита с предпазна стоманена решетка. На леглото нямаше възглавница или завивки. Само много тънък дюшек.

За пленника дори двойното легло беше тясно. Гледката беше доста смешна.

Мич застана до вратата, облегна се на стената и скръсти ръце. Беше свалил сакото и вратовръзката си и беше оставил пистолета си в кабинета на Коулман. Огледа набързо пленника. Бяха зашили раните на носа и ухото му и макар и да не му бяха правили рентгенова снимка, почти сигурно беше, че челюстта му е счупена.

Посочи книгата на пода и го попита:

— Намери ли време да почетеш?

Беше му оставил „1984“ на Джордж Оруел с надеждата Милинкавич да прочете някои от епизодите с мъчения.

Мъжът погледна книгата и поклати глава.

— Не. Не е необходимо да я чета. Аз съм го преживял.

Рап се усмихна.

— За нещастие си попаднал в неподходящия отбор.

— Какво искаш да кажеш?

— Спомена, че си работил в КГБ — отвърна със съмнение Рап. — Щом си работил в КГБ, си попаднал в неподходящия отбор.

— В КГБ имаше и свестни хора.

Уместна забележка.

— Ние с теб не се различаваме много един от друг. — Здравенякът бавно свали краката си на пода и седна.

Рап забеляза, че пленникът се движи трудно. Мускулите му се бяха схванали от натрупания стрес и държането му натясно. Бяха му взели и обувките. По чорапи щеше да му е трудно да ходи по гладкия циментов под.

— Ти знаеш кой съм аз? — попита го Мич леко изненадан.

— Ти си американец… вероятно си от ЦРУ. Може би от Разузнавателното управление на Министерството на отбраната. Определено си се обучавал в специалните части.

Рап остана доволен, че той само изказа предположения. Изкушаваше се да му каже, че работи за израелците. Това беше стар трик, който често караше безбожните комунисти да изпитват страх от Бога. Особено беларусите, които се бяха отнесли жестоко с евреите по време на войната.

— Може да е така… а може и да не е.

Милинкавич се огледа.

— Къде съм?

Правило номер едно в провеждането на разпити: Объркай и дезориентирай пленника. Рап мислено се постави на мястото на беларусина. Той беше упоен почти през цялото време на пътуването от Кипър до Балтимор. Вероятно беше усетил кацането, но контейнерът нямаше никакви прозорци. Най-вероятно е заключил, че са се върнали в Америка, но би могъл да предположи, че са го отвели за разпит в някоя източноевропейска страна, може би в Беларус. Не беше тайна, че Съединените щати оставяха на бившите съветски сателити по-неприятните аспекти на войната срещу терора.

— Намираме се на много тайно място. Дори правителството не знае за него. Тук сме само двамата. Бих предпочел да разрешим проблема неофициално, което е и в твой интерес.

Очите на Милинкавич отново се стрелнаха към незаключената врата и после пак към Рап. Явно претегляше шансовете си за бягство.

— Не знаех, че имаме проблем. Страните ни вече не са врагове.

Мич се възползва от думите му.

— Извинявай, забравих. От коя страна каза, че си?

— От Русия.

— И си работил в КГБ?

— Да.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

— И искаш да бъдем приятели?

— Абсолютно.

— И искаш да се сприятелиш с мен, като ме лъжеш?

— Не те лъжа.

— Искам първо добре да си помислиш, защото имам много въпроси към теб. Каза ми, че си работил в КГБ и значи знаеш как стоят нещата. Има лесен и труден начин. Ако избереш лесния, трябва да си напълно откровен с мен. Ако продължиш да ме лъжеш, ще постъпим по трудния начин. Което означава, че ще накарам да те провесят за краката и ще си поиграя на бейзбол с топките ти.

Беларусинът стисна длани и отговори:

— Няма проблем. Аз ти казвам само истината.

Рап вдигна вежда.

— Ще повторя само още веднъж. Това не е игра и твоите уверения няма да свършат работа. Избирай: или ще ми казваш истината и само истината, или положението ти ще стане доста тежко.

— Дадено, ще говоря само истината.

Май не му беше счупил челюстта, защото говореше без затруднения.

— Къде си роден?

— В Москва.

Вероятно поредната лъжа, но още беше рано да се прецени.

— Къде си израснал?

— В Москва.

Това почти сигурно беше лъжа.

— И си работил в КГБ?

— Да. Вече ти казах.

Здравенякът се попремести към ръба на леглото.

— Май ще трябва да го направим по трудния начин. — Рап натисна бутона на интеркома. — Донесете ми акумулатора и кабелите.

Милинкавич се поизправи.

— За какво ти е акумулатор?

— Изглежда, ще трябва да прокараме малко ток през мозъка ти. Може да освежи паметта ти.

— Не. — Едрият мъж стана, размахвайки ръце, и пристъпи напред.

— Сядай веднага — нареди му Мич с твърд, но спокоен тон.

— Аз казвам само истината. — Той направи още една крачка напред.

Рап се оттласна от стената и се приготви. Питаше се само дали беларусинът ще се втурне направо към вратата, или първо ще се опита да го неутрализира. Рап беше готов да се обзаложи, че пленникът ще се подлъже по неговия размер.

— Веднага седни или ще пострадаш!

Милинкавич, само на около два метра от него, премина в нападение. Налетя на Рап, протегнал лявата ръка, за да сграбчи противника си. Дясната беше готова да нанесе силен удар. Времето сякаш забави хода си за Мич. Дотук нямаше нищо неочаквано. Едрите мъже винаги нападат по този начин. Влизат грубо, и си мислят, че ще могат да смачкат опонента си. Само дето оставяха открити краката, корема и слабините си. Милинкавич имаше доста сланина около талията. Рап го беше забелязал по-рано и беше преценил, че в такова тясно пространство ще е трудно да замахне, за да го удари с достатъчна сила. Оставаха коленете и тестисите. Спря се на дясното коляно.

Десният юмрук на здравеняка се изстреля напред като таран. Мич бързо отстъпи вляво и хвана десния лакът на Милинкавич. Възползвайки се от инерцията на нападателя, той го придърпа към себе си и рязко го обърна с гръб. После стовари десния си крак върху откритото коляно на пленника. Чу се силното изпукване от скъсването на ставните връзки и коляното се сви непривично напред. Милинкавич се опита да се задържи на здравия си крак, но накрая падна на пода и завика от болка.

Рап се надвеси над него, готов да го удари отново, стиснал зъби и ядосан. Идиотът все пак го беше принудил да стигне дотук.

— Къде си роден? — извика.

— В Минск. Роден съм в Минск.

— За кого работиш?

— За КГБ.

Рап го ритна в пострадалото коляно и беларусинът зави като куче.

— Имаш предвид БКГБ.

— Ние сме едно и също.

— Как не. — Той отново го ритна в коляното. — Писна ми да се церемоня с теб, Юрий. — Наведе се и го погледна в очите. На лицето на пленника се беше изписал силен шок. — Точно така, тъпако! Знам как се казваш. Знам всичко за теб. Знам, че не си руснак. Знам, че никога не си работил в КГБ и че си бил един корумпиран негодник, докато си работил в БКГБ. Приятелите ми от КГБ ми казаха, че си направил гуша, като си сътрудничил на мафията в Минск. — Нарочно смеси фактите с предположенията, за да подрони увереността на Милинкавич и да го накара да си признае.

— Трябва ми лекар — изскимтя пленникът.

— Няма да получиш нищо, докато не започнеш да отговаряш на въпросите ми. — Рап натисна с крак удареното коляно и на фона на виковете му изкрещя:

— За кого работиш?

— За минската мафия!

— На кого се подчиняваш? — Мич вдигна крака си във въздуха, готов отново да изрита разпитвания.

— На Александър Гордиевски.

За Рап това име щеше да е непознато, ако сутринта не беше прочел досието, изпратено от Ленгли. Александър Гордиевски беше не кой да е, а бившият председател на комунистическата партия в Беларус и сегашен шеф на мафията в национален мащаб.

— И защо беше дошъл в Кипър?

— За да убия онзи мъж.

— Кой мъж?

— Декас. Гърка.

— Защо?

— Не знам.

Мич отново вдигна крак.

— Кълна се. — Милинкавич вдигна ръце. — Не знам.

Кракът на Рап се стовари върху коляното.

— Лъжеш!

Беларусинът изкрещя от болка и в очите му се появиха сълзи.

— Искаш ли да те изритам отново?

— Не!

— Тогава ми кажи защо те изпратиха да го убиеш.

— Знам само — здравенякът си пое въздух — че е бил нает за някаква поръчка и я е оплескал.

— Бил е нает да убие някого.

— Да.

— Кого?

— Не знам.

— Да те ритна ли?

— Не! Моля те, недей! Нямам никаква представа.

— Кога шефът ти започна да работи с арабите?

Милинкавич го погледна шокирано.

— Араби ли?

— Араби… ислямски радикални фундаменталисти… терористи.

— Гордиевски никога не би имал вземане-даване с такива хора.

Изражението му беше искрено, но думите не.

— Глупости. — Коляното беше настъпено за пореден път.

Милинкавич извика през сълзи:

— Говоря сериозно. Той е източноправославен и много религиозен. Смята, че Ислямът е измислен от Сатаната. Никога не би работил с тях.

Интуицията подсказваше на Рап, че мъжът казва истината, но това не променяше нещата. Трябваше да бъде по-внимателен. Ако започнеше да задава въпроси на сляпо, рискуваше да отслаби позициите си. По-добре беше да излезе и да се опита да намери потвърждение на казаното досега. После, ако разбереше, че беларусинът продължава да го лъже, щеше да се върне и разпитът щеше да продължи.

— Ще се обадя на моите приятели в КГБ и ще разбера дали ми казваш истината. Моли се да потвърдят версията ти, защото в противен случай ще се върна и разпитът ти ще продължи с по-груби средства. Дори мога да те уверя, че когато се върна, ще си излееш и майчиното мляко и ще ми разкажеш всичко, което знаеш за Декас. Всичко. Кога за пръв път си чул за него. Колко ваши поръчки е изпълнил. Всичко. Послушаш ли ме, ще уредя да получиш болкоуспокояващи. Излъжеш ли ме още само веднъж, ще ти счупя и другото коляно.

Прекрачи просналия се Милинкавич, излезе и заключи вратата. Качи се до първия етаж, мина покрай стаята за почивка и отиде в кабинета на Коулман. Когато влезе, той говореше по телефона и му направи знак да мълчи.

— Айрини, нямам представа къде е — каза бившият „тюлен“. — Щом го видя или чуя, ще му заръчам да ти се обади. Сега трябва да затварям.

— Какво искаше? — попита Рап. — И тя ли се е побъркала заради Газич?

— Не. Попитах я, но тя каза, че не се тревожи за босненеца. Сигурна е, че той е атентаторът.

— Тогава какъв е проблемът?

— Искала да ти покаже нещо.

— Какво?

— Не ми каза. Подчерта само, че било много важно да те види незабавно.

— И не ти каза изобщо за какво?

— Само намекна, че след като го видиш, ще погледнеш на нещата от друг ъгъл.

Рап се замисли за секунда върху думите.

— Какво ще правиш? — попита го Коулман.

— Ще се обадя.

— Кога? Тя беше доста настойчива.

Мич погледна часовника си. Наближаваше пладне.

— Следобед. Първо трябва да се свържа с моя човек в КГБ, а после ще видя докъде ще издържи този Милинкавич.

— А доктор Хорниг?

Рап вече беше мислил по въпроса. Хорниг беше психиатърка, наета на работа в ЦРУ, за да участва в разпитите на по-важните пленници.

— Този може да се окаже патологичен лъжец, Мич.

— Да, знам. — Патологичните лъжци бяха най-трудни за разпитване. Освен това и на Рап не му стискаше да го измъчва до смърт. — Ще говоря с Айрини следобед и после ще ти кажа какво е станало.