Винс Флин
Измяната (1)

Увод

Вашингтон, окръг Колумбия

Колите от кортежа се движеха по павираната улица. Начело на колоната имаше три мотоциклета, следвани от патрулен автомобил на вашингтонската полиция, два седана на Тайните служби и две еднакви лимузини. Зад лимузините следваха събърбаните и още няколко седана. Гледката беше впечатляваща, особено като се имаше предвид, че на двамата мъже, охранявани толкова много, тепърва предстоеше да спечелят изборите и да влязат в Белия дом. Няколко дни преди това неизвестна терористична група заплаши да саботира предстоящата предизборна кампания. Тайните служби нямаха избор и бяха принудени да предприемат тези драконовски мерки за сигурност.

На задната седалка на втората лимузина седеше Марк Рос и разтриваше челото си. Имаше ужасно главоболие. Той се опита да игнорира неспирното дърдорене на спътника си и в същото време си задаваше въпроса как, по дяволите, се забърка в такава каша. По-добре щеше да е ако си беше останал в Сената, където разполагаше с истинска власт. Същата власт обаче го беше докарала до сегашното положение. Или поне скоро щеше да го докара.

Взаимоотношенията им вървяха към раздяла. Още от началото те бяха брак по сметка. И двамата си имаха предимства и недостатъци и през повечето време не се настъпваха един друг. Посредниците от властовите кръгове и силните на деня им бяха обяснили, че те ще се допълват взаимно. На хартия всичко изглеждаше прекрасно. Истински брак, сключен в рая. Ако си бяха направили труда да прочетат поне една класическа древногръцка трагедия обаче, щяха да са наясно, че боговете понякога са доста жестоки. Особено когато искат да дадат урок на надменни, но простосмъртни човешки същества.

Рос винаги се беше съобразявал с Джош Алекзандър. Алекзандър, новоизгряващата звезда на Демократическата партия, беше губернатор на щата Джорджия. Беловласите старци, които ръководеха партията, накрая бяха проумели с дебелите си глави, че кандидатурата на либерал от Североизтока е абсолютно неизбираема. Единственият им шанс да спечелят беше да привлекат на своя страна южняшки губернатор, праведен християнин. Само така те щяха да разцепят вота на щатите, влизащи в „Библейския пояс“, и да откраднат достатъчно червени щати, че да победят. Алекзандър беше логичният им избор. Красив, умен и с изтънчени обноски. Семейството на жена му имаше повече пари, отколкото много държави от Третия свят. Единственият му недостатък беше сравнително младата възраст. На четирийсет и пет, той още беше зелен в много сфери, а най-уязвим бе по въпросите на външната политика. Социологическите проучвания показваха, че хората не са уверени, че от него ще стане силен лидер, който да продължи непоколебимо войната срещу тероризма. И тук на сцената се появи Марк Рос. Сенатор от Кънектикът с трети мандат, Рос в момента беше директор на Националното разузнаване и имаше репутацията на един от най-изявените „ястреби“ сред демократите във Вашингтон.

При нормални обстоятелства тези двама души никога не биха играли в един отбор. Изборите обаче бяха придобили необикновен обрат в мига, в който настоящият президент обяви, че е болен от Паркинсонова болест и няма да се кандидатира за втори мандат. И тъй като оставаше само една година до изборите, партията беше неподготвена. Първичните избори бяха на прага, а те разполагаха само с една подходяща кандидатура — тази на вицепрезидента Шърман Бакстър Трети. Всички, включително президентът, бяха единодушни, че с Бакстър ги чака провал. Той беше може би най-маргиналният и слабохарактерен вицепрезидент в историята на САЩ, което само по себе си беше достатъчно красноречиво. Вотът му на доверие в родния му щат Калифорния беше под трийсет процента. За много неща можеха да си затворят очите, но не и за този жалък процент. „Старците“ в партията го издърпаха настрани и го уведомиха, че политическата му кариера е приключила. И тъй като през последните три години Бакстър неведнъж се беше компрометирал и беше показвал слабостите си, той не се осмели да им противоречи.

В същото време Рос трескаво работеше зад кулисите. Имаше силни връзки на Уолстрийт и се ползваше с висок авторитет в стария си клуб — Сената. Освен това беше достатъчно хитър да не се качва на ринга твърде рано. Той изчака да минат изборите в Ню Хемпшир, след които Алекзандър излезе като основен претендент за Овалния кабинет. После започна да плете мрежи, да внушава на различни кръгове, че младият губернатор се нуждае от партньор със солидни познания и опит в областта на националната сигурност. Накара хората си да лобират за него. Лично преговаряше с големите спонсори на партията, ядеше и пиеше с тях и постепенно започна да ухажва красивия и млад губернатор на Джорджия.

Всичко си идваше на мястото, точно както го искаше Рос. Когато излезе на трибуната по време на националната конференция на партията, в залата се разразиха бурни дебати. Накрая спечелиха с овации — поведоха с осем точки. Това беше преди три месеца. Кулминацията, апогеят на кампанията. Оттогава обаче нещата тръгнаха рязко надолу и двамата „партньори“ търпяха поражение след поражение. Две седмици преди деня на изборите те изоставаха от опонентите си с три точки и Рос беше под силен натиск. Анкетите сочеха все едно и също: гласоподавателите ги смятаха за по-слаби от опонентите им по въпросите на националната сигурност. По план тук трябваше да се намеси Рос и да запълни дупката, но откъде би могъл да предполага, че президентът ще оттегли подкрепата си от тях?

Той ги беше зарязал в момент, в който най-много имаха нужда от него. Да, беше изразил предпочитанията си към тях, но какво друго му оставаше? Да предпочете републиканците? Воденето на кампанията без сигурен гръб беше част от бойния план. Така те щяха да наберат милиони долари и да спечелят повече телевизионно време. Президентът трябваше да се намеси на по-късен етап и да изрази доверието си в младия кандидат и неговия опитен подгласник… В действителност получиха само мълчание и безучастие.

Пред медиите се оправдаха, че болестта пречи на президента да вземе дейно участие. Неговият дълг беше да работи в кабинета си в името на американския народ. Рос повярва в тази версия за няколко дни, но после реалността го удари в лицето като мокър парцал. От два достоверни източника до него достигна мълвата, че президентът не е доволен от номинациите. Бил обиден, че никой не се е консултирал с него кого да избере Алекзандър за свой подгласник. Освен това президентът беше дал да разберат, че Рос не е подходящ.

Тези думи пронизаха болезнено Рос, но той се беше отнесъл с пренебрежение към тях, като на бръщолевене на старец в края на жизнения му път. Верен на житейската си философия никога да не се предава лесно, удвои усилията си и запази позитивната си нагласа. Тази сутрин обаче имаше необяснимо предчувствие за големи неприятности. Оставаха само две седмици и за този кратък период едва ли резултатите можеха да се променят драстично. За да излязат на върха през октомври, им трябваше истинска изненада и Рос с голямо удоволствие би изгледал реакцията на президента в деня на тържественото встъпване в длъжност.

Кортежът забави скорост и водещите коли се отделиха от него. Рос погледна през затъмненото бронирано стъкло към журналистите, които се бяха струпали пред сградата. Тежката черна желязна порта се отвори и двете лимузини се озоваха на тясната кръгова автомобилна алея. Имението „Дъмбартън Оукс“ се простираше върху осемдесет и пет декара в Джорджтаун и именно тук през 1944 година се беше провела международната конференция, довела до основаването на Организацията на обединените нации. Провеждането тук на конференция, посветена на националната сигурност, на която да се съберат най-бележитите умове и да обсъждат най-значимите заплахи за страната, беше идея на Рос. Щяха да участват един бивш председател на Обединения щаб, както и двама бивши държавни секретари, един бивш министър на отбраната, няколко директори на ЦРУ в оставка, неколцина по-малко известни генерали и специалисти по Близкия изток и мюсюлмански духовници от целия свят.

След тричасовото мероприятия те трябваше да се преместят в къщата на вицепрезидента на територията на Военноморската обсерватория. През това време Бакстър по план трябваше да е организирал дипломатически прием от името на кандидатпрезидентската двойка. На него щяха да присъстват всички по-важни посланици. Рос и Алекзандър щяха да ги запознаят с възгледите си за сигурността, мира и перспективите за благоденствие през двайсет и първи век. Събитието трябваше да се състои в Белия дом, но тази чест им беше отказана. Цялата предизборна кампания — та дори и цялата му политическа кариера — щеше да се срине само за един ден. Ако вярваше в Бог, преди това щеше да каже молитва, но не вярваше. Вместо това наруга президента.

Лимузината спря и той за пръв път от пет минути насам се обърна към дърдорещия ръководител на предизборната кампания:

— Стю. — Рос провери дали вратовръзката му е безупречна. — Млъкни, ако обичаш. Заболя ме главата от теб.

След тези думи слезе от лимузината. Закопча сакото си и помаха на репортерите и фотографите. Тъкмо се накани да коментира колко е хубаво времето днес, когато те завъртяха обективите и микрофоните си в друга посока. Рос се обърна и видя загорелите и стройни крака на Джилиан Ротбърт Алекзандър да се подават от другата лимузина. Журналистите я обожаваха. Наричаха я американската Даяна. Процентът на одобрение за нея се движеше към седемдесет. Много повече отколкото за който и да е от кандидатите. Във всеки случай тя беше ослепително красива. Висока метър и седемдесет и седем, с дълга до раменете руса коса и тяло, при вида на което мъжете се разтапяха. Беше израснала сред елита. Беше учила отначало в Швейцария, а после в Браун. Богатството на семейството й се състоеше в недвижими имоти. Ню Йорк и Флорида бяха основните места, където беше концентрирано то. Имаха къщи в Париж, Манхатън и Палм Спрингс. На трийсет и шест години Джилиан беше една от онези редки жени, които с напредването на възрастта само се разхубавяваха. Тя привличаше мъжете като магнит и при това не й се налагаше да полага особени усилия. Беше божествена, великолепна, стилна и в същото време страстна и гореща. Рос неведнъж се беше замислял дали да не се пробва с нея. Тя със сигурност не беше от клуба на заклетите девственици, но досега не му се беше удавала възможност да го стори.

Джош Алекзандър застана до съпругата си и светкавиците засвяткаха. Алекзандър беше висок метър и осемдесет и пет, чернокос, с тен на заклет играч на голф. Беше изтънчен по начин, характерен за южняшките евангелисти. Костюмите винаги му стояха малко по-добре отколкото на другите. Косата му беше малко по-дълга от нормалното и сресана перфектно, а зъбите му винаги бяха с един-два тона по-бели от тези на останалите хора. Този имидж, разбира се, беше ключов за успеха на замисъла да разделят южняшките християнски гласове и резултатите от предварителните проучвания показваха, че са на прав път. Дори ефектът беше надминал очакванията. Сега основният им проблем беше тилът им. Чувстваха се предадени и дори заплашваха да се откажат от кампанията и да си останат вкъщи в деня на изборите.

Кандидат-президентът и съпругата му позираха пред камерите. Бяха усмихнати — с онези престорени усмивки, които Рос с времето беше намразил. Въпреки това на неговото лице също се беше изписала ослепителна усмивка и той умело симулира възхищение от красотата на бляскавата двойка. Съпругата на Рос си беше в Кънектикът и бдеше до леглото на дъщеря им, която всеки момент щеше да роди първото им внуче. Още по-добре. На нея й беше дотегнало от тази кампания. Никак не беше приятно непрекъснато да си в сянката на жена по-млада от теб с двайсет години.

Накрая Алекзандър се отдели от жена си и се доближи до Рос. Протегна дясната си ръка, а с лявата го потупа по рамото.

— Как се чувствате днес, господин вицепрезидент?

— Много добре, господин президент. — Рос си наложи волята и запази усмивката на лицето си.

Да се обръщат един към друг с длъжностите, които още не заемаха, беше идея на Алекзандър. Една седмица преди националната партийна конференция, когато имаха преднина от осем точки, на Рос това му беше забавно. Сега му се струваше измамно и детинско. Но той още вярваше, че имат шанс да победят. Просто вече не беше убеден, че за това ще им помогне силата на позитивното мислене. Предстоеше гласуване в пет ключови щата. Те бяха подготвили телевизионни клипове, в които открито нападаха опонентите си. Ако с тяхна помощ не смаляха разликата в резултатите до понеделник сутринта, ситуацията щеше доста да загрубее. Той знаеше, че ще използват такива клипове. Въпросът беше дали ще ги пуснат тази седмица или другата. Оттук нататък схватката щеше да заприлича на кървав уличен бой и щеше да бъде такава до самия си край.

 

 

На четири пресечки от имението Гаврило Газич плати за еспресото си с пари в брой и нарочно остави козирката на бейзболната си шапка нахлупена над очите, за да не запечатат лицето му охранителните камери, монтирани на стената над продавача. Той също носеше слънчеви очила, пак за да прикрие физиономията си. В Джорджтаун беше слънчева есенна утрин и дегизировката на убиеца беше идеална.

Газич предпочиташе да работи в Африка. Там си беше спечелил име след години на обучение и тренировки в родната му, разорена от войната, Босна. Корумпираните политици и генерали на Черния континент представляваха доста перспективен пазар за неговите услуги. Милиардите долари помощи, които чуждестранните правителства и международните благотворителни организации пръскаха, даваха на въпросните допълнителна мотивация да си прегризват взаимно гърлата. Господството на негово величество рушвета от най-високо държавно ниво та чак до най-малкото селце беше изумително. Изчислено беше, че от всеки долар получени помощи до нуждаещите се достигат само десет цента.

Мъжете на върха — водачите на политически партии, племенни вождове, гангстери, военачалници и разбойници — всички те се бореха със зъби и нокти, за да бръкнат в кацата с меда. Никой от тях не даваше пет пари за обществото и за съдбата на сънародниците му. Ако за една година умираха половин милион души, на следващата броят им се удвояваше. Мащабите на касапницата бяха потресаващи. Нямаше зачитане и уважение към човешкия живот. Беззаконието беше обсебило всичко. На фона на всичко това гражданската война в Югославия изглеждаше като дребна свада. По време на обсадата на Сараево Газич беше видял с очите си ужасни зверства, но дори те не можеха да се сравнят с кланетата в раздираните от войни райони на Африка. Той обаче беше използвал гореописаната ситуация в свой интерес. Смесицата от хаос, корупция, бруталност и беззаконие бяха създали идеални условия за неговото професионално развитие. Африканските главатари непрекъснато се стремяха да заздравят властта си и да заграбят още по-голяма плячка. Те се ръководеха от пазарни принципи: ако не се разрастваш, рискуваш да те изтласкат от пазара. Най-трудното за Газич беше да угоди едновременно на всички воюващи фракции и коалиции.

Той си имаше едно просто правило: работеше само за най-безпощадните и никога не се срещаше с тях лично, на тяхна територия. Ако искаха да го наемат, трябваше да пратят човек до Атина или Истанбул. От време на време пътуваше до Кайро, но след като в Ню Йорк бяха разрушени Близнаците, той вече не се чувстваше в безопасност в египетската столица. Техният президент беше твърде близък с Щатите и службите му за сигурност бяха достатъчно ефективни и брутални, че да поема подобен риск.

Кипър беше негов дом вече над десет години. Тук беше намерил уединението, от което се нуждаеше между отделните задачи. За да влиза и излиза от тези раздирани от военни конфликти държави, се представяше за репортер, инженер от нефтодобивна компания, дори от време на време за наемен войник. Имаше малка фирма в Лимасол, наречена „Ейд Лоджистикс Инк“, специализирана в съдействие при преодоляване на тромавата африканска бюрокрация. До услугите му дори прибягваше Международният комитет на Червения кръст. Бизнесът му даваше стабилни доходи, но по-важното — осигуряваше му прикритие. Помагаше му да си изгражда контакти и да държи под око непрекъснато сменящите се играчи на сцената в тази безкрайна сага.

Сега тук, в Америка, той беше просто турист. При това гръцки турист. Някъде в родословното му дърво сигурно имаше една или две капки гръцка кръв или поне македонска. Доста беше пътувал из Гърция и знаеше добре езика, тъй като на него говореха и в Кипър. Митничарите на летище „Кенеди“ го бяха пуснали да мине само с махване на ръка и добродушна усмивка, което засили убеждението на Газич, че с гърците се отнасят добре почти всички нации, може би само с изключение на турците.

Както обикновено преди изпълнението на поредната задача той имаше определени резерви. Този път обаче те бяха по-силни, отчасти защото действаше в Америка, която беше нащрек за евентуални нови терористични атаки. Техният граничен контрол и единна компютърна система значително затрудняваха пътуването под фалшива самоличност. В Африка изобщо не се притесняваше, че може да го снима охранителна камера. Тук, във Вашингтон обаче, камерите бяха навсякъде.

Тази задача беше спешна, което влияеше зле на нервите му. Бяха му дали само един час да приеме или откаже поръчката, без дори да е наясно за какво става въпрос. Казаха му само, че трябва да отиде в Щатите, че ударът трябва да стане идната събота и че ще му платят два милиона долара. Това беше двойно повече от най-печелившия му договор досега. Първата мисъл, която му мина през ума, беше, че е някакъв капан, но след кратък анализ отхвърли тази вероятност. Не беше сторил нищо, с което да разсърди американците. А и те едва ли биха се трепали толкова само за да заловят човек, който си изкарва прехраната по ловните полета на Африка.

Газич ликвидираше мишените си предимно по два начина: улучваше ги в главата от безопасно разстояние или ги взривяваше с мощен експлозив. Винаги при планирането на операциите се стремеше към простота и лекота. Още докато растяха във ферма край Сараево, той и братята му бяха научени да ловуват. Всеки от тях на десетгодишна възраст вече беше майстор-стрелец. Когато стана на шестнайсет, баща му го изпрати заедно с тримата му по-големи братя да се бият срещу армията на босненските сърби, които бяха обсадили Сараево. Тогава Газич за пръв път се прицели в човек. От една страна, намираше лова на хора за по-малко предизвикателен, отколкото лова на животни. От друга страна, първото му доставяше много повече удоволствие и приятно вълнение.

Днешният удар щеше да му достави най-голямата тръпка в кариерата му. Съжаляваше само, че не му бяха дали повече време да планира действията си.

Убийството на човек от дистанция километър и половина беше най-силното му професионално предизвикателство. Взривяването на жертвата с дистанционно задействане на бомбата траеше само част от секундата, но в него също имаше тръпка. Подобна тръпка щеше да изпита и днес. Просто нямаше достатъчно време за изстрел в главата.

В понеделник му съобщиха коя е мишената и му дадоха маршрута на кортежа. Той даде списък на нещата, които щяха да му трябват. Никога не преговаряше с клиентите си пряко. Дори в интерес на истината не знаеше кои са те, макар и да се досещаше. Със сигурност бяха мюсюлмани. Терористи, които се бяха заканили да осуетят президентските избори в САЩ.

Изобщо не го беше грижа за мюсюлманите; достатъчни му бяха парите и мисълта, че ще прецака американците. Те се бяха намесили във вътрешните работи на неговата страна и си заслужаваха приготвената им участ.

Тези терористи ставаха все по-хитри и изобретателни. Проникването на техни ревностни последователи в Америка вече беше изключително трудно. Но намирането на наемен убиец беше много по-лесно и дори и срещу хонорар от два милиона долара той щеше да им излезе много по-евтино от обучението, екипирането и транспортирането на техен собствен екип. Най-трудната част за тях сигурно беше набавянето на експлозивите и детонаторите, които им беше поискал. Частите на бомбата в момента го чакаха в един складов гараж в Роквил. Да внесеш двеста и петдесет килограма мощен експлозив в Америка не беше никак лесна задача. А и стоката си я биваше. Висококачествен руски военен пластичен експлозив. Не разлагащите се боклуци, които понякога му се налагаше да използва при операциите му в Африка. Възпламенителите, жиците и дистанционното на детонатора също бяха от най-доброто, което руснаците можеха да предложат.

Газич се помъчи да не мисли за онова, което щеше да последва, след като микробусът експлодираше. В Африка рядко му се налагаше да мисли за подобни неща. Там всички искаха да се избият едни други. Още един труп върху купчината не променяше нищо. Тук обаче беше по-различно. Вашингтон беше главната сцена на шпионажа и дипломацията, не някакъв си заден двор, адска дупка в Третия свят, гъмжаща от комари. Това щеше да е лов на слонове. Да застреляш с пушка гиганта от безопасна дистанция не беше трудно. Майсторлъкът беше да се промъкнеш до него, да пълзиш по корем стотици метри и незабелязано да се озовеш в средата на стадото. Това изискваше истински умения, сила на духа и дори известна доза лудост. И все пак изстрелът беше лесната част. Голямата опасност беше някое от масивните сиви животни да не те стъпче, след като стадото се подплаши.

Газич излезе от „Старбъкс“ с чашата еспресо в едната ръка и вестник под мишницата на другата. За момента трудното беше да намери подходящо място за паркиране. Два милиона долара за място за паркиране. Той се засмя и тръгна към улицата. Смутът в американската политическа система определено щеше да предизвика адекватна реакция. Каза си, че ще му мисли, когато му дойде времето. Сега трябваше да се промъкне сред стадото и да се надява да не го стъпчат.

Специален агент Ривера застана до вратата и надникна в голямата конферентна зала. На трийсет и пет години тя продължаваше да поддържа добра фигура, като редовно побеждаваше колегите си. Тренировките по карате помагаха да изгаря доста калории, а освен това тя работеше върху отделните движения и съчетания с религиозен фанатизъм. Заради кампанията трябваше да прекъсне заниманията си, но пък останалите агенти от екипа за охрана вече бяха наясно, че има черен колан. Беше провеждала спаринги с всички тях и вече беше скучно. Макар и да не искаше да се тегли, усещаше натрупаните килограми. „Само още две седмици“ — непрекъснато си повтаряше. После ще се върне към предишния си начин на живот в Аризона. Ще спи, ще яде и ще тренира. Ще нарита доста задници в салона. Ще посети стария си доджо и ще му покаже кой е шефът сега. Може дори да открие истински мъж. Някой свободен, който не търси сериозна връзка. „Боже, страхотно ще бъде“ — каза си. Дори не искаше да си помисля кога го беше правила за последен път.

Момчетата бяха седнали начело на U-образната маса. На фотографите и телевизионните оператори беше разрешено да присъстват само в първите петнайсет минути на срещата, след което ги помолиха да напуснат. Ръководителят на кампанията на Алекзандър беше решил, че така всичко ще изглежда официално. В определен етап, ако искаш да те възприемат насериозно, като провеждаш конференция за националната сигурност, трябва да изгониш представителите на пресата и поне да се престориш, че обсъждаш важни държавни тайни.

Ривера беше желязна, но дори и тя в момента беше капнала от умора. Адска кампания. Всеки ден бяха в нов град и във всеки град нощуваха в безличен хотел, ядяха хотелска храна и тренираха в тясна хотелска фитнес зала. Всяка сутрин по телефона я будеше един от колегите агенти, който, освен че съобщаваше часа, напомняше къде се намира и къде им предстои да отпътуват.

Понякога на ден посещаваха четири щата. Публичните мероприятия се точеха от изгрев до полунощ и тя и хората трябваше непрекъснато да са нащрек и да си отварят очите на четири.

От гледна точка на поддръжката тези избори бяха истински кошмар. Колкото и трудни да бяха те за политиците и техните екипи, още по-трудни бяха за телохранителите им. Ривера беше отговорният специален агент, или ОСА, ръководителят на екипа от Тайните служби, натоварен с охраната на кандидат-президента Джош Алекзандър. Тя служеше в Тайните служби от тринайсет години. През този период се беше налагало да работи в местните отдели на службата в Лос Анджелис, Маями и Ню Йорк. Освен това беше участвала два пъти в президентски екипи за охрана и се беше изкачила по йерархичната стълбица най-бързо от всички агенти от нейния випуск. Междувременно имаше зад гърба си неуспешен брак, след което се надяваше да последва успешен развод. Това беше преди повече от десет години. Тогава тя лесно взе решение. Съпругът и беше федерален прокурор в окръжната прокуратура на Манхатън. Запознаха се, когато ги включиха в една оперативна група за борба с организираната престъпност, и тя бързо се увлече по него. Като се обърнеше назад сега, си казваше, че е трябвало да е наясно, че бракът с прокурор е грешка. Четири месеца след като бяха минали под венчилото, един ден тя се отби в кабинета на мъжа си и го хвана в изневяра. Там посред бял ден той чукаше на дивана си детективка от нюйоркската полиция. Ривера с едно кроше го прати в безсъзнание и подаде молба за развод още същия следобед.

Мария Ривера беше американка второ поколение, но говореше перфектно испански благодарение на баба си, която още се молеше бракът на внучката да потръгне отново. Старицата беше покрусена, когато разбра, че Мария се е разделила с многообещаващия юрист, завършил Харвард.

Той беше добро момче, възпитано в най-добрите католически традиции. И истински чаровник. Ривера не намери смелост да разкрие на баба си, че господин адвокатът от Бръшляновата лига е най-обикновен и долен женкар.

Свободна от всякакви връзки, Ривера започна да поема всяка трудна задача, която службата възлагаше. Години наред разкриваше мащабни схеми за изработване, пласиране и измами с фалшиви кредитни карти. В свободното си време успяваше да се вмъкне в екипите за охрана на президента. Още преди години я бяха повишили в помощник-специален агент, отговарящ за екипа за охрана на президента Хейс, или съкратено ПОСА. Когато Алекзандър поведе след вота в Ню Хемпшир, шефовете я повикаха и наредиха да си приготви багажа за път. Назначиха я за командващ и отговорен агент за охраната на Алекзандър и заръчаха да не оплеска нещата. Намекнаха й, че е в списъка от малцината кандидати да оглавят президентската охрана.

Да ръководи охраната на президента беше най-съкровената мечта на всеки агент. Това беше пост в Сикрет Сървис, традиционно заеман от мъже. Ако Ривера пробиеше, тя щеше да е първата жена, командваща охраната на първото лице в държавата. През последните девет месеца само за това мислеше. Темпото на кампанията през повечето време беше поносимо. В началото на Алекзандър не му се налагаше да полага големи усилия, защото оглавяваше класацията. Беше ново лице и политически любимец. И се носеше на вълната на успеха чак до националната конференция на Демократическата партия през август. Там той загуби значителна част от подкрепата си и му беше натрапен нов подгласник.

И тогава изведнъж всичко отиде по дяволите. Ривера очакваше нещата да се ускорят, като наближи ноември, но изискванията пред кампанията изненадаха дори нея. Опонентите на Алекзандър го засипаха с агресивни телевизионни клипове и очерниха бляскавия имидж на младия претендент за Белия дом. В някои случаи се тиражираха слухове, а в други — откровени измислици, нямащи нищо общо с истината. Като недостатъци бяха изтъквани младостта му и липсата на управленски опит, както и съпричастността му към националната кауза.

Към началото на май от петте точки преднина не беше останал и помен.

От лагера на Алекзандър отвърнаха, като уволниха ръководителя на кампанията и удвоиха усилията. Първата половина на септември прекараха по влакове, а втората — по автобуси. Обикаляха страната надлъж и нашир, посещавайки всеки щат, в който сметнеха, че имат шансове за победа. Насрочваха мероприятия, отменяха ги и после пак ги насрочваха. Подготвителни екипи се изпращаха в определени градове и си оставаха там, докато кампанията с всеки час променяше хода си и основните сили потегляха в друга посока. От гледна точка на поддръжката и осигуряването кампанията беше пълен кошмар, но Ривера нито за миг не беше изоставила поста си и до момента успяваше да следва бесния ритъм на събитията. Сега, когато до изборите оставаха само две седмици, най-накрая се виждаше светлина в края на тунела.

— Ривера — извади я от размислите нечий глас.

Тя се отдръпна от вратата и се озова лице в лице със Стюарт Гарет. Като повечето хора от службите за сигурност Ривера беше доста обиграна с хората. Когато получеше задача да охранява някого, тя много внимаваше личните чувства и възгледи да не се отразят на работата й. Джош Алекзандър например беше доста мил като мъж. С добри обноски, понякога надменен, но в повечето случаи оценяваше и уважаваше усилията, които тя и хората полагаха. Марк Рос, от друга страна, беше арогантен и снизходителен. Ривера не го харесваше, но не го показваше. Гарет обаче направо я изваждаше от равновесие. Той сигурно беше най-големият задник, който беше срещала.

И ето ти на, сега тя беше тет-а-тет с неприятния калифорниец, който командваше парада.

— Да, Стю?

— Изоставаме с петнайсет минути от графика.

Ривера кимна. Закъсняваха не тайните служби, а организацията на кампанията. Ривера и хората нямаха нищо общо с това. Не беше тяхна работа да следят за графика. Задачата им беше да опазят живота на кандидатите и техните семейства.

— Щом свършат тук, искам всички да се качат в колите — продължи Гарет. — Джош и Марк ще разговарят насаме с един човек, така че премести Джилиан във втората лимузина. Тя ще присъства на приема само в началото и после поиска да се върне в хотела, и да отиде на някакъв шибан масаж, спа или нещо такова.

— Чудесно — отвърна Ривера, като се направи, че не е чула нецензурната реч на Гарет.

Беше прекарала последните девет месеца плътно в обкръжението на кандидат-президента и съпругата му, но досега не беше водила с Джилиан разговор по-дълъг от минута. Тя беше много студена, много красива и с голямо самочувствие. Гарет беше предложил да я вземат днес с тях. „Мехлем за очите“ — нарече я той. Тя имаше по-висок процент на одобрение от този на съпруга и подгласника му, взети заедно. В момента Джилиан беше в салона на втория етаж на среща с група мюсюлманки, на която се обсъждаше ролята им в борбата с ислямския екстремизъм.

— Тя иска твоят, едрият агент да дойде с нея — добави присмехулно Гарет.

— Специален агент Кеш?

— Не му знам шибаното име. Знам само, че е доста едър.

Много от агентите на Ривера бяха едри. Но се досети за кого ставаше въпрос.

— Ще се погрижа за това — отговори.

— Добре. Бъди готова да потеглим до пет минути.

Гарет се обърна и забързано закрачи из дългия коридор. Ривера го съпроводи с поглед. Неведнъж си беше представяла как го уцелва в главата с въртелив удар с крак. Ако се вярваше на слуховете, за добро или за лошо Гарет не се навърташе много-много сред подчинените си. Преди това той беше служил за кратко в администрацията на друг политик и се оплакваше, че това са били най-ужасните шест месеца в живота му. Той беше нает срещу седемцифрен хонорар (пак според слуховете), за да спаси кампанията на Алекзандър. Ривера неведнъж го беше чувала да казва, че който се съгласява да работи на държавна заплата, е пълен глупак. Това, разбира се, допълнително засили симпатиите към него от страна на агентите, натоварени с охраната на кандидатите.

Ривера тръгна към входа. Беше с тъмносин костюм с панталон и със светлосиня блуза под сакото. На работа никога не носеше поли или рокли. Те не бяха практични. Всеки агент от екипа беше въоръжен с новия 5.7 — калибров пистолет „Браунинг ФН“ с по два резервни пълнителя. ФН 5.7 беше най-точният пистолет, с който беше стреляла. Той побираше в пълнителя двайсет патрона плюс един в цевта — всичките с бронепробиваеми куршуми. Освен това откатът му беше наполовина по-слаб от този на стария „Зиг Зауер“. Освен пистолета носеше радиостанция „Моторола“ с кодирани честоти, мобилен телефон и портативен миникомпютър „Блекбери“. Цялата тази техника трябваше да бъде прибрана някъде, а роклята беше крайно неподходяща за тази цел.

Ривера отвори тежката външна врата и излезе на каменната тераса на имението „Дъмбартън“, Тя беше жив пример за противоречива личност. Неугледна с костюма, но въпреки това красива. Грациозна и нежна, но въпреки това атлетична. Блестящата черна коса беше прибрана на опашка. Благодарение на предците си тя беше надарена от природата с гладка кожа. По време на дежурство си слагаше съвсем лек грим и дори се стремеше да не се откроява сред другите, а напротив, да се слива с тълпата. Тайните служби все още си оставаше клуб на мъже. Клуб на мъже с изключително трудна работа. Част от тази работа беше да останеш незабелязан. Да накараш хората да си мислят, че си непрекъснато там, да следиш ситуацията и да държиш под контрол. И в никакъв случай да не засенчваш с вида си хората, които охраняваш. Ривера си сложи слънчеви очила и огледа мястото от терасата, след което погледна часовника си. Наближаваше дванайсет и петнайсет на обяд. Нямаше търпение да напъхат Алекзандър и Рос по колите и да отпътуват от Военноморската обсерватория. Оттам охраната щеше да поеме екипът на вицепрезидента и тя и подчинените щяха да имат няколко часа така необходимата им почивка, преди да отлетят за Сейнт Луис.

Забеляза нужния човек в другия край на верандата и тръгна натам. Агентите бяха задължени винаги да изглеждат представително. Дрехите им трябваше да са винаги чисти и изгладени. Без петна от кетчуп по вратовръзките или мръсни яки на ризите. Много важни бяха обувките, сякаш те не бяха бодигардове, а олимпийски състезатели. На агентите се налагаше да стоят на пост часове наред и затова трябваше да се чувстват удобно. Комфортът беше по-важен от външния вид. Ривера си спомни какво казваше на нея и колежките един инструктор в учебния център в Белтсвил, Мериленд: ако не могат да пробягат сто метра с дадени обувки, по-добре изобщо да не ги носят. Същият този инструктор се отнасяше крайно негативно към носенето на поли от тях. „Искате да ви запомнят като агента, повалил атентатора на земята и спасил живота на президента — казваше им той, — или искате да ви запомнят като агента, чиито гащички са се видели, докато се е боричкал с убиеца.“

Ривера прие всичките тези уроци сериозно. Затова и сега носеше черни мокасини с петсантиметрови токове и гумени подметки. Бяха изработени от лачена кожа.

Гумените подметки правеха ходенето с тях удобно и тихо. В последното се убеди лично и сега, когато приближи до агента в другия край на верандата. Той изобщо не подозираше, че някой се промъква зад него. С гумени подметки или не, това беше лош знак. Хората вече караха на автопилот.

На няколко метра от колегата си тя реши да се позабавлява и допря показалеца си в тила на агента. Мат Кеш, ветеран с деветгодишен стаж в Сикрет Сървис, подскочи, сякаш го бяха извадили от дрямка.

— Не мърдай или си мъртъв — каза Ривера и се засмя.

Кеш се извъртя към нея и по изражението на лицето му беше ясно, че не е оценил чувството за хумор на шефката си.

— Какво, по дяволите, ти става?

Ривера се ухили и показа идеалните си бели зъби.

— Медиите са точно тук, от другата страна на оградата.

Тя погледна към микробусите на подвижните телевизионни станции, паркирани на улицата, и към фотографите, качили се на стълби, за да могат да снимат над тухлената стена. Мария застана пред Мат и насочи поглед към слабините му.

— Не си напълнил гащите, нали?

— Ами напълних ги — сърдито отговори той. — Бързо ми дай една от твоите тройни дамски превръзки. Може и да го попия, преди да е потекло по крачолите ми.

— Леле, ама днес май не сме в настроение, а?

— Само не наливай масло в огъня. — Той нервно подръпна реверите на сакото си. — Писна ми от всичко това.

Подобно откровение свари Ривера неподготвена. Като отговорен специален агент, ръководител на екип, тя не им беше само началник, а и тяхната майка-закрилница.

— Имаш предвид мен, работата ти или и двете?

— Не теб — сепна се той. — Работата. Не съм спирал да пътувам от три месеца. Не съм си виждал децата, жена ми вече ме е намразила и ето ти, идвам си във Вашингтон за един ден, а дори не мога да се отбия в дома си и да си кажа две приказки с тях.

Ривера се усмихна.

— Е, имам добри новини за теб. Ще можем да си отдъхнем няколко часа, докато за нашите момчета се грижи екипът на вицепрезидента.

Кеш ахна от изненада.

— Сериозно ли говориш?

— Ъхъ. Свободен си за няколко часа. Върви, изненадай семейството си. Само гледай да не изпуснеш самолета, защото тогава собственоръчно ще натикам една от моите дамски превръзки в задника ти и ще те преместя на работа във фарго.

— Значи съм свободен да вървя?

— Не още. Трябва да се повъртиш тук още половин час и после да закараш принцесата в хотела. След това си свободен до пет. — Под „принцесата“ се подразбираше жената на Алекзандър.

— Но защо аз?

— Защото си неин любимец и защото тя лично поиска теб.

— Прати някой друг.

— Абе, това да не ти е демокрацията на теб? — сряза го тя и изчака да види дали той ще прояви неблагоразумието да възрази. — Не мисля така. Заведи я в хотела, сложи я да си легне и после иди да се видиш със семейството си.

— Какво, по дяволите, значи това?

— Кое?

— Да я сложа да си легне. Да не намекваш нещо?

Ривера се намръщи и отвърна:

— Такава е думата, Айнщайн.

— Твоят стил на изразяване не ми харесва.

— Успокой се, нямаше никакъв намек. — Тя се изправи и смени тона с по-делови и сериозен: — Ти ще пътуваш във втората лимузина с нея. Аз съм във водещата лимузина с техни величества. Отиваме в обсерваторията и тя се здрависва с гостите за трийсет минути. После я отвеждаш в хотела, уверяваш се, че е в безопасност в стаята й, и предаваш щафетата на този, когото изпратят от централата. Имате ли други въпроси, специален агент Кеш?

— Не.

— Много добре.

 

 

Газич пресече улицата и тръгна по източната страна на Уисконсин Авеню. Беше прочел разписанието на жертвата. Всъщност то беше публикувано в Интернет. По план трябваше да тръгнат отново на път по пладне, но вероятно щяха да позакъснеят. Тези неща рядко свършваха навреме. Следващата фаза от неговия план беше малко рискована. Той можеше да монтира някъде камера и да задейства бомбата от безопасна дистанция, но шансът за успех беше твърде малък. Трябваше да действа прецизно. Оформената маса пластичен експлозив в багажния отсек беше повече от достатъчен да пробие защитния слой на бронираната лимузина, при условие обаче че се взривеше в подходящия момент. Газич пресметна, че отрязъкът беше дълъг най-много седем метра. Дори лимузината беше по-дълга. Ако кортежът се движеше бързо, щеше да е трудно да уцели момента. Затова беше паркирал минивана възможно най-близо до ъгъла на Уисконсин Авеню с Ес Стрийт. Когато стигнеше Уисконсин Авеню, кортежът щеше да е изминал само една пресечка. Колите трябваше да намалят, преди да вземат деветдесетградусовия завой. А там миниванът беше поставен идеално за взрив с широк фронт на ударната вълна.

Ако беше кортежът на президента, операцията щеше да бъде значително усложнена. Освен бронираните лимузини и събърбаните, линейката и редицата други коли, президентският кортеж включваше и специален автомобил, чиято задача беше да заглушава всички радиосигнали и честоти освен тези, използвани от Сикрет Сървис. Което правеше взривът с дистанционно управление практически невъзможен. Газич беше проучил и беше разбрал, че екипът по охраната на двамата кандидати не разполага с подобно оборудване. Въпреки това пак се налагаше той да се приближи максимално, за да хване точно мига, в който лимузината ще се изравни с микробуса. Газич подмина двама младежи, които седяха на пейка и ядяха понички. На две пресечки пред него се мярна оранжевата стълба, която беше привързал към покрива на микробуса. Хрумна му в последния момент, когато забеляза, че по улиците е пълно с бели микробуси като неговия. Яркият цвят на стълбата щеше да му помогне да избере по-прецизно мига на детонацията. Тъй като не искаше да застане прекалено близо до бомбата, той се спря и се зачете в офертите, разлепени на прозореца на агенция за недвижими имоти. Телефонът „Трио“ в джоба му завибрира и той го извади.

— Ало?

— В два часа ме устройва. А теб?

— В два часа става. — Газич затвори и облекчено въздъхна.

Продължи да върви привидно безцелно по улицата, като зяпаше по витрините. Няколко минути по-късно чу кратките сигнали на полицейска сирена. Насочи погледа си по посока на звука и видя как един от мотоциклетите от вашингтонската полиция излезе на кръстовището и блокира северната част от Уисконсин Авеню. Газич размърда пръстите на ръцете си и се запита на какво разстояние от бомбата е най-разумно да застане. Кортежът щеше да се появи съвсем скоро. По улицата пред него, близо до следващата пресечка, имаше грамадно дърво с диаметър около метър и половина. Макар че ударната вълна щеше да е насочена в срещуположната посока, ако не се прикриеше, имаше вероятност да бъде убит от летящите парчета и от самата вълна.

Газич стигна до дървото и извади телефона. Докосна с малкия писец една икона на екрана. Няколко секунди по-късно той влезе в Интернет сайта. Набра паролата и хвърли поглед към полицая мотоциклетист в средата на улицата. Оставаше само да натисне бутона за изпращане и взривът щеше да последва почти мигновено. Ченгето със сигурност щеше да загине, както вероятно и хората в първите няколко коли, които то беше спряло. От другата страна на улицата имаше магазини и апартаменти. Лимузината едва ли щеше да поеме основната сила на взрива. Двеста и петдесет килограмовият оформен пластичен експлозив „Семтекс“ по-скоро щеше да запрати лимузината на десетки метри и да я блъсне в сградата.

Газич се помъчи да си спомни израза, който американските генерали бяха употребили, когато една от техните еднотонни бомби пропусна целта си и падна върху къщата на един от неговите сънародници. Първата полицейска кола се показа иззад ъгъла и зави към Газич с включена сирена и мигащи лампи. Пешеходците се спряха, за да погледат внушителната гледка. Спомни си тъкмо когато се показа първата лимузина. Усмихна се и тихо произнесе: „Странични поражения“.

 

 

В интерес на истината хората можеха да изпълнят процедурата и насън. Толкова добре бяха обучени. Кандидатите излязоха на верандата на имението и изчакаха бившите политици, разузнавателните експерти и генералите да се наредят с тях за последния фотосеанс. Ривера застана близо до тях, но извън кадър. Целият екип работеше трескаво. Те образуваха защитен щит, който се движеше едновременно с кандидатите. На последния етаж се беше разположил екип против снайперисти. Те бяха дошли тук още преди изгрев-слънце. Бяха огледали с мощните си бинокли и оптически мерници прозорците на къщите от другата страна на улицата, бяха изготвили план — схема на района, бяха отбелязали дистанциите до потенциалните мишени и най-вероятните места за разполагане на снайперисти.

Но Ривера вече се чувстваше леко замаяна, слънчевите очила скриваха тъмните кръгове под очите й. Беше като радар, който дебне за нарушители на въздушното пространство. Само че нейната задача беше по-трудна. Пресата се тълпеше зад преградните въжета — щракаха с фотоапарати, записваха с микрофони и камери, задаваха въпроси с викове. Ривера почти не чуваше въпросите им. Ушите регистрираха гласовете като някакво приглушено бучене, докато очите внимателно оглеждаха всяка педя. Погледът никога не се спираше върху един човек за повече от секунда-две. На повечето агенти това им беше в кръвта, като втора природа. Малцина се нуждаеха от обучение. Тези, които не се справяха, бързо биваха отсявани. В тази професия всичко се решаваше от изострените инстинкти.

Повод за тревогите им беше лудият маниак. Но повече се страхуваха от професионалиста. Лудият лесно се познаваше. Обикновено лудостта му личеше още по очите. Имаше мръсни нокти и несресана коса. Понякога се появяваха и жени, но това бяха предимно мъже. Нервни мъже, които крачеха напред-назад. Преобладаващата част от тях бяха душевноболни хора, което предизвикваше съчувствието на агентите към тях, но което не ги правеше по-малко опасни. Професионалистът беше съвсем друго нещо. Самотният мъж-единак, който беше хладнокръвен и способен да се държи спокойно до последния миг. До мига, в който извадеше пистолета и пръснеше мозъка на кандидата из целия тротоар. Ето защо тя остана близо до групата.

Днес нямаше нищо необичайно. Всичките физиономии на представителите на медиите бяха познати. Единствено те бяха допуснати толкова близо до кандидатпрезидентската двойка и тя беше поставила двама агенти да ги следят, готови да се хвърлят при първия знак за опасност.

Другата възможност за атентат беше снайперист да стреля от някоя от къщите от другата страна на улицата, но шансовете му да се прицели добре, преди момчетата от екипа за борба със снайперисти да му пробият черепа, бяха нищожни. Оставаше само да ги съпроводи по стълбите и да ги вкара в лимузините. После щеше да се отпусне. Военноморската обсерватория се намираше само на няколко пресечки оттук, фасулска работа в сравнение с останалата част от кампанията. Никакви преградни въжета и стотици ненаблюдавани хора зад тях, докосващи с ръце кандидатите. Никакви банкетни зали, до които трябваше да ги съпроводи през кухни, пълни с ножове и темпераментни готвачи. Днес всичко беше под контрол.

Ривера видя как Гарет махна на шефката на пресцентъра на кампанията. Жената застана пред камерите и благодари на журналистите, че са уважили събитието. Алекзандър и Рос бяха повтаряли процедурата толкова много пъти, че не се нуждаеха от насоки. Двамата заслизаха по стъпалата към чакащата ги лимузина. Задната врата вече беше отворена и един от агентите стоеше до нея. Ривера мина зад двамата мъже и продължи да ги следва плътно по стълбите. Алекзандър влезе пръв, а след него Рос и Гарет. Ривера затвори вратата и погледна наляво, за да провери какво е положението с жената на Алекзандър. Тя тъкмо се настаняваше на задната седалка във втората лимузина. Специален агент Кеш се обърна към Ривера. Заради слънчевите му очила не можеха да се видят очите му, но по напрегнатата му челюст беше ясно, че е в лошо настроение. Кеш поклати глава и се качи в колата. Ривера прогони мисълта от съзнанието си. Емоциите, чувствата и приятелствата щяха да останат на втори план още две седмици. После всички щяха да отидат заедно на кръчма и да се напият, за да се отпуснат. Тя се качи до шофьора на челната лимузина, затвори тежката врата и му каза:

— Да потегляме, Тим.

Шофьорът превключи на скорост и освободи спирачката. Тежката лимузина се понесе по тясната павирана алея. Двете коли спряха пред портала и включиха сигналните сини светлини на решетките си. Другите коли от колоната чакаха на улицата. Лимузините заеха местата си и Ривера даде команда да потеглят отново. Докато се движеха, продължаваше да оглежда наоколо. В този танк бяха в пълна безопасност, но човек трудно можеше да се отучи от придобитите навици. Старата павирана улица беше толкова неравна, че всички заподскачаха, когато колоната набра скорост. Стигнаха до Уисконсин Авеню, където движението беше спряно и в двете посоки в продължение на пет пресечки. Лимузината намали, за да вземе десния завой, и после отново ускори. Двигателят „Детройт“ с дванайсет клапана и мощност петстотин конски сили заръмжа монотонно.

Ривера се вглеждаше в лицата на пешеходците, които се бяха спрели, за да наблюдават кортежа. Всичко това беше нормално. В службата му викаха „спиране и зяпане“. Отпред, на около половин пресечка от тях, един мъж привлече вниманието й. Почти беше закрит от едно дърво и държеше нещо в ръката си. Макар мъжът да носеше червена бейзболна шапка и тъмни слънчеви очила, тя забеляза, че той напрегнато се взира в колоната. Изведнъж, сякаш искаше да се скрие от някого, той изчезна зад дървото. Преди Ривера да проумее видяното, мощна експлозия изхвърли лимузината във въздуха и после настъпи мрак.