Винс Флин
Измяната (35)

34

Балтимор, Мериленд

Складът беше стар. Построен през Втората световна война, той беше съхранявал жизненоважните запаси, предназначени за Великобритания — част от програмата „Лендлийз“ на Франклин Делано Рузвелт. Щом Съединените щати се включиха във войната, до тухлената постройка беше построена още една. Тук кипеше активна дейност до самия край на нацистка Германия. След войната тук се нанесе стоманодобивният гигант „Ю Ес Стийл“ и в ход влезе планът „Маршал“. Щатите продължиха с презокеанските доставки, за да помогнат на разрушената от войната Западна Европа да се изправи на крака. Бизнесът на „Ю Ес Стийл“ продължи да се движи със същите темпове до средата на седемдесетте години и после постепенно западна. Целият район беше изоставен и потъна в забрава.

Когато Скот Коулман за пръв път дойде тук, нямаше нито едно стъкло по прозорците, а покривът течеше. Немарливите наематели дори не си бяха прибрали боклука. Повечето хора щяха да бъдат отблъснати от миризмата на урина и трупания боклук в неподдържаната с години сграда, но не и Коулман. Бившият „тюлен“ беше обиколил света с флота и беше свикнал на подобни неща. Там, където другите виждаха само разруха, той видя добра възможност. Както един негов приятел във флота обичаше да казва: „Вече не строят на океанския бряг.“ Складът се намираше близо до Спароус Пойнт, малко на юг от Балтимор и Патапско Ривър. Корпорацията „Тюлен — спасяване и диверсии“ беше негова рожба. Много от бившите му колеги от специалните части, след като се уволняха от въоръжените сили, живееха мизерно в цивилния живот. Самият Коулман неведнъж беше потръпнал при мисълта някой ден да се принуди да постъпи на работа като продавач в „Уолмарт“. Идеята да си има собствена компания се зароди по време на дългите му командировки в чужбина. Да работи за някой друг не му се струваше много привлекателно. Не и след като толкова дълго беше изпълнявал заповеди. На какво го бяха научили във флота? На много неща, но най-ценното и уникалното беше подводното плуване, стрелбата и взривното дело. Строго погледнато, първото и третото бяха по̀ приложими в мирния живот. Пристанищата и корабостроителните заводи по цял свят имаха нужда от професионални водолази.

С тази единствена цел започна дейността си и „Тюлен — спасяване и диверсии“. Първата им поръчка красноречиво потвърди необходимостта от подобни таланти. „Бритиш Петролиъм“ бяха изправени пред назряващ проблем, който искаха да разрешат, преди да е придобил международна известност. Те тайно бяха сключили договор за унищожаването на една от техните изоставени нефтени платформи в Северния Атлантически океан. Незнайно как мълвата беше достигнала до „Грийнпийс“, които мобилизираха група протестиращи, за да окупират платформата и да предотвратят унищожаването й. „Грийнпийс“ настояваха платформата да бъде разглобена болт по болт. За ръководството на петролния гигант решението беше ясно. Взривяването щеше да им струва двеста хиляди долара, а разглобяването — пет милиона. „Бритиш Петролиъм“ нареди на хората си платформата да бъде взривена, преди да пристигнат лодките на „Грийнпийс“. По най-оптимистична преценка поставянето на експлозивите и тяхното взривяване щеше да отнеме най-малко четирийсет и осем часа. Научиха, че в пристанището на Рейкявик, Исландия, има някакъв кораб с активисти на природозащитната организация, който се кани да тръгне на другата сутрин. Корабът щеше да доплава до платформата към обяд. Активистите щяха да щурмуват огромното съоръжение и да привлекат вниманието на световните медии. „Бритиш Петролиъм“ щяха да бъдат притиснати още по-силно от обществеността и политиците да разглобят платформата. Трябваше да забавят демонстрантите, за да могат през това време да взривят и да пратят на дъното металното чудовище.

Наредиха на вицепрезидента на „Бритиш Петролиъм“ да намери начин да спре активистите и да се погрижи името на компанията да не бъде замесено в никакви скандали. Мениджърът се обади на няколко свои познати в Америка и Великобритания и откри една тепърва прохождаща компания в Мериленд, която беше идеална за задачата. Той позвъни на Коулман и му обясни каква е ситуацията. Бившият „тюлен“ имаше на разположение двайсет часа да отиде в Рейкявик и да не допусне корабът да отплава от пристанището. Мениджърът не се интересуваше как ще стане това, стига всичко да мине без жертви и пострадали.

Коулман приблизително си представяше колко ще струва на „Бритиш Петролиъм“ да се разглоби платформата и затова каза, че услугите му ще струват триста хиляди долара. От петролния гигант се съгласиха и Коулман, Стробъл и Хакет се качиха на първия самолет от летище „Дълес“ заедно с тяхната водолазна екипировка. Благодарение на годините тренировки и обучение във Военноморските сили на Съединените щати те знаеха точно какво ще направят. По време на службата им като „тюлени“ тримата бяха плували часове наред в мръсни заливи, прикрепвайки експлозиви към корпусите на морски съдове, повреждайки техните гребни винтове и кормила.

Единствената трудност в тази специфична задача беше температурата на водата. Дори с дебелите си неопренови костюми, предназначени за студено време, не можеха да останат във водата повече от петнайсет минути. Затова се качиха на кораб, който беше закотвен на около шейсет метра от този, с активистите, и плуваха на смени дотам. С помощта на ацетиленова горелка разрязаха крепленията на винтовете към осите на двигателя. Така корабът за известно време щеше да остане управляем и да е в състояние да се движи със скорост може би десет възела в час. Ако надвишаха тази скорост, физическите закони щяха да се намесят и корабът щеше да се превърне в безполезна черупка.

На следващата сутрин седнаха в едно кафене и започнаха да се питат дали корабът ще успее да излезе от залива или не. Коулман не изпитваше никаква вина. Той беше изкарал целия си живот в океана и изпитваше страхопочитание към водната бездна. Потапянето на няколко хиляди тона стомана на дъното нямаше да навреди на природата. Докато пиеха кафето си и чакаха обратния си полет за Вашингтон в осем часа, влекачът затегли кораба на „Грийнпийс“ към главния плавателен канал. Освободиха въжетата и корабът се отправи към открито море, образувайки зад кърмата бяла пяна. Тъкмо премина основната дига и пяната постепенно отслабна. Корабът застина на място и се килна на една страна. Час по-късно Коулман, Стробъл и Хакет летяха за Вашингтон.

Малката компания, която Коулман беше основал преди терористичните атентати от единайсети септември, сега имаше годишни приходи от над двайсет и пет милиона долара и персоналът се беше разраснал от двайсет на над сто служители. Всички те бяха бивши командоси от специалните части — мъже, които бяха свикнали да печелят трийсет-четирийсет хиляди на година, а сега правеха по четвърт милион долара и повече.

Той премести седалището на компанията си в по-представителен район, между Вашингтон и Балтимор, но запази стария склад. Чрез офшорна фирма нае адвокат, който от нейно име установи контакт със собственика, от когото купи сградата. Мястото беше отдалечено и с това беше ценно. Не можеше просто така да се раздели с него. В професията на Коулман отдалечеността беше от огромно значение. Двете товарни врати и тази за персонала гледаха към улицата. Нямаше никакви знаци, указващи предназначението на сградата, само адреса, написан с бели букви върху вратата за персонала, и избелялото лого на „Ю Ес Стийл“. Вътре в склада старият и напукан дървен под беше почистен с киселина, закърпен и боядисан наново. До лявата стена бяха подредени шкафове за документи с различни размери и големи метални маси. От дясната се мъдреха два мотоциклета и една кола — и трите возила бяха завити със сиви покривала, както и дълъг осем метра и половина катер от типа „Бостън Уейлър“ с два извънбордови двигателя от „Мерцедес“, всеки с мощност по сто и петдесет конски сили. В средата пък бяха паркирани черен пикап „Шевролет“ и голям форд екскържън. В дъното на сградата се виждаха кабинетите, тоалетната и работното пространство. Метална стълба водеше до втория етаж. Там се намираха още два кабинета и конферентна зала, всичките с големи прозорци, които гледаха към първия етаж.

Коулман беше в десния ъглов кабинет, седнал зад голямо сиво метално бюро — част от излишното имущество на военните. Здраво, евтино и функционално. Той четеше електронните си писма. Получаваше по стотина писма на ден, които пристигаха по всяко време на денонощието. Негови хора работеха в Ирак, Афганистан, Казахстан, Йордания, Катар, Кувейт и Индонезия, както и на много други места, за които не беше склонен да си признае. Остро пиукане го накара да се обърне. Прокара ръка по пясъчнорусата си коса и погледна към двата плоски монитора. На този вляво се виждаше мъж на легло в стая с бетонен под. Това беше противобомбеното скривалище на склада, построено още през Втората световна война. От няколко години им служеше като мазе. Въпросният мъж беше загадъчният руснак, когото бяха докарали от Кипър. Десният екран беше разделен на четири. Едната половина показваше стълбите, водещи към бомбоубежището, другите две половини — задната и предната външни врати на склада, и на четвъртата на смени се въртяха изображения от камерите на покрива и отстрани на сградата.

Пред входа се подредиха две коли в очакване да ги пуснат вътре. Едната беше сребристо „Ауди-А8“, а другата — син джип „Тойота Лендкрузър“. И двете бяха познати на Коулман и в интерес на истината той ги очакваше. Обърна се отново към компютъра, взе мишката и кликна върху една от иконите на екрана. Появи се списък с всичките врати на сградата. Той доближи стрелката на мишката до главната товарна врата и кликна върху нея. Щом колите влязоха, той отново затвори. Стана от стола и отиде на стълбищната площадка. В това време от аудито слезе Рап, а от тойотата — Дюмонд.

— Айрини иска да се обадиш — провикна се Коулман на Мич.

Той вдигна глава към него и отговори:

— Да, знам. Всички ме търсят. Сигурен съм, че ще ме заплашат с арест, ако не се предам сам.

Приятелят му заслиза по стълбите.

— Колко още ще продължиш да задържаш нещата?

— Може би до днес следобед. Най-късно до утре сутринта.

— И защо го правиш? — Бившият „тюлен“ стъпи на пода и вместо да тръгне към Рап, зави към вътрешния коридор.

— Не ти трябва да знаеш. — Рап и Дюмонд го последваха.

— По-добре не ги дразни толкова, за да не свършиш накрая наистина в ареста. Не искам ФБР да ми цъфне и да те търси тук. — Коулман влезе в малка стая за почивка с маса за четирима, кафе машина, микровълнова фурна и хладилник. Някой беше закачил на стената плакат за вербуване в морската пехота и беше надраскал на ръка неприлични коментари към тяхното мото „Винаги верни“. Коулман наля две чаши силно кафе, подаде едната на Рап, а другата беше за него.

— Маркъс, ти какво искаш?

— Имаш ли кола?

— В хладилника.

— И какво откриха момчетата в депозитната кутия? — попита Рап.

— Два пистолета. „Макаров“ и „Берета“. Заглушители за тях и няколко резервни пълнителя.

— Серийни номера?

— Заличени?

— Какво друго?

— Шестстотин хиляди долара в брой. — Коулман се ухили.

— Шегуваш се.

— Не.

Мич се замисли за сделката, която бяха сключили с банкера.

— Каподистрас сигурно е останал доволен.

— Кой?

— Каподистрас, шефа на банката.

— Уикър каза, че през цялото време нервничел, но щом видял колко пари има в кутията, спрял да се оплаква и млъкнал. Ти предполагаше ли, че вътре ще има толкова много сухо?

— Не. — Рап поклати глава. — Какво друго имаше там?

— Паспорти, кредитни карти, обичайния комплект. А също така и една флаш памет, където можеш да копираш всичките файлове от хард диска си.

Рап погледна Дюмонд.

— Кога ще пристигнат? — попита хакерът.

— Сутринта са излетели от Париж и трябва да кацнат малко преди дванайсет — отговори Коулман.

— Какво са направили с парите? — попита Мич.

— Дали са ги на банкера и са му заръчали да преведе половината на нашата сметка на Бахамските острови.

— А оръжията?

— Оставих ги в кутията заедно с фалшивите паспорти и кредитните карти.

— Добре си направил.

— Там имаше и още едно интересно нещо. Две карти. На едната са изписани произволни числа, а на другата — дати и суми в долари.

— Изпратиха ми фотографии на тези карти — каза Дюмонд и вдигна електронния си секретар. — Първата карта е списък с кодове, вероятно за банковите му сметки. Втората — той натисна един бутон и на портативния екран се показа втората фотография — прилича на списък от банкови влогове.

— Може би. — Рап огледа снимката за секунда и добави:

— А може и да са друго.

— Като например?

— Поръчки.

— Поръчки?

— Все едно че са резките на колана му, неговите ловни трофеи. Предполагам, че всяко едно число съответства на определен удар и на сумата, която е получил.

Дюмонд се вторачи в екрана.

— Към някои от тях няма парична сума.

— Това са убийствата, за които не са му платили — обясни Мич.

— Перверзен тип — намеси се Коулман. — Ти броиш ли колко души си убил? — попита той Рап.

— Не.

— Само извратените го правят.

Телефонът на Дюмонд иззвъня и той излезе в коридора, за да говори.

— Газич ме излъга в самолета — каза Рап на Коулман.

— За?

— За това как е извършил атентата.

— И ти си изненадан? Този тип е черен и в душата си. Не бих повярвал на нито една негова дума.

Мич се намръщи.

— А аз му повярвах. Нали знаеш, придобиваш шесто чувство за нещата, след като много пъти си попадал в подобни ситуации?

— Да.

— Е, Газич нямаше причина да ме лъже. Той действа сам. Който и да го е наел, искаше да го очисти, но ние се появихме и провалихме плановете им.

— За какво те е излъгал?

— Каза ми, че преди атентата са му се обадили по телефона и са му съобщили, че мишената е във втората лимузина.

— Ъхъ.

— Вчера говорих с Ривера и тя ми каза, че не са променяли реда на лимузините.

— Какво значение има? Опитал се е да взриви и двете.

— Не. — Рап поклати глава. — Твърди, че е искал да удари само втората.

Коулман се подпря на кухненския плот.

— Все пак си мисля, че е искал да удари и двете.

— Което означава, че ме е излъгал за телефонното обаждане.

— Не се престаравай. Сутринта ми се обади Скип. Той също иска да се чуеш с него.

— Ще иска да засече номера ми.

— Каза, че е под силен натиск. Газич се е съгласил да мине през детектора на лъжата и е издържал теста. Най-добрите специалисти от Бюрото са анализирали показанията на машината, но този негодник я е надхитрил.

Рап се усмихна.

— Чудесно.

— Да. И каза, че в Министерството на правосъдието са се побъркали, в Държавния департамент са се побъркали и дори някои хора в Бюрото вече започват да откачат.

— Спомена ли нещо за медиите?

— Телефонът му бил почервенял от звънене. Пресата сериозно ги е настъпила.

— Хубаво.

Дюмонд се върна в стаята широко ухилен.

— Какво те развълнува така? — попита го Рап.

— Току-що разбрах кой е гостенинът ни. — Хакерът посочи надолу към пода.

— Руснакът? — попита Коулман.

— Да, само че не е руснак.